Вестготи
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
Вестготите (наричани още западни готи, като разграничение от източни готи, т.е. остготите) били германско племе, което оказало влияние върху политическите събития в късната Римска империя. След падането на Римската империя, Вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.
[редактиране] История
За първи път в историческите сведения, Вестготите се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.
През 376 година, застрашени от атаки на Хуните, Вестготите се настаняват в Римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.
В края на 3 век вези-готите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от хуно-българите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека кавалерия, военната сила на вези-готите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вези-готи, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантин. „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград)“, пише по-късно император Константин Багренородни (Порфирогенет). През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вези-готи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
(Мозайка от "Света София", ок. 1000 г.)
Междувременно, след окончателното узаконяване на Християнството през 313 г. от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано, се ускорява християнизацията на вези-готите, в която съществена роля играе св. Урфил, епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на Филосторг (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Улфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидски, виден представител на Арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (*ок.250 - †336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партиията на Арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) 11.
През 325 г. на Никейския събор в присъствеито на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещенници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край“. Съборът осъжда Арианството на Арий, според което „Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него“. Главния борец срещу Арианството е св. епископ Атанасий Велики (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от неоплатонизма, и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите й - и през 5 в. Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват християнството в полза на една върхушка 8.
Най-голямата група епископи на Никейския събор са представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е Сердикийският събор (в София) през 342/343 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел Илирийска апостолическа църква и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за вселенски, а след Константинополския вселенски събор през 381 г. не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век 8.
През 347 г. на Събора в гр. Сирмиум (Срем) българо-готската църква на Илирик предлага своето компромисно, помирително тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството“, като по принцип също отхвърля Арианството. След Събора в гр. Римини през 360 г. роденият в Илирия император Констанций II (*317, †361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен Символ на вярата от Нике (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хуно-българи, българо-вандали (венети), българо-алани, българо-авари и др.), като се възприема и от гепидите, херулите, лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната й опростеност от догматична гледна. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "полуарианска", за "ерес" и срещу тях започват религиозни гонения.
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил, сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констант (*337 - †350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно настаняване на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348-349 г. 11. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.
Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото Кралство, Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в Хуно-българската империя, Българо-аварската империя, Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век. От този момент, след 8-мия Вселенски събор (4-ти Цариградски), Панония преминава към диоцеза на Рим, а останалите български провинции - към диоцеза на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на Никейския събор гръцки, респ. римски канон за Символа на вярата, а Българската империя по геополитически съображения започва да преследва старото българско християнство - арианството и отхвърля старата българска писменост - Глаголицата (в „О писменех Цръноризца Храбра“ цар Симеон Велики (най-вероятно) критикува трактата „За изобретяването на езиците/буквите“ („De inventione linguarum/litterarum“) на Храбан Мавър (Черноризецът, *780 - †856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц 8 15). Това събитие съвсем неправилно се счита за „покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите апостоли св. Павел Първовърховни (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. Андрей Първозвани (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-Филиокве (Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина) отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви.
Св. епископ Урфил, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави - "Царствата", „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“, според Филосторг) на говорим тракийски беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата, създадена от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, роден в гр. Истрия, Добруджа, „родом скит от родители с благородно потекло“, по съветите на св. епископ Йероним, неговият преводач на латински. Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. 15 16 20 21.
През 9 век Библията не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска азбука - Глаголицата на новата българска азбука - Кирилицата - "за половин година двама попа-бързописци приложили под ръководството на Методий цялата Библия", (Переяславско-Суздалския летопис, архим.Леонид, 1822-1891). Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно. Съвършено погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. Упсала "Сребърен кодекс" ("Codex argenteus" ) е препис от Библията на св. епископ Урфил. Отдавна е доказано, че той е съзнателен късен фалшификат от 17 век, поразително съвпадащ по време с изобретяването от Йохан Глаубер на мастилото (сребърния нитрат). Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо готските, предадени ни от Етикус Истрос, св. Йероними и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали готска, а гетска). Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9 век излъчват много по-голяма древност, отколкото "Сребърният кодекс", което е още едно доказателство, че е късен фалшификат8 17.
Независимо от горното, безспорно е, че Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай вези-готите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остро-готите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил Арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. 10.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (*328, †378), но договорът се подновява.
При разпадането на везиготската държава в Дакия под натиска на хуно-българите през 376 г. вези-готите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (*1737 - †1794) в основния си труд за залеза и падането на Римската империя (Decline and Fall of the Roman Empire), за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава вези-готи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях обаче преминават Дунава и части от други племена - остро-готи, алани, отцепили се хуно-българи и др.
Възникват проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения. За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум (Срем) Грациян (*359, †383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България. Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Загиват император Валент, почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската.
От този момент Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на вези-готите. По силата на договор от 382 г. с испанеца император Теодосий I Велики (*347, †395), те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа. Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (*353, †ок.431), св. епископ Павлин Нолански (*353, †431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Истрос philosophus cosmographus, Йоан, Леонций, Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера), Йоан Макзенциус и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „апостол на бесите, скитите, гетите и даките“, че „неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета“, а блажений Йероним Стримонски пише, че „русите и беловати войници на гетите носят църквите си със себе си в палатки“, когато са на поход. Според римският историк Страбон „бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на Готите е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци Гетите.
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хуно-българите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения вези-готи (Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските вези-готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - Аларих I (*ок.370, †410), роден на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, беше участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений(† 394), самообявил се за император на Запада с помощта на генерал Арбогаст (†394). В това сражение при р. Фригидус християнската източна войска, въпреки тежките загуби на вези-готите, беше успяла да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.
При все по-масовото преминаване на Дунава от хуно-българите част от вези-готите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към гр. Бизантион (Константинопол) и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (българо-вандал, *ок.365, †408) вези-готите на княз Аларих I се установяват в Македония с нов договор като Федерати. През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 вези-готи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.
Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия става арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец от дунавско готско потекло Гаина. Той влиза в Константинопол с войските си, но среща съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставя Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407). Императорските войски на испанеца Аркадий (*ок.377 - † 408), синът на Теодосий I, по това време Император на Източната Римска иимперия, започват преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, биват затворени, съсечени и изгорени. Гаина успява да избяга на север от Дунава, където е убит от хуно-българите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започва с военна сила да се намесва в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.
След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на вези-готите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. вези-готите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско Тулузко кралство със столица гр. Тулуза, респ. основаният от древните хуно-българи през 225 г. пр. Хр. гр. Toles (по изчисленията на Авентин според старобаварските хроники) 9.
В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. вези-готите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хуно-българската империя, командвани от кан Атила (†453) от българската Царска династия Дуло. Във войските на Атила участват хуно-българи, остро-готи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на вези-готите Теодорих I (Теодорид), син на Аларих I, разширил Тулузкото кралство в Испания.
Синът на Теодорих I крал Еварик (Ойрих) (* ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.
При Аларих II († 507), син на Еварик, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остро-готите.
През 511 г. остроготският Крал Теодорих Велики (* 451 - † 526) се обявява за Крал и на вези-готите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през Пиренеите на полуострова от Франките.
Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава Толедското кралство на вези-готите.
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като везиготските крале не успяват да наложат арианството всред останалото население на Иберийския полуостров, на 3-тия Събор в Толедо през 589 г. Каталоцизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до Арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
През 710 г. везиготският Крал Родерих (†711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8 000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
Възстановяването на властта на вези-готите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на Пелагиус († 737), Граф на запазилата независимост Астурия. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от Карл Мартел (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в Андалузия пада след победата през 1492 г. на крал Фердинанд II Арагонски (* 1452 - † 1516) и Кралица Изабела I Кастилска (*1451, †1504).
|
Тази статия е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като я разширите. Просто щракнете на редактиране и добавете онова, което знаете.
|
