Рицар

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Рицар (от немското Ritter с първоначално значение "конник") е член на средновековно съсловие на професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието "рицар" става благородническа почетна титла. В съвременния език "рицар" бива наричан и всеки тежковъоръжен конник.

Рицарството като военно и земевладелско съсловие възниква при франките във връзка с прехода през 8 век. от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нраствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на Кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство, в края на средните векове, в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация.

Съдържание 1 Възникване 2 Ритуал на посвещение 3 Рицарските добродетели 4 Въоръжение и тактика 5 Замъци 6 Вижте също 7 Литература

[редактиране] Възникване

Праобраз на средновековното рицарство в някаква степен може са се счита съсловието на конниците в Древният Рим. След залеза на Рим при франките още 7 век. преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно от вестготите, във връзка с нападенията на арабите, прониква във франкската държава конния строй. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то на Каролингите за създаване на конница им се налага да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.

Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарий. Карл Мартел раздавал църковните земли на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно на същите условия започват да се раздават и земи на короната, като бенефиции. От 8 век. за състоянието на газиндите се появява името васс, вассал. Свободният, но, поради недостатък на собственност, неспособен за носене на конна служба човек може, като вассал, да получи бенефиция или, как заселник (Hintersasse) — парцел оброчна земля. Даването на оброчна земя преследва стопански цели, а на бенефиций — военни. Във васални отношения влизат отчасти свободни хора, отчасти несвободни. Свободният става васал по пътя на коммендацията (manibus iunctis se tradit) и дава на своя сеньор клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur).

В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности (ministeria) или стават васали. Карл Велики все още използва във своите войни пехота; Людовик I и Карл II събират за поход само конница.

В 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват ризница или пластичата броня, т. е. принадлежност към тежката конница; леката конница е трябвало да се явява с копие, щит, меч и лък. Навсякъде под тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по происхождение (vavassores, caballarii). От оброчното население е било възможно да се издигнеш до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да се носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужейки съотвента бенефиция, да преминеш в тежката конница и да станеш рицар. По такъв начин от средата на несвободните се е образувал привелигирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) при богатите феодали. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и се привличали към рицарска служба.

В Германия министериалите от XI в. съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите побужда свободните, а от средата на XII в. — даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това са министериалите на светските князе. Прелатите, не равни с князете, и свободните феодали по ниско от князете са държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В южна и западна Германия такива milites (eigene Ritter) се срещат даже на служба при динстманите. В Австрия и Щирия херцогските динстмани успяват през втората половина на XIII в. да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В северна Германия, където князете са раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII в. свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни класове или свободно но невоенно население в рицари е задържан в средата на XII в.; след Гогенщауфените немеското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Постановлението на Фридрих I от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговеца не смее да опаше меч, а трябва да го вързва към седлото. Тази конституция въвежда и понятието за рицарско произхождение (Ritterbürtigkeit); miles (конника) има право на двубой, ако може да докаже своето рицарско произхождение (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). По Саксонският зерцал, на истинският рицар (von ridderes art) и баща му и дядо му трябва да са рицари. Друга конституция на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 1187—88 гг.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните, да опасват меч по рицарски.

Във Франция за благородници се считат собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородност е станало допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieffé, serviens), са се приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните са можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието е било затруднено от тежък подбор (droit de franc-fief), но в това време е могло да се стане благородник чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.

В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатива на короната. Хенрих III и Едуард I са изисквали задължително посветяване за всеки ленник, с доход по голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взима връх над происхождението.

Влиянието на църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или божият свят, а накрая чрез обряда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина при достигане на зрялост. «Вярността» включва в себе си изпълнението на христианския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по-отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население — търговци, жени, чиновници, селяни; treuga ограничава разприте между самите рицари.

[редактиране] Ритуал на посвещение

Още във времената на Тацит връчването на оръжие на младия германец в присъствието на народното събрание означава признаване на неговото пълнолетие; оръжието връчва или някой от вождовете, или бащата, или роднина на юношата. Карл Велики в  791 г. тържественно опасва с меч своя 13 годишен син Людовик, а Людовик, в 838 г. — своя 15 годишен син Карл. Този германски обичай ляга в основата на средновековното посвещаване в рицарство, като член на военното съсловие, но е бил прикрит с римски термин; посвещаването в рицарство в средновековните латински текстове се изписва с думите «поставяне на воински пояс» (Шаблон:Lang-la).

Дълго време всеки е можел да стане рицар. Отначало рицарството се дава, по германска традиция, на 12, 15, 19 години, но в XIII век се забелязва стремеж да се отмести към пълнолетието, т. е. към 21-та година. Посветяването най-често се извършва през големите църковни празници Коледа, Великден, Петдесетница; оттук произтича обичая «нощна стража» в надвечерието на посвящението (veillée des armes). Всеки рицар е можел да посвещава в рицарство, но най-често това са правили роднините на кандидат рицаря; сеньорите, кралете и императорите са се стремили да получат това право изключително за себе си.

Между 9 и 12 век към германския обичай на връчване на оръжие са се прибавили отначало само обряда за поставяне на златни шпори, поставяне на броня и каска, изкъпване преди обличането; colée, т. е. удара с длан по шията, влиза в употреба по късно. Към края на обряда рицаря скача на коня без да се докосва до стремето, язди в галоп и с копие поразява манекени (quintaine), поставени на стълбове. Понякога самите рицари са се обръщали към църквата за осветяване на оръжието; по този начин започва проникването на христианското начало в обряда.

Под влиянието на църквата германският военен обред става отначало религиозен, когато църквата само благославя меча (bénir l’epée, в XII в.), а по-късно и направо литургически, когато църквата сама опасва рицаря с меч (ceindre l’epée, в XIII в.). В древните епископски обрядници се различават Benedictio ensis et armorum (благословия на оръжието) от Benedictio novi militis (посвещаване на рицар). Най-древните следи за посвещаване на рицар от църквата са намерени в римски ръкопис от началото на XI в., но след това до XIII в. няма следи за Benedictio novi militis; вероятно този обряд е възникнал в Рим и се е разпространил от там.

Удар при посвещението в рицарство за първи път се споменава в началото на 13 век при Ламберт Арденски (Lambertus Ardensis), в историята на графовете де Гин и д’Ардре. Алапата е проникнала и в църковният обряд Benedictio novi militis. По епископският обредник на Гилом Дюран, епископа, пристъпва към благословление на меча, който изваден лежи на жертвеника; след това епископът го взема и го поставя в дясната ръка на бъдещият рицар; накрая, поставяйки меча в ножницата, опасва посвящения, с думите: «Accingere gladio tuo super femur etc.» (да бъдат опасани твоите чресла с меч); братски целува новия рицар и дава alapa, във вид на леко докосване с ръка; старите рицари привързват на новия шпори; всичко завършва с връчване на знаме.

Рицарският удар се е разпространил във Франция от север. Съвременниците са виждали в него изпитание за смиреност. За несвободните конници приемането при рицарите е било равносилно на освобождаване, а поради това, вероятно, именно при тяхното посвещение се появява за първи път colée — удара, който трябва в този случай да се съпостави с римската форма за освобождаване per vundictam, съхранила се до VIII в. (формулата за освобождаване на роб църквата е съставена по формулата за освобождаване per vindictam; в англо-нормандското право се среща освобождение чрез връчване на оръжие пред народното събрание на графството).

В Германия древният обряд при посвещение в рицарство е само опасване с меч при пълнолетие (Schwertleite); съществуването на «удар» (Ritterschlag) до XIV в. не е доказано. Граф Вилхелм Холандски не е бил още посветен в рицарство, когато през 1247 г. са го избрали за римски крал.

При Йохан Бек (около 1350 г.) се е съхранило описание за неговото посвящение в рицарство. Рицарят трябва да е « m. i. l. e. s.», т. е. magnanimus (великодушен), ingenuus (свободнородeн), largifluus (щедър), egregius (доблестен), strenuus (войнствен). Рицарската клетва (votum professionis) изисква, между другото: ежедневно да се слуша обедната литургия, да се подлага живота на опасност за католическата вяра, да се пазят църквата и духовенството от грабители, да се пазят вдовиците и сираците, да избягва несправедлива среда и нечисти доходи, за спасяването на невинен да отдива на двубой, да посещава турнири само заради военните упражнения, почтително да служи на императора в мирските дела, да не отчуждава имперските ленове, да живее безупречно пред Господ и хората.

Распространението на colée в Германия е може би е свързано с френското влияние при Карл IV. Рицарски удар получава вече този, който вече владее оръжие, докато в по-стари времена, връчването на оръжие при пълнолетие и посветяването в рицарство винаги са съвпадали. Простото връчване на оръжие остава задължително за всеки воин; тържественното освещаване на меча, златните шпори и «удара» са станали признак за приемане на воина в рицарски орден. Младият човек, получавайки оръжие, става оръжиеносец (scutarius, Knappe, Knecht, armiger, écyyer). Но понеже рицарството в социално отношение се затваря във висшия слой на военното благородничество, то от «оръжиеносци» в рицари попадат само синовете на рицарите (chevalier, Ritter, knight). Рицарството става идеал за цялото военно съсловие в средните векове. Затова най-ярко за показани образите на рицарите в поезията, а не в летописите.

[редактиране] Рицарските добродетели

Рицарските доблести —

• мъжество (pronesse)
• вярност(loyauté)
• щедрост (largesse)
• благоразумие (le sens, в смисъл умеренност)
• изтънчена общителност, куртуазност (courtoisie)
• чувство за чест (honneur)

Рицарските заповеди — да бъдеш вярващ христианин, да пазиш църквата и Евангелието, да защитаваш слабите, да обичаш родината, да си мъжествен в битката, да се подчиняваш и да бъдеш верен на сеньора, да казваш истината и да държиш на думата си, да си щедър, да се бориш против злото и да защитаваш доброто и т. н.

По късно романите за «Кръглата маса», поетизират придворното рицарство на XIII в. Сред конниците-министериали и оръжиеносците, заслужили рицарски шпори в двора на сюзерена, възможно е възникнал култ към дамите; дълг за подчинение и уважение по отношение на жената на сеньора, като същество по-високо, който се е преобразувал в поклонение към идеала за жена и служене на дамата на сърцето, в повечето случаи омъжена жена, стояща по-високо в общественото положение. Стогодишната война между Франция и Англия в XIV в. внася идеята за «националната чест» в средата на рицарите от двете враждуващи страни.

[редактиране] Въоръжение и тактика

Между 9 и 12 век основната защита на тялото при тежката кавалерия е ризницата. През 13 век се появяват и кованите доспехи, покриващи цялото тяло, които са емблематични за образа на рицаря днес. Всеки тежковъоръжен рицар е взимал със себе си в битка три коня и един, два или три оръженосеца, които обикновено са се набирали от васалите или рицарските синове, не получили рицарско звание; тези оръжиеносци отначало са се били пешком и по време на схватките са оставали на задна линия, с резервни коне и оръжие. По късно те започват да се набират от леката конница. Броят на рицарската войска е вървял по «копия», броейки три конника за едно копие.

Обикновенно строят на отряда рицари в средните векове е бил клин (cuneus). В такъв «клин» понякога е имало няколко стотин рицаря, а понякога и няколко хиляди. Най-често рицарската войска се е построявала в три бойни редици, една зад друга, а всяка бойна линия се е разделяла на «клинове» и е имала център и две крила. За тренировка на военните умения във Франция се зараждат турнирите, и от там проникват в Германия и Англия (couflictus gallici).

[редактиране] Замъци

Паметници на средновековното рицарство остават замъците от XII—XIV вв. С подивяването на рицарството такива замъци са се превръщали понякога в разбойнически гнезда, опорни пунктове за систематичен грабеж на съседи и пътници.

[редактиране] Вижте също

• Рицарски орден
• Рицарски роман
• Рицарска поезия
• Бакалавър
• Дама
• Сър
• Министериал
• Оръженосец
• Паж
• Доспехи

[редактиране] Литература

• Gautier. La Chevalerie. — P., 1884.
• Schreckenstein R. von. Die Ritterwürde und der Ritterstand. — Freiburg im Br., 1886.
• Schulz A. Das höfische Leben zur Zeit der Minnesinger. — 1879—1880. — (2. Aufl. — 1889.).
• Köhler Die Entwickelung des Kriegswesens und der Kriegführung in der Ritterzeit.
• Henne am Rhyn. Geschichte des Rittertums. — Leipzig.