История на Франция

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Съдържание 1 Начало на френската история: гали и римляни 2 Франкската държава (451-843 г.) 3 Средновековна децентрализирана Франция (843-1328 г.) 4 Династията Валоа и Стогодишната война (1328-1461 г.) 5 Възход и криза (1461-1589 г.) 5.1 Окончателно обединение на Франция 5.2 Европейската политика на Франция (1494-1558 г.) 5.3 Хугенотство и религиозни войни 6 Могъщество при първите Бурбони (1589-1715 г.) 6.1 Управление на Анри ІV (1589-1610) 6.2 Франция при Луи ХІІІ (1610-1643) 6.3 Луи ХІV: вътрешна политика 6.4 Луи ХІV: външна политика и войни 6.5 Франция и Испанското наследство (1697-1714) 7 Франция през ХVІІІ век: Старият режим, просвещението и революцията (1715-1799 г.) 7.1 Управлението на Луи ХV (1715-1774) 7.2 Просвещение 7.3 Държавата при Стария режим 7.4 Френската революция (1789-1799) 8 Отвъдморска Франция 9 Империи и революции (1799-1871 г.) 9.1 Наполеонова Франция 9.2 Реставрацията 9.3 Юлската монархия и Втората република 9.4 Империята на Наполеон ІІІ 10 Третата република и световните войни (1871-1944 г.) 10.1 Третата република 10.2 Първата световна война и следвоенния период 10.3 Франция през Втората световна война 11 Франция след 1944 г. 11.1 Четвъртата република 11.2 Петата република 12 Вътрешни препратки

[редактиране] Начало на френската история: гали и римляни

Първоначалното население на територията на днешна Франция са галите. Галите са част от големия народ на келтите, който се формира северно от Алпите. Първата археологическа култура на келтите е културата Ла Тен през първата половина на І хилядолетие пр. Хр. Около 500 г. пр. Хр. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки - на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания, но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг, където келтските племена се сблъскват с младата римска република. През 387 г. се състои известната битка при река Алия, римляните са разгромени, но макар че самият Рим без хълма Капитолий пада, войната в крайна сметка е спечелена от Рим. Тези събития, макар и слабо отсветлени от историците, показват келтите и в частност галите като войнствен и упорит народ. Те остават в днешна северна Италия, наричана от римляните Отсамалпийска Галия.

Тези гали (лингони, боилани, сенони), които Анибал използва против Рим, са завладяни през 222 г. В следващите сто години римската власт стига и до южните части на Отвъдалпийска Галия. През 58 г. пр. Хр. в Отвъдалпийска Галия започва завоевателният поход на Гай Юлий Цезар. Надареният с несъмнен военен талант Цезар разгромява хелветите, после съюза на вожда Ариовист в днешен Елзас, покорява белгите и нервите (57 г.). Той става първият римлянин, който преминава Рейн и стъпва на британския остров. Въстание на ебуроните, нервите и тревирите през 54 г. предизвиква нов поход към Рейн и подчиняване на северна Галия, а въстанието на Верцингеторикс през 53 г. довежда до край на галската съпротива. Поражението на този галски вожд при Алезия през 52 г. е последният епизод от борбата на галите. През 51 г. Галия става римска провинция. Тя е разделена на няколко по-малки провинции - Нарбоненсис на юг, Аквитания на югозапад, Лугдуненсис на запад и в центъра, Белгика на север, Долна и Горна Германия на изток (те са създадени едва през 90 г. сл. Хр.)

Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи градове, съществуващи и днес. Масилия и Никея (основани от гърците като колонии още през VІ век пр. Хр.) са първите градове на днешна Франция - съответно Марсей (Марсилия) и Ница. Римляните основават Лугдунум (Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени характерни за римската цивилизация сгради - терми (бани), арки, аквадукти (Пон дю Гар - най-известният римски аквадукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

От І век сл. Хр. започва да се усеща германска заплаха за Римската империя, в това число и за Галия. Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и концентрира отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и Дунав.

За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от дълбока криза. Един римски генерал, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269-271) и Тетрик (271-274). В крайна сметка "Галската империя" е ликвидирана от император Аврелиан. Парадоксално, но именно след този момент съпротивата срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване става факт. Към края на ІV век в северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.

[редактиране] Франкската държава (451-843 г.)

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и германите преживяват демографски взрив, в резултат на който започват да се разселват. От VІІІ до І век пр. Хр. те заемат цяла северна Европа, изтиквайки келтите на юг. Още през 109 г. германските народи кимври и тевтони нахлуват в Римската република, засягайки и галите. В следващия век германите плътно стигат до римската граница. През 9 г. сл. Хр. те нанасят пълно поражение на римляните в Тевтобургската гора. Въпреки това отбраната на империята остава ефективна чак до ІV век, когато множество народи успяват да преминат границата и започват да се заселват на римска територия. Те приемат римската власт и се съгласяват да служат като гранична сила в защита на империята. Такива германски племена римляните наричат федерати.

До ІV век франките живеят на североизток от Рейн. Тогава те неудържимо нахлуват на югозапад през границата и също стават федерати (около 355 г). Съществуват два племенни съюза на франките - салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. След 425 г. салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила при Каталунските поля през 451 г. След смъртта на Атила през 453 и на Аеций през 454 г. няма кой да спре тяхното настъпление. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките - Меровех. Вероятно той е ръководел примитивна държава и е носел типичната германска титла крал. Така че може да се приеме, че от 451 г. съществува Франкската, респективно Френската държава със столица Турне.

Династията на Меровингите (451-751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг (наричан от французите Кловис), крал от 482 до 511 г. През 486 г. той разбива държавата на Сиагрий - виден римлянин, който се опитва да създаде около Париж последна крепост на римската цивилизация. През 496 г. Хлодвиг приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството над всички франки. Следват победи над алеманите и бургундите, но най-значителната победа на Хлодвиг е над вестготите при Поатие (или Вуе) през 507 г. Чрез нея той ликвидира Тулузкото кралство на вестготите, които се оттеглят в Испания и завладява южна Галия (Аквитания). Едва след този епизод Франкското кралство става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му, но използвайки силната армия те продължават да го разширяват (Тюрингия 531 г., Бургундия 532 г., Прованс 537 г.). Опитът за обединение при Хлотар І е неуспешен и след смъртта му през 561 г. следва ново разделяне. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан. От VІІ век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват. Властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени майордоми. Постепенно между майордомите се разгаря съперничество. Майордомът на Австразия Пипин ІІ от Херистал (679-714) успява да сложи под властта си и Неустрия и Бургундия след победата си при Тертри през 687 г. Така той обединява кралството, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714-741) продължава завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите при Поатие. Той действа като истински владетел, макар че не посмява да посегне върху формалната власт в страната. Преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях Пипин ІІІ се оказва по-находчив и овладява положението. Най-важното събитие при управлението му (741-768) е свалянето на последните Меровинги през 751 г. и самообявяването му за крал. Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин е Карл Велики (768-814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия завоевателни войни със саксонците (772-804), лангобардите (774), славяните (789-812), баварците (788) и аварите (791-802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Само полуостров Бретан, където се оттегля част от галите, не е под властта му. На юг в Испания и на изток в Каринтия, Австрия, Дания и Чехия са създадени особени гранични области, наречени марки. Държавата е разделена на малки административни единици графства, около 230 на брой. Графовете имат съдебни и административни функции, а само управителите на марките имат и военни функции. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от папа Лъв ІІІ на 25 декември 800 г. Византия, другата империя в Европа, признава тази титла, макар и с някои уговорки, с договора от Аахен през 812 г. - една от столиците на Франкската империя.

Днешната френска историография приема, че историята на Франкската държава е част от история на самата Франция. Синът на Карл Велики Людовик (814-840) се приема за френски крал под името Луи I. Все пак трябва да се уточни, че едва след разделянето на Франкската империя през 843 г. се появява това, което днес е Франция. Договорът от Вердюн между тримата синове на Людовик І създава три нови държави - Западно франкско кралство начело с Шарл, Лотарингия (в средата, от Италия през Бургундия до Холандия), начело с Лотар и Източно франкско кралство, начело с Лудвиг I. Нов договор в Меерсен от 870 г. оформя окончателния вид на разделението - кралство Франция, кралство Германия и кралство Италия.

[редактиране] Средновековна децентрализирана Франция (843-1328 г.)

Ако Франкската империя при Карл Велики е значително по-голяма от днешна Франция, то Западното франкско кралство е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл I, наречен Плешивия, през 877 г. властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите. Още един път в периода 922-936 г. Робертините посягат към кралската титла, но като цяло тя е притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реалната власт в страната и в крайна сметка завземат властта. През 987 г. Хуго Капет сваля последния каролингски крал Луи V и поставя началото на нова династия - Капетингите. С клоновете си и с прекъсвания тя управлява до 1848 г.

При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу, Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия. По-особено е положението на Бретан, който постепенно е абсорбиран от Франция, както и на Нормандия, завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Реалната кралска власт се простира до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския домен. Първият крал, който увеличава властта си и земите под своето пряко влияние, е Луи VI, наречен Дебелият (1108-1037). Неговата цел е да сложи под властта си околностите на Париж в областта Ил дьо Франс. Той създава нова управленска система за владенията си и се споразумява за сътрудничество с папата. По това време в резултат на кръстоносните походи започва формирането на две френски народности - севернофренската и южнофренската (провансалската). Една от целите на обединението на Франция под реалната власт на краля е сливането на тези две народности в една нация.

Слабостта на кралската власт във Франция води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия. През 1066 г. нормандските викинги завладяват Англия (Уилям Завоевателят) и така Англия придобива първото си владение във Франция. През XII век английското влияние заплашително се засилва. Луи VII (1137-1180) е женен за Елеонор Аквитанска, наследничка на няколко държавици в южна Франция. Целта е тези земи да попаднат под властта на френския крал. Скоро обаче тя се развежда с краля и се омъжва за английския крал Хенри II Плантагенет. Самият той по произход е французин от Анжу, владетел на други малки френски държавици. В резултат на всичко това между 1152 и 1154 г. англичаните придобиват контрол над 50% от територията на Франция, докато под властта на френския крал са само 35% (и 15% за графа на Тулуза). Ето как по-нататъшното обединение на Франция минава през войни с Англия. Първата война започва при Филип II Август (1180-1223) с нападение срещу английските владения през 1202 г. Филип обявява английския крал за незаконен притежател на френските земи и превзема град Руан. През 1214 г. начело на голяма коалиция Филип разбива англичаните при Бувине и овладява всички земи на север от Лоара. Неговият син Луи VIII управлява само три години (1223-1226), но присъединява към кралските земи Поату, Сентонж, Авиньон и Лангедок. Той се възползва от настроенията на много френски аристократи против южнофренската ерес Албигойство и под прикритието на войната против албигойците (1209-1229) разширява властта си. Нова голяма крачка към обединението на Франция е победата на Свети Луи IX (1226-1270) над въстаналите барони и подкрепящите ги англичани през 1259 г. С последвалия договор Англия се отказва от Нормандия, Мен, Анжу и Поату.

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285-1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт - Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и останали), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. От 1294 до 1302 г. Филип IV води нова война с Англия. С типични за средновековието юридически аргументи той обявява, че отнема Аквитания от Англия и я завладява. След това подчинява херцога на Бретан. Той окупира Фландрия, съюзник на англичаните, но тъкмо от фландърския град Брюге започва голямо въстание през 1302. Французите са разбити при Куртре, което довежда до бърз мир и до загуба на Фландрия от френските крале. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на Тамплиерите - държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите резидират 70 години и са под контрола на френския крал.

[редактиране] Династията Валоа и Стогодишната война (1328-1461 г.)

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Освен това френските юристи отхвърлят правата на англичаните, тъй като не искат да поставят цялото кралство в английска власт. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337-1453). Освен чисто династически спор, който вероятно е използван като довод, причините за войната се състоят в продължаващото съперничество между двете държави. През XIII век французите са успели да си възвърнат много от земите, които по право принадлежат на Англия. При Едуард III обаче Англия вече е достатъчно силна, за да потърси реванш.

Първото решително сражение се състои през 1340 г. в морето при Слайс и е спечелено от англичаните. Те навлизат в северна Франция и постигат нова важна победа - при Креси през 1346 г. Този път сражението е сухопътно. Англичаните, само 9 000 на брой, разбиват 30 000 французи, чието ядро се състои от тежковъоръжени рицари. Френската конница се оказва беззилна пред английските стрелци с лък. Загиват над 10 000 французи, което е повече от общия брой на англичаните. На следващата година пада важното пристанище Кале. Десет години след Креси френската и английската армия се сблъскват отново, този път в западна Франция - при Поатие. По същия начин английските стрелци побеждават френските рицари. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и прекарва остатъка от живота си в Англия. Регентството се поема от сина му Шарл V, който управлява до 1380 г. Последиците от Поатие са тежки за Франция. През 1358 г. избухва въстание в Париж, начело с Етиен Марсел, а по същото време се развива и мащабно селско брожение в североизточна Франция, наречено Жакерия. През 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

Военните действия са подновени през 1369 г., когато начело на френските войски застава талантливият Бертран Дюгеклен. Той променя тактиката, като премахва тежковъоръжените рицари и ги замества с леки отряди. Избягва големите сражения с опасните английски стрелци и предпочита партизански действия. В резултат на това в края на века английското присъствие отново е сведено до няколко града по крайбрежието. Възникват нови вътрешни конфликти - въстание във Фландрия срещу тежките данъци (1378-1382), сразено в битката при Руузбеке, фракционните борби между Кабошиените и Арманяките - привърженици на отделни аристократични родове, които се борят за влияние между слабоволевия нов крал Шарл VI (1380-1422).

В началото на ХV век Англия отново е в подем при първите Ланкастъри. През 1415 г. Хенри V нахлува във Франция и се сбръсква с френската армия при Аженкур. Забравените уроци от Креси и Поатие горчиво са напомнени - за пореден път стрелците с лък сразяват рицарската конница на конетабъла д'Албре. С пет пъти по-малка армия англичаните побеждават. Французите се оказват неспособни да спрат настъплението им. Нормандия, Пикардия и самият Париж са окупирани. Хенри V получава достъп до управлението на Франция и е признат от много аристократи за наследник на душевно болния Шарл VI. Бургундия влиза в съюз с Англия. Когато обаче Хенри и Шарл умират през 1422 г., Арманяките издигат за френски крал дофина Шарл VII, сина на Шарл VI. Той резидира в Бурж в зоната, която не е под английска власт. Новият английски крал също претендира да короната. Англичаните обсаждат Орлеан - врата към френския юг. През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк - 17-годишна селска девойка, която го убеждава да й отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизам, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. Шарл остава безучастен към съдбата й, тъй като е притеснен от силното й влияние сред селяните и във войската.

Въпреки това подемът сред французите продължава. През 1436 г. те превземат Париж и Шарл VII получава прозвището "Победоносния". Сега той може да положи основите на обединената френска монархия, като издава важния документ Прагматическа санкция (1438). С него той създава самостоятелна (Галиканска) френска църква, подчинена на краля, въвежда основния данък тай (taille royale), създава постоянна и платена армия, издържана от преките владения на короната. Последният натиск на французите е осъществен през 1449-1453 г. в Нормандия и Аквитания. Превзети са Руан и Бордо. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Кале остава в английски ръце (до 1558 г.).

Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Накрая, Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голямо значение за международните отношения.

[редактиране] Възход и криза (1461-1589 г.)

[редактиране] Окончателно обединение на Франция

Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да заиграе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен унищожава постиженията на предишните крале. През 60-те години на ХV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи ХІ (1461-1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи ХІ е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1465 г. кралската армия е победена при Монтрели и е сключен договор в Конфлан, с който големите аристократи получават голяма свобода. В тази борба обаче кралят е подкрепян от буржоазията, която иска стабилност и силна власт. Тя разполага с достатъчно средства, за да се създаде нова армия. През 1467 херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря. На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи ХІ и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 - при Грансон, а през 1477 - при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мари Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи ХІ не успява да предотврати сватбата й с австрийския престолонаследник Максимилиан, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. Мирният договор от Арас през 1482 г. потвърждава това. През същата година обаче Мари Бургундска умира след нелепа злополука с кон и всички нейни владения остават

под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века. Последният епизод от борбата за бургундското наследство е договорът от Сенли (1493), с който Франция отстъпва Франш-Конте и Артоа на Хабсбургите, но основните положения са запазени.

Последната преграда пред пълното обединение на Франция е херцогство Бретан, чието население е с келтски произход. По-важното е, че херцозите на Бретан искат да запазят своята независимост от Париж. Използвайки подкрепата на Англия и Хабсбургите те предизвикват въстание и война с Франция. Новият френски крал Шарл VІІІ (1483-1498), който като малолетен е под регентството на сестра си Ан, спечелва войната. През 1490 г. отново една млада наследничка държи съдбата на Франция в ръцете си - бретанската принцеса Ан. За да спаси херцогството си, тя се омъжва за Максимилиан Хабсбург, което идва много за французите. Стреснати от перпективата да бъдат обградени от две страни от хабсбургски владения, те атакуват Бретан. Под техен натиск папата анулира брака на Ан и тя е принудена да се омъжи за Шарл VІІІ (1491). Така на практика Бретан се присъединява към Франция, тъй като кралят получава неговото наследство. Когато Шарл VІІІ умира, новият крал Луи ХІІ(1498-1515) също се жени за Ан, за да гарантира съюза.

[редактиране] Европейската политика на Франция (1494-1558 г.)

Шарл VІІІ води разумна вътрешна политика на консолидиране основите на кралската власт, но външната му политика е авантюристична и безплодна. Той решава да нападне Италия и да завладее Неапол, върху който има далечни претенции (виж Италиански войни). Освен това мечтае за кръстоносни походи, като напълно вярва, че е способен не само да превземе Йерусалим, но и да прогони турците от Близкия изток и Европа. В името на тази кауза той жертва много по-важни интереси на Франция, като отстъпва на Испания Русийон (договора от Барселона, 1493), а на Хабсбургите - Франш-Конте и Артоа (договора от Сенли, 1493). През 1494 г. армията му нахлува в Пиемонт и Милано и без сериозни сражения стига до Неапол, като го превзема. Против това вмешателство се създава коалиция от папата, Испания, Свещената Римска империя, Милано и Венеция, с чиито армии Шарл се бие при Форново през 1495, но без успех. Той се изтегля във Франция без да постигне нищо. Приема се, че чрез Италианските войни Франция за пръв път се замесва в голямата европейска политика извън своята територия. Това става възможно едва след нейното обединение и стабилизирането на централната власт.

Луи ХІІ продължава италианските войни, като напада Милано. През 1500 г. той печели битката при Новара, но ново нападение над Неапол води до траен конфликт с Испания. Две поражения за французите налагат изтегляне и отказ от всички претенции, което се потвърждава от договора от Блоа с Испания. От 1509 г. французите отново имат успехи, но в крайна сметка са принудени да напуснат Италия и да се лишат от влияние в нея. Не само това, настройвайки против себе си всичките си съседи, Луи ХІІ допуска територията на Франция да бъде нападната. Новият крал Франсоа І д'Ангулем (1515-1547) обаче продължава борбата. Отново херцогство Милано е негова цел. Победата му при Мариняно над швейцарците през 1515 г. води до края на Швейцария като сила и до постепенното приемане на политиката на неутралитет. Освен това Франсоа успява да накара папата да сключи с Франция важния Конкордат от Болоня, с който се дава свобода на краля да контролира френската църква (1516). През същата година с договора от Нойон Франция получава властта над Милано.

Франсоа І води общо пет войни с Хабсбургите, през които отслабва силите на страната без да постигне особен успех (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През войната от 1521-1526 е разбит при Павия и пленен, като се налага да отстъпи много земи, за да се откупи. Новата война (1526-1529) не е много по-успешна. Едва в петата война от 1542-1544 г. Франция получава надмощие, като нарушава всички неписани правила на международните отношения и се съюзява с Османската империя. През 1543 г. френско-османски флот атакува Ница и я превзема, което всява паника в цялото западно средиземноморие. Освен това Франсоа отстъпва пристанището Тулон като квартира на османците. Според договора от Крепи Франция отново е първостепенна сила в Европа. Една от клаузите на този договор е Франция да не подкрепя протестантите в Германия, които вече водят война с император Карл V. Синът на Франсоа обаче Анри ІІ (1547-1559) се притича на помощ на протестантите скоро след поражението им при Мюлберг. Оттам започва нова и последна война между Хабсбургите и Валоа. Тя се води с променлив успех от 1552 до 1559 г. и ако в началото французите и техните съюзници в Германия имат успех (Аугсбургския мирен договор), след поражението си при Сен Кантен през 1557 г. Франция обявява банкрут. Все пак важно е и това, че през 1558 г. французите превземат Кале - последната английска крепост на континента. Мирните договори подписани в Като-Камбрези през април 1559 г. запазват Кале за Франция, но тя признава пълния провал на своите италиански амбиции.

[редактиране] Хугенотство и религиозни войни

Хугеноти се наричат френските протестанти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите. Протестантсвото се разпространява от 20-те години на ХVІ век, въпреки ожесточените опити на Франсоа І и Анри ІІ да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине. Засяга и два от най-важните градове в кралството - Орлеан и Лион. Тъй като голяма част от аристокрацията също приема протестанството, става възможно то да се укрепи много добре. Хугинотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. След смъртта на Анри ІІ по време на рицарски турнир (копието на противника му го уцелва в окото), той е наследен от тримата си сина: Франсоа ІІ (1559-1560), Шарл ІХ (1560-1574) и Анри ІІІ (1574-1589). Първите двама са деца, когато сядат на престола, а страната се управлява от деспотичната им майка Катерина Медичи. Тази персонална слабост на монархията, икономическата криза, последвала тежките войни и активната роля на три големи аристократични рода в управлението са конкретните причини да се стигне до жестоките религиозни войни след 1562 г. Два от тези родове - Бурбоните и Монтморанси са протестанти, а третият - Гиз, са католиц

Още след смъртта на Анри ІІ трите групировки се сблъскват за влияние върху малкия Франсоа ІІ. През 1560 г. е разкрит заговор на хугенотите за отвличане на краля, който предизвиква брутални репресии от страна на Гизите. Едва след смъртта на Франсоа, когато Катерина Медичи става регент, настъпва помиряване. Шарл дьо Гиз, Ан дьо Монтморанси и Антоан дьо Бурбон са повикани в Париж, за да се разберат помежду си. Провалът на този опит води пряко към първата религиозна война (1562-1563), в която проличават някои специфики на конфликта изобщо: военно надмощие на католиците (победата на Гиз при Дрьо), намеса на външни сили (Англия в подкрепа на хугенотите, Испания - на католиците), колебливо отношение на двора. Като водачи на хугенотите се оформят Гаспар дьо Колини и херцог дьо Конде. И през втората война (1567-1568) католиците побеждават, а третата (1568-1570) е най-кървава от всички. Тогава е и голямата победа на католиците при Жарнак и смъртта на Конде, но Колини успява да спаси каузата на хугенотите, като се укрепва на юг. Мирният договор позволява на протестантите да държат 4 крепости, между които и по-късната им столица Ла Рошел. Изглежда, че с това враждебността е намаляла и през 1572 г. представители на двете страни се събират в Париж, за да честват брака между Анри, син на Антоан дьо Бурбон и Маргьорит, сестра на краля. На 24 август, деня на Св. Вартоломей, католиците изненадващо нападат протестантите и избиват около 3,000 от тях, включително Колини. Така през Вартоломеевата нощ силата на протестантите е сломена, а Анри, който сега остава техен водач, оцелява само защото приема католическата вяра.

Четвъртата война (1572-1573) започва с въстание на хугенотите на юг и се изчерпва с неуспешния опит на католиците да превземат Ла Рошел. През 1574 г. Шарл ІХ умира и се възцарява Анри ІІІ, а в същото време Монтоморанси се опитват да изградят държава в държават в Лангедок. Това довежда до петата война (1575-1576), в която кралят се вижда притиснат между враждуващите групировки и от външната намеса (германско нахлуване от изток). Макар и католик, той балансира между страните, за да запази властта си. През 1576 г. Гиз създават Католическата лига - силна организация, която не се колебае дори да поиска трона за Анри дьо Гиз. Анри ІІІ е принуден да даде още права на хугенотите и да забрани Лигата. В шестата (1577) и седмата война (1579-1580) католиците достигат върха на своето могъщество, принуждават краля да позволи Лигата и го превръщат в своя марионетка. Едва във "войната на тримата Анри" (1585-1589) се стига до развръзка, тъй като сега Анри дьо Бурбон, крал на Навара, става престолонаследник. Гиз отказват да приемат този хугенот и предлагат на Испания сътрудничество, за да свалят краля. Те обещават да изчистят ереста, за да получат помощ. Войната се води с променлив успех, а Гиз напълно пренебрегват краля и вземат положението в своите ръце. Позволяват на испанците да окупират Париж, но през 1588 г. успешен заговор, поръчан от краля, води до смъртта на Анри дьо Гиз. На следващата година Анри ІІІ също е убит и Анри дьо Бурбон става крал (като Анри ІV). Католиците го отхвърлят и се приготвят за съпротива.

[редактиране] Могъщество при първите Бурбони (1589-1715 г.)

[редактиране] Управление на Анри ІV (1589-1610)

Анри ІV е далечен наследник на Валоа, а по майчина линия - крал на Навара. През 1572 г. той приема католицизма, но скоро се отмята и отново става хугенот. Възцаряването му през 1589 г. не е признато от Католическата лига (тя признава неговия чичо кардинал Шарл дьо Бурбон под името Шарл Х), така че той започва военни действия, за да наложи властта си. Използва намесата на Испания в полза на католиците, за да пробуди патриотизма на сънародниците си. Той избира Тур на река Лоара като своя база и настъпва в Нормандия, където през септември 1589г. печели битката при Арк. Спуска си към Париж и през март 1590 г. печели най-голямата си победа - при Иври, след което обсажда столицата. Тогава испанците се намесват с армии в Лангедок, Пикардия и една в Бретан. Успяват да поставят гарнизон в Париж. Анри обаче е облагодетелстван от факта, че Лигата се разцепва и съпротивата й спада. Когато през януари 1593 г. испанците свикват Генерални щати, за да може една от дъщерите на испанския крал Фелипе ІІ (виж Филип ІІ) да заеме престола, умереното крило на Лигата кани Анри ІV в столицата. През юли кралят приема отново католицизма и през 1594 г. окончателно е признат за френски крал. Войната продължава до 1598 г., когато Анри ІV най-после успява да усмири благородниците с пари и сила и да изгони всичките чужди армии от Франция (договорът от Вервен за изтеглянето на испанците - май 1598). През същата година той издава прословутия Нантски едикт, с който се обявява свобода на вероизповеданието и право на хугенотите на обществени проповеди в 200 града и още 3,000 крепости. Тези населени места са изцяло под контрол на въоръжените сили на хугенотите, каквито са им позволени. Всякаква религиозна дискриминация (при съд или при заемане на служби) се забранява.

За първи път Анри се жени за Маргьорит Валоа, но през 1599 г. се развежда с нея. Причината е, че спешно се налага да се ожени отново за Мария Медичи, дъщеря на херцога на Тоскана. Кралят на Франция е влязъл в толкова големи дългове при завършването на войната, че може да разчита само на зестрата за първоначалното им погасяване. Освен това от Маргьорит няма деца, а италианката му ражда шест, включително престолонаследника Луи. Целият период от 1598 до 1610 г. е посветен на възстановяването на Франция. Не са извършени големи реформи, а по-скоро с извънредни мерки се поправят финансите, гарантира се боеспособността на армията и лоялността на населението. Налага се да балансира между недоволните католици и недоволните протестанти, като екзекутира някои от тях. Опира се на подкрепата на способния херцог дьо Сюли, който е негов пръв министър. Във външната политика продължава борбата с Хабсбургите, поддържайки съюз с Англия, германските протестанти и повечето италиански държави. Убит е от Франсоа Раваяк през 1610 г.

[редактиране] Франция при Луи ХІІІ (1610-1643)

Когато става крал на Франция през 1610 г., Луи XIII е още дете, така че управлението на страната се поема от регентски съвет, начело с майка му. Всъщност тя предава властта на своя италиански фаворит Кончито Кончини и на клика от аристократи. Това води до отслабване на централната власт, а във външната политика е наложен происпански курс. През 1617 г. Луи заедно с видния държавник Шарл дьо Люин извършват преврат и убиват Кончини. През краткото управление на Люин като пръв министър на вече пълнолетния крал (1617-1621) са ограничени правата на големите аристократи и на хугенотите, което води до съвместно въстание през 1620 г. След края му кралските армии започват масирана атака срещу хугенотите, завършила с превземането на крепостта Сен-Жан - предмостие на хугенотската столица Ла Рошел. Важно събитие от това време е декретът от 1617 г., с който Люин обединява Франция и Навара (от където произлиза династията на Бурбоните) в една корона.

Най-значимият пръв министър на Луи ХІІІ е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г., въпреки обтегнатите отношения с краля. Вътрешната политика на кардинала поставя основите на френския абсолютизъм. Той продължава тенденцията за централизиране на властта, лишаване на аристокрацията от нейната автономност, ограничаване силата на парламентите. Това му коства редица въстания и заговори, но с твърда ръка те са смазани. Най-голямото предизвикателство си остават хугенотите, чиято система от крепости и земи на големите хугенотски аристократи представляват държава в държавата. Войната срещу продължава от 1624 до 1629 г., а в нея се включва и Англия, която изпраща военна помощ на хугенотите. Превземането на Ла Рошел от кралските армии предвещава победата на Ришельо, потвърдена от договора в Але: хугенотите запазват своите религиозни и обществени права, но военната им сила е унищожена. С това най-голямата вътрешна преграда пред концентрацията на цялата власт в ръщете на краля е премахната. Ришельо има още важни постижения за развитието на Франция - той основава първия френски вестник Gazette през 1631 г., издейства от Луи ХІІІ създаването и на Френската академия (1635), строи бъдещият кралски дворец в Париж Palais Royal.

Външната политика на Ришельо протича изцяло в условията на водещата се в Европа Тридесетгодишна война (1618-1648). Въпреки че войната се води между католиците (Австрия, Испания, Бавария) и протестантите (Холандия, Дания, Швеция, Англия и германските протестантски държавици), а Ришельо не само е католик, но и кардинал, той отхвърля апела на папа Урбан VІІІ за подкрепа и се намесва на страната на протестантите. Основната му цел е да защити интересите на Франция, която е традиционен враг на Испания - решение, което се счита за революционно, тъй като издига националните интереси над религиозните. Ришельо се стреми да ограничи влиянието на Испания в северна Италия (успява да наложи своето протеже във войната за наследството на Мантуа), окупира важната савойска крепост Пинероло, както и херцогство Лорен (Лотарингия) през 1631 г. Все пак кардиналът се стреми да не води открити военни действия, а предпочита да финансира акциите на протестантските владетели - през 1625 г. на Кристиян IV Датски и през 1630 г. на Густав Адолф, кралят на Швеция. Всичко това не дава резултат, тъй като католиците в крайна сметка удържат победа (битката при Ньордлинген през 1634), ето защо през 1635 г. Франция официално се включва във войната, като атакува Испания и владенията й. Претърпява както големи опасности, когато през 1636 г. хабсбургските армии стигат на 80 км от Париж, така и големи победи - битката при Рокроа през 1643 г., когато принц Конде разгромява досега непобедимата испанска пехота. Това се случва след смъртта на Ришельо и малко преди смъртта на Луи XIII.

Луи ХІІІ се жени през 1614 г. за испанската принцеса Ана Австрийска, но бракът му не е щастлив и съпрузите живеят разделени. След двата аборта през 1618 и 1630 г. изглежда, че няма да има наследник на престола, така че раждането на Луи, бъдещият Луи XIV през 1638 г. е изненадващо. Кралят умира на 14 май 1643 г., оставяйки петгодишен син и ново регентство.

[редактиране] Луи ХІV: вътрешна политика

Луи XIV е на пет години, когато баща му умира, така че очевидно отново трябва да се създаде регентство. Ана Австрийска и последният пръв министър на Луи XIII Джулио Мазарини поемат управлението. Мерките на Мазарини във вътрешната политика са продължение на мерките на Ришельо, тоест към засилване на централната власт. Увеличението на данъците обаче се преплита с недоверието към министъра-чужденец и през 1648 г. народното недоволство избухва. Започва петгодишен период (Фронда - 1648-1653), през който народът на Париж и принцовете се опитват да свалят Мазарини от властта. През първия етап на борбата (до 1650) бунтът се ръководи от Парижкия парламент, който иска да получи права, каквито има парламента в Англия и да контролира политиката. С други думи той иска конституционна монархия. През втория етап (до 1653) въстават принцовете, начело с кръвния роднина на краля Луи дьо Конде. Тяхната цел е да спрат процеса на централизация, да възстановят привилегиите на аристокрацията и възможностите й за самостоятелна политическа роля. При това положение фигурата на младия крал, който официално е коронясан през 1651 г. при навършването на пълнолетие (тогава 13 години) събира недоволните от продължаващите безредици. През 1652 г. дворът се връща в Париж и парламентът му засвидетелства своето подчинение. Фрондата е важен момент във френската история, тъй като след нея противодействието срещу кралския абсолютизъм силно намалява и става възможно Луи XIV да установи своята управленска система.

През 1661 г. Мазарини умира и Луи може да стане самостоятелен властник в държавата. Той обявява, че повече няма да има пръв министър, а тази роля ще поеме той самият. Запазва обаче традиционните министерски постове: военния министър (Льо Телие, Лувоа) сюринтенданта на финансите (Колбер), министъра на външните работи (Юг дьо Лион). Най-важните министри съставят Върховен съвет, който консултира краля всяка седмица, а той самият работи по 3 или 4 дни. Повечето от тях не са аристократи или поне не с големи титли. Всъщност аристокрацията целенасочено е оставена извън управлението (тя е в двора, в армията, на дипломатически постове), а парламентът е оставен без право на глас. Кралят налага пряката си власт в провинциите чрез назначени от него служители (интенданти), също подбирани от средите на буржоазията. При Луи ХІV се осъществява революция в правото с издаването на пет нови кодекса: Граждански (1667), Наказателен (1670), Морски (1672), Търговски (1673) и Черния кодекс, който третира колониалните въпроси.

Голямо постижение на Луи ХІV е създаването на силна френска армия, отлично обучена, платена, снабдявана и мотивирана. Броят й се увеличава от 80,000 до 350,000 души без да се разпуска в мирно време. Военният флот, който печели толкова победи, е дело на Колбер.

Отношението на краля към църквата е като към опора на властта му с голямо значение за поддържането на реда и на вярата на селяните. Той държи на вече установения принцип на водеща роля на краля в църковните дела (Галиканизъм) и през 1682 сам добавя четири точки към него. През цялото му управление се развива движението Янсенизъм, инициирано от независимо мислещи духовници, които искат да въведат такива мерки, които напомнят на пуританизма, но без да отричат, че са католици. За да поддържа добри отношения с папата, Луи е принуден да ги преследва. Освен това той преследва и хугенотите, които могат свободно да изповядват религията си съгласно Нантския едикт. Тази тенденция не е много явна до 1685, когато Луи отменя Нантския едикт и преследванията се усилват. Общо 200,000 от тях напускат страната и стават явни френски врагове.

Луи ХІV е покровител на изкуствата - той лансира известни художници като Пиер Миняр и Шарл Перо (който става известен със своите приказки) и композитора Люли. Строи двореца Версай, който става негова резиденция, за пръв път използва Лувъра като център на изкуството. Разбира се, той е един от основните обекти на това изкуство и художниците имат за цел да популяризират култа към него, но те имат свободата да го представят напълно реалистично.

[редактиране] Луи ХІV: външна политика и войни

Когато Луи ХІV се възцарява, все още се води Тридесетгодишната война. Очертава се победа на Франция и съюзниците й протестанти, но австрийците правят последен опит да се спасят от поражението. Те нахлуват във Франция, но Конде ги побеждава при Ланс (1648) и осигурява силна позиция на страната при подписването на Вестфалските договори. Според тях Франция получава епископствата Мец, Тюл и Вердюн, окупирани още през 1552 г., няколко стратегически крепости, между които Филипсбург и Брейзах, както и южен Елзас. Териториалните клаузи обаче не са толкова важни, колкото факта, че Хабсбургите търпят сериозен удар и изгубват своето надмощие в Европа. Така се отваря път за установяването на френското надмощие.

Войната с Испания обаче продължава. Докато са затруднени от Фрондата, французите отстъпват, но след края й обръщат военното щастие. Те отново завладяват голяма част от Испанска Нидерландия, а през 1658 г. решителната битка е спечелена от маршал Тюрен при Дюните. На следващата година Испания подписва унизителния Пиренейски договор, с който губи свои изконни територии като Артоа, на север и Русийон на юг. Франция се ангажира да върне избягалия на испанска служба Конде; Испания се съгласява нейната принцеса Мария-Терезия да се омъжи за Луи ХІV. Тъй като в този момент като най-голяма дъщеря на Фелипе IV тя е наследник на Испанското наследство, Испания се съгласява трудно. Този ход на Мазарини не е случаен - той цели да осигури обединяването на двете държави под егидата на Бурбоните чрез династичен брак. Това че Луи е принуден да се ожени за посредствена принцеса, която той не разглежда като жена, в случая е без значение.

Външната политика на Луи ХІV има три главни цели - да се осигури испанското наследство; границите на Франция да се изнесат на естествените защитни линии като Рейн, Алпите и Пиренеите; чрез субсидии, бракове и заплахи да се предотвратяват атаки срещу току-що извоюваната хегемония на Франция. В действията си Луи се колебае между стария династичен начин на мислене и новия, свързан с национализма, пренебрегва религията, но се възползва от неутихналите религиозни страсти, а когато се наложи е опортюнист. За негово нещастие европейските държави доста бързо осъзнават, че Франция е изместила Испания като европейски хегемон, което предизвиква нова конфигурация на силите. Стари френски съюзници сега се обръщат против нея, за да ограничат силата на Краля-Слънце.

През самостоятелното си управление Луи ХІV води пет войни, три от които доста дълги. Съвсем не винаги той е бил агресивната страна. През 1667 г. той напада Испания, тъй като претендира за областите Брабант и Ено - според тяхното "деволюционно" право те се падат на съпругата му, а не на родения през 1661 г. неин брат. Френските армии нахлуват неудържимо в Нидерландия и окупират Франш-Конте, но уплашените Англия, Холандия и Швеция се съюзяват, за да спрат Франция. Луи се оттегля, за да избегне тежка война, така че Деволюционната война приключва за една година с договора в Аахен.

Луи решава да неутрализира инициатора за неговото спиране - Холандия, като дори е готов да я унищожи. Той откъсва Англия и Швеция от съюза с нея и я напада през 1672 г. Атаката е смазваща и холандският лидер Ян де Вит е принуден да отвори дигите и да наводни голяма част от страната, за да спаси Амстердам. През 1673 г. във войната (виж Холандска война) на холандска страна влизат Австрия, Испания и Бранденбург, но този внушителен съюз търпи редица поражения от Конде и Тюрен. В крайна сметка Холандия е спасена и дори не губи територии, но победителят определено е Франция, която според договора от Неймехен през 1678 г. отнема от Испания голямата област Франш-Конте, както и редица градове в Нидерландия. Смята се, че този момент бележи най-голямата сила на Франция.

След своята победа над впечатляващата европейска коалиция Луи започва политиката на обединение на старите френски земи, които по различни начини са отпаднали от властта на нейната корона (т.нар. Реюнион). Френските юристи вадят стари договори, с които дават право на Луи да анексира обширни територии по северозападната си граница. Върхът на това е превземането на Страсбург през 1681 г., с което и целият Елзас. Неговите противници не могат да отговорят, тъй като през 1683 г. започва настъплението на османците срещу Виена. Луи предлага помощ на император Леополд I, но така, че тя да не бъде приета. Възмутена отнеговото поведение, Испания му обявява война и моментално е поставена на колене. През 1684 г. в Регенсбург Франция и нейните противници сключват споразумение, според което те признават завоеванията на Реюниона, но принуждават Луи да прекрати настъплението си.

През 1686 г. Холандия, Австрия, Испания, Бранденбург, Савоя и други държавици създават Аугсбургската лига, която трябва да се бори срещу Луи ХІV. Две години по-късно започва конфликт за наследството на Пфалц и оттам - Деветгодишната война. В началото Луи може да разчита на английския крал Джеймз II, но той е свален от т. нар. Славна революция и на мястото му е издигнат решителният френски противник Уилям III. Тогава с присъединяването на Англия антифренската коалиция прераства във Велик съюз - наистина събрал всички европейски държави срещу Франция. Въпреки това се оказва, че добре укрепената Франция трудно може да бъде победена. Нейните генерали печелят редица победи в Нидерландия, Италия и Испания (превземат Барселона и Торино), а именитият адмирал Турвил се бие равностойно с англичаните и холандците в Ла Манш. В крайна сметка когато оръдията замлъкват и договорите са подписани се оказва, че Франция е спечелила военният конфликт. Тя обаче е много изтощена (1693 има истинска гладна криза), а и иска да се помири със съседите си предвид очертаващото се скорошно решаване на въпроса за испанското наследство.

[редактиране] Франция и Испанското наследство (1697-1714)

Борбата на Франция за наследяване на част от испанското наследство представлява цяла епоха в нейната история. Както е известно, през 1660 Луи ХІV се жени за най-голямата дъщеря на испанския крал Фелипе IV. На следващата година той се сдобива със син - Карлос II, но той е болнаво дете, което няма да оцелее дълго и няма да остави наследници. Така че претенциите на Франция за испанското наследство са първостепенни от теоретична гледна точка, въпреки че Мария Терезия се е отказала от правата си в официален документ. Още през 1667 Луи обявява, че счита този отказ за невалиден, тъй като зестрата й, гарантираща отказа, не е платена. Основният съперник на френския крал е император Леополд I, женен за втората дъщеря. Когато през 1696 г. Карлос ІІ се разболява сериозно, въпросът за испанското наследство се поставя на дневен ред върху дипломатическата маса. Леополд не иска никакво делене, затова Луи се договаря с Англия и Холандия. През 1698 те подписват първия разделителен договор, който предоставя испанския трон на баварския принц Йозеф-Фердинанд (внук на Леополд), а за Франция предвижда само Неапол и Сицилия. Смъртта на принца обаче налага нов договор през 1699, който този път облагодетелства австрийците - основната част от наследството да премине към втория син на Леополд Карл (по-късно Карл VI), а Франция да получи известни компенсации. Отново Австрия не пожелава да се присъедини към договора, въпреки че Луи прави значителни отстъпки.

Въпросът е, че Карлос ІІ също има думата и неговото завещание, определящо наследника, също тежи много. Ако след първия договор, той приема Йозеф-Фердинанд за наследник, след втория провокира европейските държави, като посочва внука на Луи ХІV Филип д'Анжу. Неочаквано и в разрез с всички договори Луи прима завещанието и изпраща Филип в Испания, коронясан под името Фелипе V. Неговата фраза на изпращане "няма вече Пиренеи..." всява страх у останалите държави, защото те приемат, че Франция и Испания ще са вече една обща и непобедима сила. Англия, Холандия и Австрия веднага се съюзяват против Франция и Испания (те възстановяват Великия съюз от 1689) и провъзгласяват Карл за владетел на Испания, под името Карлос ІІІ. През 1702 г. с открити действия започва Войната за испанското наследство. Първоначално борбата е равностойна, но от 1704 г. френските армии търпят няколко поражения, които поставят страната в критична ситуация. Първо те са победени при Бленхайм в Бавария (1704), а след това при Рамили (1706) и Уденарде (1708) в

Нидерландия. В основата на тези успехи на френските противници стоят двама гениални военачалници - англичанинът Марлборо и савойският принц на австрийска служба Евгений Савойски. Чуждите войски навлизат във Франция и превземат Лил, след което предоставят на Луи ХІV своите условия на мира. Според тях Френският крал не само трябва да направи големи териториални отстъпки и да изостави Фелипе V, но и да се бие против него. Луи отказва и използва възмущението на поданиците си, за да събере нова голяма армия. През 1709 г. с нови сили Вилар удържа равенство в битката при Малплаке и показва, че Франция няма да се предаде.

Великият съюз се разпада през 1711 г., когато негорият претендент Карл става император. Англия и Холандия оттеглят подкрепата си и напускат войната, а оставена сама, Австрия не може да се справи с Франция. През 1712 г. Вилар печели малка победа над Евгений Савойски при Денен, но така раздува случая, че внушава на Европа, че френската военна сила е възстановена. На следващата година в Утрехт се подписва мирния договор между Франция, Англия и Холандия, а през 1714 г. в Ращат - между Франция и Австрия. Между Фелипе V и император Карл договор не се подписва чак до 1720 г. По този начин династията на Бурбоните се установява и в Испания (и сегашният испански крал Хуан Карлос I е от нея), която се превръща с близък съюзник на Франция. Самата Франция обаче не печели нищо от войната, освен изтощение и пълно изчерпване на завоевателния й потенциал.

[редактиране] Франция през ХVІІІ век: Старият режим, просвещението и революцията (1715-1799 г.)

[редактиране] Управлението на Луи ХV (1715-1774)

Луи XV, който става френски крал през 1715 г., е правнук на Луи ХІV. В края на живота на Краля-Слънце цялото му мъжко поколение се стопява за около три години - през 1711 г. умира синът му Луи, през 1712 г. - първородният му внук херцог дьо Бургон и един от неговите синове, а през 1714 г. - третият внук на Луи ХІV херцог дьо Бери. От двамата останали живи мъжки наследници единият е крал на Испания и се е отрекъл официално от правата си върху френската корона, а другият е петгодишно момче с лошо здраве. Ето защо през 1715 г. започва известен спор между Фелипе V и орлеанският херцог Филип ІІІ, племенник на Луи ХІV, за френското наследство. В крайна сметка Филип се налага и става регент на малкия крал, в което французите виждат предпазна мярка за евентуално ново испанско влияние. Според волята на покойния крал в регентството влизат също двамата му незаконни синове -

херцогът на Мен и графът на Тулуза, но Орлеан скоро ги отстранява. Аристокрацията вижда в негово лице човека, който ще премахне апарата на абсолютната държава и ще възстанови аристократичните свободи, но отстъпките на регента в това отношение са минимални - той позволява отново на Парижкия парламент да възразява и коментира управленски действия. Орлеан сам си пати от това и накрая изгонва парламента в Понтоаз. През 1723 г., когато кралят навършва пълнолетие (13 години), регентството приключва, а по-късно през същата година Филип д'Орлеан умира. Вследствие на разпрата с Фелипе V неговата външна политика е антииспанска, заедно с Англия, Холандия и Австрия, стигайки се дори до война през 1719-1720 г.

През 1725 г. 15-годишншят крал е оженен за полската принцеса Мария Лешчинска, която е на 22 години. Тя е дъщеря на поддържания от Франция претендент за полския престол Станислав Лешчински. Бракът, освен политическа целесъобразност, се оказва успешен и от семейна гледна точка, тъй като от него се раждат осем деца - престолонаследникът Луи, който обаче умира през 1765 г., и седем дъщери. При това половината от тези деца се раждат преди кралят да навърши 20 години.

Най-важният пръв министър на Луи ХV е кардинал Фльори (1726-1743). Опитен дипломат и държавник, той стабилизира бюджета в духа, завещан от Колбер, постига значителен икономически и демографски растеж, блокира влиянието на Янсенистите и отново води борба с парламентите. От 1733 до 1738 включва Франция във Войната за полското наследство, но Станислав Лешчински не успява да заеме престола на Полша. Мирният договор предвижда важната обраст Лорен (Лотарнигия), традиционен френски враг, да се даде на Станислав Лешчински, а лоренският херцог да получи в замяна областта Тоскана, където династията на Медичите току що е отмряла. След смъртта на Лешчински Лорен ще премине във френски ръце поради брака на Луи ХV, което действително се случва през 1766 г. Франция участва и във Войната за австрийското наследство (1740-1748), където въпреки многобройните си победи (най вече при Фонтеноа през 1745) не печели нищо. Тогава Луи ХV вече е поел самостоятелно управлението на страната (стремейки се да подражава на великия си прадядо) и поема отговорността, което се отразява за пръв път върху неговия авторитет. Единствената спорна печалба е за династията, тъй като двама испански принцове от рода на Бурбоните завземат автрийските владения в южна Италия и създават още две разклонения на династията - тя вече управлява четири държави.

Личното управление на Луи ХV (1743-1774) има негативни резултати за развитието на страната, тъй като по този начин всъщност се стига до безвластие и хаос. Красивият и желан от жените крал се отдава на удоволствия, министрите са оставени да управляват по свое усмотрение, но се оказва, че без лидер всеки управлява независимо от останалите. Кралят попада под влиянието на своите любовници мадам Помпадур - разумна и умерена, чието влияние трае от 1746 до 1764, заменена по-късно от по-екстравагантната и отдадена на разкоша графиня Дюбари. Перманентна финансова криза следва Аахенския мир от 1748 г., което принуждава сюринтенданта на финансите Арнувил да въведе нови данъци. Те обаче са отхвърлани от съживените представителни органи - парламентите, събранията на духовниците и други. Седемгодишната война (1756-1763) много изостря кризата и ясно демонстрира недостатъците на абсолютизма, когато на престола седи неразуман владетел - огромни разходи за издръжка на двора и за външнополитически авантюри, налагане на нови данъци, чувство за безотговорност за неуспехите, тъй като кралят не може да бъде наказван. А Седемтодишната война води до колапс на френската колониална империя със загубата на Канада и на влиянието в Индия, което без съмнение е тежко поражение. Именно осъзнаването на нуждата от промени води до активност на просветителите и до опити да се предприемат спасителни мерки за финансите на държвата. Луи ХV умира без изобщо да заслужи прозвището си Многообичани (le Bien-aime), получено в началото на управлението му. Наследен е от своя внук Луи XVI, при който кризата и недостатъците на абсолютизма се задълбочават още повече.

[редактиране] Просвещение

Просвещението не е единно движение и просветителите нямат стройна система от идеи, дори и само в рамките на Франция. По-вярно е да се каже, че това явление е съвкупност от вижданията и мислите на разсъждаващите хора във Франция през втората половина на 18 век. Просвещението има своите предшественици в лицето на Рьоне Декарт и неговото настояване за последователно съмнение, в икономическата и политическата теория на Джон Лок, който се опира на наблюдението и в постиженията на Исак Нютън - основололожника на съвременната представа за природата. Просветителите от 18 век черпят вдъхновение както от Античността, така и от Ренесанса. Те гледат практично на заобикалящия ги свят и един от водещите мотиви е отхвърлянето на суеверията, мракобесието, хегемонията на църквата в обществения живот на католическия свят. Стремят се да накарат хората да видят действителните основи на природните и обществените закони, да се стремят към обяснение на явленията и събитията, а не на сляпата вяра в религиозните догми. По този начин именно просветителите поставят основите на съвременното разбиране на света като съвкупност от логично свързани закономерности, които могат за бъдат разбрани и изучени. Ето защо тяхната епоха се нарича още "Век на разума" - за пръв път в историята на християнска Европа той доминира над догмите и божията промисъл.

Разбира се, всички просветители са в някаква степен и учени - те продължават и доразвиват научните постижения от 17 век. Освен това те са енциклопедисти, тоест универсални изследователи, които могат да се занимават както с история, право и етнография, така и с астрономия, математика и медицина. Именно тази универсалност позволява да се извличат общи заключения, като например това, че изследването на природните закони ще доведе до разбирането на обществените закони, които са тяхно продължение. Следователно ако обществените закони бъдат проучени също така, обществото ще може да се управлява по-добре.

За пионер на френското Просвещение може да се смята Шарл Луи дьо Монтескьо (1689-1755), автор на Персийски писма (1721), в които находчиво критикува порочните страни на френския абсолютизъм от гледната точка на един персийски посланик във Франция; пише също Разсъждения за величието и упадъка на Римляните (1734) и най-вече, работата на живота му - Духът на законите (1748). В тази книга Монтескьо определя видовете държави - демократична и аристократична република, монархия и деспотия, като отрича само последната. Смята, че най-добрата формула за управление е силен монарх и поданици с активна позиция, като между тях е аристокрацията. Тя внася умереност в политическия живот, като ограничава своеволята на монарха и посегателствата на народа. Монтескьо има два много важни приноса къв политическата философия - той формулира трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, които трябва взаимно да се контролират; и дава определението за обществена свобода - позволено е всичко, което законите не забраняват.

Франсоа Мари Аруе, наречен Волтер (1694-1778) е може би най-крупната фигура измежду френските просветители, който пише книгите: Векът на Луи ХІV (1751), Есе върху нравите и духа на нациите (1756), Кандид (1759) и Философски речник (1764). Неговите политически идеи са объркани, той се колебае дали народът може и трябва да управлява, така се спира на идеята за просветения абсолютен монарх, кралят-философ, който ще действа като народен слуга, но разполагайки с пълната власт (което се реализира като Просветен абсолютизъм). Волтер е ожесточен противник на църквата и религията, тъй като религията разделя хората и води до фанатизъм - най-омразното човешко качество. Още повече, Волтер е против всякаква намеса на църковни дейци в управлението и обществения живот, тоест той иска светска държава. Не е против социалното неравенство, но иска справедливост при събирането на данъците - основен проблем за Франция през този век.

Най-видимо принципите на Просвещението се виждат в епохалното дело на Дьони Дидро (1713-1784) и Жан д'Аламбер (1717-1783) - Енциклопедията, писана и издавана в продължение на 30 години. Този пръв по рода си опит не само показва прагматичността и почитанието към науката у просветителите, но и техният стремеж да обхванат всяка сфера на научното знание. Появата на първия том на Енциклопедията през 1751 г. символизира началото на ново отношение на човечеството към заобикалящия го свят.

Оригинален и значително по-радикален във вижданията си е швейцарецът, който живее и работи във Франция Жан-Жак Русо (1712-1778). През 1750 г. той печели конкурс на Френската академия с есето си Разсъждения върху науките и изкуствата, където отрича ползата от тях, тъй като те карат хората да гледат на своите събратя по дарбите, а не по добродетелите им. Изключително впечатление прави и книгата Разсъждения върху произхода и неравенството между хората (1755), в която Русо твърди, че човекът е бил най-щастлив в първобитната си фаза на развитие - без грижи, нужди и суета. Стремежът му към прогрес и способността му да разсъждава оказват фатално влияние върху него, тъй като благодарение на това се появява собствеността - най-неестественото нещо в неговия живот, тъй като тя предопределя неравенство, каквото липсва в природното състояние на човека.

Все пак Общественият договор (1762) е трудът, с който Русо бива запомнен. Там той отстоява, че всяко общество трябва да има писан или неписан обществен договор, който да определя правата и задълженията на всеки индивид и особено на управляващите. Той ще ограничи свободата, но ще осигури равенство - не социално, а политическо. Общественият договор ще изразява общата воля, а тя може да се установи най-добре чрез референдуми - в този смисъл Русо е ожесточен привърженик на пряката демокрация. Той разбира, че тя е трудно осъществима в големите държави, затова смята, че идеалните политически единици, които могат да осигурят щастие на хората, са градовете държави, както родната му Женева. Накрая, през 1763 г. се появява и книгата Емил, която разказва за живота на едно момче и е изпълнена с препоръки за отглеждането и възпитанието на децата - повече внимание, повече каляване, повече досег с природата, повече изпитания на волята, които ще ги превърнат в пълноценни граждани. Тази книга има революционна роля за развитието на науката педагогика.

Не е точно да се приема, че просветителите са причинили със своите идеи избухналата по-късно Френска революция. Никой от тях, освен в известна степен Русо, не върви в този посока. По-скоро може да се каже, че те създават такава интелектуална атмосфера във Франция, а и в цяла Европа (тогава Франция е безспорният генератор на културни идеи на континента), която подготвя елита на нацията за голямата обществена промяна, която ще настъпи по-късно, но тази промяна би могла да настъпи по много други начини, и най-вече чрез реформи, осъзнати и внимателно проведени от правителството.

[редактиране] Държавата при Стария режим

От времето на Луи ХІV Франция е абсолютна монархия. Кралят, наричан "Най-Християнския крал", е върховен законодател, военачалник и съдия, притежава изпълнителната власт. Неговият абсолютизъм обаче е само в областта на политиката и стопанството. В действителност той не разполага с живота и честта на своите поданици, те не се възприемат като роби, а като граждани и кралят притежава абсолютната власт от тяхно име. Такива са постановките на абсолютизма, както ги формулират неговите теоретици - Босюе и Боден. Това отличава френския и изобщо европейския абсолютизъм от депсотизма, характерен за Азия и за нехристиянските държави като Османската империя. Кралят обаче е основен двигател на развитието на страната - той започва войни и преговори, той създава търговските компании и заради неговите династични интереси воюва цялата нация.

Основният управляващ орган във Франция в навечерието на революцията е Кралският съвет, който се състои от пет по-малки съвета: Тайният съвет, който се занимава с външните дела, Административният съвет - администрацията, полицията и съда, Финансовият, Търговският и Частният съвет. Последният играе роля на върховен кралски съд и арбитър при административни и финансови спорове. Кралският съвет като цяло има съвещателни функции, но с голяма тежест. Под него е Правителството, съставено отт шест министерства - на финансите, канцлерството, на външнитедела, на войната, на флота и на колониите. Често в отделните министерство се установяват династии от министри - Колберовците във флота, Льо Телие във войната. Хората, които участват в съвета и в правителството до голяма степен съвпадат.

Франция е разделена на 32 провинции, начело с губернатори. Губернаторският пост обаче е формален, тъй като губернаторите почти не стъпват в своите провинции. Истинската работа в тях се пада на интендантите, които имат военна и съдебна власт. Провинциите отговарят на някогашните херцогства и графства преди обединението на Франция, тоест са естествено оформени историко-географски области с различна големина и население. Те се делят на баяжи, а баяжите - на общини. Ръководителите на общините, наречени mair (кмет), са единствените избираеми длъжности, заедно с градските съвети. В църковно отношение държавата се дели на 18 архиепископства и 121 архиепископства, като за глава на френската (Галиканската) църква се счита архиепископът на Реймс - градът, където се короноват франските крале. Властта на краля над френската църква е неограничена, ако не след 1516, то след 1682 г. Съдебната система на Франция при абсолютизма се оглавява от Кралски съд с неограничени компетенции, а отделно има 13 върховни съдилища, наречени парламенти. Най-важният от тях е Парижкият парламент. По-надолу следва 100 президиални и 700 баяжни съдилища

Данъчното бреме върху селячеството във Франция е тежко. Най-важният данък е taille - върху земята и продукцията, въведен още през 1439 г. Други данъци върху приходите са capitation, vingtieme и corvee. Общо от тези данъци в навечерието на революцията държавата събира годишно сумата от 208 млн ливри. Отделен е църковният данък, който носи приходи от 110 млн ливри. Съществуват и косвени данъци - върху солта, напитките и тютюна, които внасят в държавната хазна до 135 млн ливри годишно. От съществуващите три съсловия обаче (духовенство, аристокрация и трето съсловие) само последното плаща данъци. Поради тази причина първите две се наричат привилегировани. Аристократите притежават имения, но престояват основно в двора. Освен това те заемат най-важните военни постове - маршали - и изпълват дипломатическата служба. Една елитна част от третото съсловие - забогатели буржоа, интелигенцията (адвокати, икономисти) също получават малки аристократични титли и постепенно съставят нова аристократична прослойка. Образно тя е наричана аристокрация на тогата, докато истинските благородници си запазват прозвището аристокрация на шпагата.

През 1778-1783 Франция участва активно във Войната за американската независимост, което предизвиква сериозна финансова криза. Усилията на икономисти от различни националности, като Жак Некер и Шарл Талон, не решават проблема, защото дворът не е готов да приеме основното им искане - свиване на кралските разходи. Недоволството на третото съсловие от хаотичното управление и от неравномерните данъци се увеличава, допълнително взривявано от пропагандата на интелигенцията. Особен ефект има излизането на брошурата "Какво е третото съсловие?" от абат Сийес през януари 1789 г. Тогава Луи XVI решава да свика Генералните щати, несвиквани от 1614 г.

[редактиране] Френската революция (1789-1799)

[редактиране] Отвъдморска Франция

[редактиране] Империи и революции (1799-1871 г.)

[редактиране] Наполеонова Франция

На 9 ноември 1799 година Наполеон Бонапарт, завърнал се от Египет, извършва държавен преврат. През декември е провъзгласена нова конституция, според която е премахнат избирателния ценз. Провъзгласено е Консулството. По този начин властта се споделя от 3 консули, но всъщност властта е в ръцете на Наполеон Бонапарт. През 1802 година чрез плебисцит той се провъзгласява за доживотен консул, а две години по-късно - и за император. Сключва Конкордат с папа Пий XI, според който папата признава конфискуването на църковните земи по време на революцията, а в замяна Наполеон позволява проповядването на католицизма. Това е сполучлив ход. Чрез тайната си полиция той установява диктаторски контрол върху държавата. И той, както и Бурбоните, раздава титли на своите приближени. Въпреки това, Франция изживява силен период. Стопанството е в подем. Издаден е Граждански кодекс, в който са систематизирани всички закони от римско време до тогава. Този период ще остане в историята преди всичко с френските завоевания. Въпреки че през 1802 година Франция и Англия сключват договор в Амиен, на следващата година войната между тях се подновява. Образувана е нова антифренска коалиция, в която влизат Русия, Прусия, Англия и Австрия. Наполеон се опитва да нахлуе в Англия с морски десант, но е победен в битката при Трафалгар на 21 октомври 1805 година. Обаче успява да победи прусите при Улм и австрийците и руснаците при Аустерлиц през същата година. На другата година той побеждава Прусия при Йена и Ауерщед, като влиза в Берлин. Кампанията му срещу тях трае едва няколко седмици. Това позволява да се създаде Рейнски съюз на мястото на Свещена Римска империя. През същата година Наполеон налага континентална блокада на Англия с цел тя да капитулира, но планът му не успява. През 1807 година побеждава Русия при Ейлау благодарение на своя пълководец Мюра, който успява да донесе резерв. Двете страни сключват Тилзитски договор, чрез който Русия се присъединява към континенталната блокада и е създадено Варшавско херцогство. През 1808 година е покорена Испания. Опитът да бъде завладяна Португалия обаче се оказва неуспешен. Периодът 1808-1812 година се оказва златен за Наполеоновата империя, въпреки че се води партизанска война срещу него в Испания, Германия и Тирол. В Сицилия управлява Мюра, единия брат на Наполеон е начело на Испания, другия на - Вестфалското кралство. През 1812 година Наполеон решава да предприеме поход в Русия. Той мисли, че Русия не изпълнява задълженията си от договора. Ето защо начело на 600 000 армия, наречена Великата армия, нахлува в Русия на 24 юни. Руският главнокомандващ Кутузов предприема тактиката на организирано отстъпление и да не се дава генерално сражение, а земята пред французите се подпалва, за да не могат те да взимат припаси от местното население. При Бородино /септември 1812 година/, без да претърпи големи загуби, руската армия се оттегля. Наполеон влиза в Москва. Напразно той чака пратеници от Петербург. През декември той решава да се оттегли. При оттеглянето руснаците нападат постоянно. Поради това французите претърпяват големи загуби. В края на годината те вече са извън Русия. От 600 000 се завръщат 60 000. Главна причина за загубата е както тактиката на руснаците, така и руския климат. Образувана е нова антифренска коалиция този път и с участието на Швеция. Наполеон се опитва да спре съюзниците, но в битката при Лайпциг претърпява поражение. По същото време англичаните разбиват французите в Испания. Наполеон е принуден да абдикира през април 1814 година. Той е заточен на остров Елба. Свикан е Виенски конгрес през октомври. Но на 22 март Наполеон се завръща, но този път за сто дни. Посрещнат е тържествено. Но този път претърпява поражение при Ватерло. Наполеон отново абдикира, но е заточен на остров Света Елена, където и умира. Така приключва периода на Първата френска империя.

[редактиране] Реставрацията

[редактиране] Юлската монархия и Втората република

[редактиране] Империята на Наполеон ІІІ

[редактиране] Третата република и световните войни (1871-1944 г.)

[редактиране] Третата република

[редактиране] Първата световна война и следвоенния период

[редактиране] Франция през Втората световна война

През март 1939 г. Великобритания и Франция дават гаранции за териториалната цялост на Полша. Това означава, че ако някой я нападне, те трябва да му обявят война. Когато на 1 септември Германия напада Полша, отговорът на двете демократични държави не закъснява и от 3 септември те са във война. Франция се отнася към войната с голямо нежелание. Тя помни катастрофалните

последици от Първата световна война и в никакъв случай не иска те да се повторят. Ето защо въпреки надмощието си по границите френцузите не водят активни военни действия. Заедно с англичаните те стоят зад укрепената линия Мажино и изчакват. Този момент е известен като Странната война (септември 1939-май 1940). През това време Хитлер разгромява Полша и си я поделя със Сталин, след което прехвърля армиите си на запад. Преговорите за военно сътрудничество между Франция и СССР текат през цялата 1939 г., но не донасят успех. Франция проявява по-голяма активност едва когато германците нападат Норвегия. За около месец през април и май 1940 г. английски и френски части се бият на норвежка страна, но са изтласкани от германците. Какво предизвиква тази пасивност на французите, на какво могат да се надяват със своето изчакване? Причината е там, че те искат да запазят човешки животи и едновременно с това да победят. Решават, че това може да стане, ако англичаните наложат морска блокада на Германия. Тогава Хитлер би рухнал от липсата на стоки за около година. Те не предполагат, че Хитлер и Сталин вече са се спорязумяли за активен търговски обмен и по този начин са превърнали цялата стратегия на Франция в илюзия.

Хитлер се страхува от Франция и затова над 20 пъти отлага нападението. Решава се едва на 10 май 1940 г. Три германски армии нападат също Холандия, Белгия и Люксембург. Северно от линията Мажино в областа Ардени танковият генерал Хайнц Гудериан извършва пробив и навлиза в тил на французите. След това се спуска по река Сома и затваря всички английски, френски и белгийски части северно от Люксембург в чувал. Насочва се към Дюнкерк, откъдето те панически се прехвърлят в Англия, но е спрян от английския флот. от 1 до 4 юни по-голямата част от тези войници са спасени (335,000 души), а на брега оставят своите каски, което означава "Ние ще се върнем". При това положение отбраната на Франция рухва. Главнокомандващият генерал Гамлен не може да овладее положението. Премиерът Пол Рейно отчаяно апелира към САЩ за подкрепа, но Рузвелт не може да направи нищо. На 14 юни Париж пада и правителството се изтегля в Бордо. В него се оформят две становища - Рейно иска да се продължи войната, ако трябва армията да се прехвърли в Англия и в Алжир. Негов опонент е възрастният маршал Петен, който иска Франция да се предаде, за да се спаси от безжалостна германска окупация. Именно той надделява и на 18 юни капитулацията на Франция е подписана. Според този документ страната е разделена на три части - Елзат и Лотарингия са върнати на Германия, северна Франция с Париж и цялото атлантическо крайбрежие са окупирани от Германия, а южната част на страната остава самостоятелна държава, управлявана от Петен като държавен глава. По името на главния град Виши, тази област е известна като Вишистка Франция (виж Режим Виши). Тя остава в пълно разпореждане на колониите и флота, а освен това става германски сателит. Скоро след създаването й петен организира съдебен процес над виновниците за катастрофата в Риом. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени.

Единственият французин, който високо се обявява против капитулацията и за продължаване на борбата, е генерал дьо Гол. На 18 юни в Лондон той чете реч, в която призовава французите към съпротива. Със съгласието на Чърчил създава движението Свободна Франция, но в началото в него участват малко хора. То не е признато от САЩ, които продължавата да поддържат дипломатически отношения с Виши и това значително утежнява положението на дьо Гол. През август 1940 г. англичаните атакуват френския флот в Оран и го унищожават. Така те искат да се застраховат от неговото преминаване към Германия, но дьо Гол реагира остро и отношенията му с Чърчил се влошават. Те остават лоши през цялата война, тъй като англичаните се стремят да завземат някои френски колонии, като например Сирия. Първата самостоятелна акция на Свободна Франция също е провал - нейни кораби нападат Дакар, но са отблъснати. Тогава дьо Гол отива в африканските колонии на Франция и търси съмишленици сред французите и сред местните лидери. Успехът му е голям и към 1942 г. той вече има собствена армия, която чака да се намеси във войната. Когато през ноември 1942 г. англичаните и американците нападат Алжир и Мароко (френски колонии), дьо Гол бърза да отиде на място. Той иска да се създаде френско емигрантско правителство, което да участва официално в Антихитлеристката коалиция. Американците се опитват да поставят начело своето протеже генерал Жиро, но дьо Гол ловко го измества. Той оглавява това правителство, наречено официално Френски комитет за национално освобождение.

Макар че в заключителната фаза на войната в Северна Африка участват и френски войски, всъщност те не са способни да се борят за освобождението на самата Франция. Великобритания и САЩ решават да открият втори фронт във Франция през лятото на 1944 г. На 6 юни започва операция Овърлорд - десант на англоамериканските армии в Нормандия. Дьо Гол дори не е уведомен. Той обаче веднага заминава за бойното поле и успява да убеди своите съюзници да включат и френски части в битката. На 25 август се извършва и десант в южна Франция (операция Дракон), след което германците непрекъснато отстъпват. Когато съюзниците наближават Париж, Хитлер заповядва на германския комендант за го разруши, но заповедта е пренебрегната. Първа в града влиза танковата дивизия на генерал Льоклерк от Свободна Франция - жест на англичаните и американците. Дьо Гол обира овациите и единодушно бива приет като спасител на Франция.

[редактиране] Франция след 1944 г.

[редактиране] Четвъртата република

След освобождението на Париж през август 1944 се създава т. нар. Временна република. Като председател на Френския комитет за национално освобождение генерал Шарл дьо Гол естествено става и временен министър-председател. В правителството му участват всички политически сили. Скоро цялата територия на Франция е освободена и правителството се съсредоточава върху вътрешното развитие на страната. Тя е разорена, но не толкова от военните действия, колкото от постоянното ограбване на френските богатства от германците. В първите месеци след победата настъпва вълна от насилие срещу колаборационистите (германските сътрудници). Маршал Петен е помилван от дьо Гол и пратен в заточение, но други сътрудници са екзекутирани. Проститутките, които са забавлявали германските войници, изтърпяват публични унижения. ФКП претендира да й признаят прозвището “партия на разстреляните”, но се оказва, че е дала доста малко жертви. Основната цел на дьо Гол като премиер е да наложи умерена дясна конституция, но разигралите се политически борби правят това невъзможно. През 1945 в Байо той изнася важна реч, в която описва своята представа за устройството на страната – силен президент, който да олицетворява единството на нацията. Проблемът е, че въпреки огромната си лична популярност, зад него не стои партия, а ФКП печели все повече симпатизанти. Тя и ФСП печелят първите избори за Учредително събрание и предлагат толкова крайно лява проект за конституция, че дьо Гол яростно го отхвърля и на проведения референдум избирателите не го одобряват. Вторият проект на комунисти и социалисти е по-умерен и е приет, но само с 40% от гласовете при 30% против и 30% въздържали се. Така стартира Четвъртата френска република.

Според конституцията най-голяма власт има двукамарното Национално събрание, президентът е напълно безпомощен, а правителството – играчка в ръцете на депутатите. Оформят се четири основни политически партии – ФКП, ФСП, Радикалите (доста отслабнали) и Народното републиканско движение – млада консервативна сила. Никоя от тях няма мнозинство, поради което правителствата често се сменят при средна продължителност шест месеца. Това предизвиква постоянна политическа нестабилност, избягване на отговорност и външнополитическа слабост. През 1947 под влиянието на започналата Студена война комунистите са изгонени от правителството и останалите три сили въпреки силните си противоречия съставят всички следващи правителства (“трипартизъм”). На изборите през 1951 се намесва и едно движение, създадено от дьо Гол – Сбор на френския народ – което печели най-много депутати, но далеч по-малко от половината. Така то само затруднява социалистите, радикалите и НРД, които трябва да балансират между крайната левица и крайната десница – както те възприемат дьо Гол. Накрая през 1956 генералът се проваля и се оттегля разочарован от политиката без да знае, че неговият час ще настъпи съвсем скоро. Политическата нестабилност не пречи на икономическото развитие и на една спокойна външна политика, тъй като между десетките правителства се осъществява забележителна приемственост. След плана Маршал френската икономика се възражда, но основната идея на французите е да създадат наднационално обединение от европейски държави. Именно Франция е инициатор за създаването на първите “общности” през 1951 и 1957, които впоследствие ще доведат до Европейския съюз. Но външната политика предлага и предизвикателства, които не са по силите на слабата Четвърта република. Започналата през 1947 война за независимост на Индокитай завършва с трагичното поражение на французите при Диен Биен Фу през 1954. Необходимо е извънредно напрежение на силите, за да се подпише мир и Франция да се освободи от този товар. През същата година обаче започва войната за независимост на Алжир – най-старата френска колония, считана за част от Франция, която никой французин не е готов да пожертва. Фронтът за национално освобождение (ФНО) е алжирска терористична организация без особена подкрепа, но подлагайки цялото население на терор, подкопава авторитета на френските власти. През 1956 френската армия минава в настъпление и използвайки жестокости почти ликвидира ФНО. Това обаче предизвиква протести в самата Франция и започват преговори за освобждение на Алжир. При това положение в армията назрява заговор за сваляне на ІV република (генерал Салан). През 1958 отряди на заговорниците правят десант в Корсика и предизвикват паника във Франция. Напълно блокирала, управляващата върхушка кани дьо Гол на власт. Той поисква нова конституция и извънредни пълномощия за 18 месеца. Оставен без избор, президентът Рьоне Коти се съгласява и през юни дьо Гол отново поема управлението на страната.

[редактиране] Петата република

Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази колония. Втората – да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя началото на Петата република и предвижда: силен президент,

който да може да разпуска Националното събрание и да назначава правителството, мажоритарни избори и (с поправката от 1962) пряк избор на президента от народа. Така плановете от речта в Байо са изпълнени. През декември дьо Гол е избран за първи президент на V република. След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи страната, и потушва опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва с ФНО Евианските споразумения и се оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна, сега съпроводена и със силна партия – Сбор за новата република. Левите партии са изхвърлени от политическия живот, както показват изборите за парламент от 1962 г. През 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент, но успешното представяне на социалистическия кандидат Франсоа Митеран е признак за начало на възраждането на левицата. Икономическата политика през 60-те години е успешна главно защото е постигната политическа стабилност (само две правителства в периода 1958-1968) и защото европейската интеграция навлиза в успешен период. При дьо Гол Франция става страна на бурно капиталистическо развитие, на големи компании и стабилен франк.

Външната политика на дьо Гол е много специфична. Тя се базира на схващането, че Франция е прекалено силна държава, за да стои в сянката на САЩ и трябва да има собствено място. Дьо Гол изпитва антиамерикански и антианглийски чувства от времето, когато Рузвелт и Чърчил са го пренебрегвали, и сега разчита по-скоро на Германия и Италия като партньори. За него най-важната част на външната политика е Европа, но е противник на ограничения суверенитет в хода на интеграцията – той говори за “Европа на отечествата”. Ето защо през 1966 г. заплашва да напусне ЕИО, ако не може да разполага с пълния суверенитет на Франция. Той е твърд противник на влизането на Англия в ЕИО и на два пъти й отказва. Пак през 1966 г. той извежда Франция от военните структури на НАТО, където тя остава и до днес. От друга страна се стреми да възстанови силата на френската армия, като създава атомна бомба през 1960. Като влошава отношенията си със САЩ, дьо Гол подобрява тези със СССР, когото счита за естествен геополитически съюзник на Франция. Краят на управлението на дьо Гол е предрешен от събитията между 1967 и 1969 г. Първо левицата се представя много добре на изборите от 1967 и затруднява дейността му. През май 1968 г. започва мощно протестно движение на студентите, което изненадва президента, тъй като е насочено лично срещу него. То се проваля и в резултат голистите печелят убедителна победа в новите избори (единствен случай въвфренската история една партия да спечели над 50%), но през 1969 г. президентът подлага на референдум закона за регионите и губи. Смисълът на този референдум е да се провери общественото настроение и въпреки че не е необходимо, дьо Гол подава оставка.

През 1969-1974 президент е голистът Жорж Помпиду който е бил министър-председател през 1962-1968 г. Той продължава вътрешната политика на своя бивш шеф, но значително променя външната – допуска Англия в ЕИО и подобрява отношенията със САЩ. През 1974-1981 г. той е заменен от Валери Жискар д’Естен, лидер на Независимата републиканска партия и близък съратник на дьо Гол до 1966. Той идва на власт благодарение на разцеплението сред голистите, тъй като е подкрепен от Жак Ширак и неговата групировка. Така от 1958 до 1981 г. на власт са все десни сили, поради което има време за утвърждаването на конституцията. V република в началото е възприемана като царство на дьо Гол, което ще се разпадне след оттеглянето му, но се оказва толкова ефективна, че оцелява и до днес. Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като той е в съюз с комунистите и има решителни планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалните избори, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че един път на власт, той не е твърд поддържник на плановете си. Остава президент два пълни мандата (1981-1995) без да променя коренно френския път на развитие, не посяга на едрия бизнес, което, макар да го скарва с комунистите, го прави един успешен политик. През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите от 1972 г., който е избран за президент, какъвто е и до днес. Трябва да се отбележи засилването на крайнодесните сили, групирани около личността на Жан-Мари Льопен и неговия Национален фронт, неизменен кандидат за президент от 1974 г. През 2002 разцеплението сред социалистите му помага да отиде на втори тур на президентските избори, въпреки, че популярността му не надвишава 12%

[редактиране] Вътрешни препратки

• Списък на френските крале и императори