Стогодишна война
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Стогодишна война е името на поредица от въоръжени конфликти между Англия и Франция продължили от 1337 г. до 1453 г. Военните действия се водят най-вече във Франция, като в някои отношения конфликтът прилича на френска гражданска война, като според Фернан Бродел "Англия действа като провинция (или група провинции) в рамките на Англо-френската уния".
Сред причините за значимостта на Стогодишната война са:
- въвеждането на нови оръжия и тактики, които подкопават старата система на феодални армии, опиращи се на тежката кавалерия
- образуването на първите постоянни армии в Западна Европа от времето на Западната Римска империя
- промяна в ролите на аристокрацията и селяните и важни стъпки във формирането на новите национални монархии
Съдържание |
[редактиране] Причини и повод
[редактиране] Корени на конфликта
Корените на Стогодишната война могат да бъдат проследени четири века преди нейното начало, когато франкският владетел Карл Простия дава разрешение на викингите на Роло да се заселят в част от държавата му, станала известна като Нормандия (911 г.). През 1066 г. викингите, наричани нормани, водени от Уилям Завоевателя, нападат Англия, побеждават англо-саксонците и създават ново англо-норманско кралство.
През следващия век и половина англо-норманите управляват както Нормандия, така и Англия, но през 1216 г. губят владенията си на континента. Английските благородници през 14 век с потомци на англо-норманите, все още говорят вариант на френския и помнят времената, когато дядовците им са владеели Нормандия. Те никога не се отказват от мечтата да си върнат своята родина, която освен това е и икономически активна област.
[редактиране] Навечерието на войната
Конкретните събития, довели до военния конфликт в началото на 14 век започват във Франция, където Капетингите управляват повече от 320 години, като мъжки наследници един след друг наследяват трона без прекъсване. През 1314 крал Филип IV умира, оставяйки трима сина. Най-големият, Луи X, умира през 1316, оствяйки само един посмъртно роден син, Жан I, който умира на няколко дена. Единствената му дъщеря Жана през 1329 става кралица на Навара.
За да затвърди правата си върху трона, вторият син на Филип IV, Филип V създава прецедент за наследяване само от мъжките наследници. След неговата смърт през 1322 дъщерите му са отстранени от наследяването без спорове в полза на третия брат, Шарл IV.
През 1324 Шарл IV и английският крал Едуард II водят кратката Сенсардоска война в Гаскония, която е неуспешна за англичаните. Те успяват да запазят само град Бордо и тясна крайбрежна ивица. Възвръщането на тези изгубени земи се превръща в основен въпрос на английската политика. Вследствие на войната нараства враждебността към Едуард II сред английските лордове от Аквитания. Те се обединяват около Роджър Мортимър, който по-късно напада Англия и детронира Едуард II.
Шарл IV, крал на Франция и Навара, най-малкият син на Филип IV умира през 1328, оставяйки само дъщери, една от които се ражда след смъртта му. Главната линия на Капетингската династия е прекъсната, което създава криза с наследяването на френския трон.
Междувременно сестрата на Шарл IV, Изабел, вдовица на Едуард II, практически управлява Англия от името на малолетния си син Едуард III. Младият Едуард III, племенник на Шарл, е неговият най-близък родственик от мъжки пол и единственият жив мъжки потомък на Филип IV. Според английската интерпретация на феодалния закон това го прави наследник на трона на Франция.
Но френските благородници не желаят чужденец на трона, особено краля на Англия. Те обявяват, че наследяването на короната може да преминава само по непрекъсната мъжка линия, но не и през дъщерята на краля (Изабел) към нейния син (Едуард). След 1356 този принцип става известен като салически закон. Според французите наследник на престола трябва да бъде Филип дьо Валоа, син на по-малкия брат на Филип IV, Шарл дьо Валоа. И Едуард, и Филип разполагат с добри юридически аргументи, както и със силата да ги подкрепят.
Ако се изключат съмненията, че Луи X не е истинският ѝ баща, Жана Наварска също има юридически аргументи, за да претендира за френския трон, но не разполага с достатъчен потенциал, за да го направи.
Тъй като английският крал контролира Гаскония като васал на Франция, Филип VI Валоа настоява Едуард да положи клетва пред него. С това той би се отказал от претенциите си за френския трон. За да го направи, Едуард иска да получи завзетите от Шарл IV територии в Аквитания. Преговорите между двете страни продължават няколко години, докато през 1331 Едуард, изправен през вътрешни проблеми, приема Филип за крал на Франция и се отказва от своите претенции, в замяна на което запазва остатъците от владенията си в Гаскония.
През 1332 Жана Наварска ражда син, бъдещия Шарл II Наварски. Така Едуард III вече не е наследник на френската корона дори при наследяване по прекъсната мъжка линия.
[редактиране] Обявяване на войната
През 1333 Едуард III започва Втората война за независимост на Шотландия срещу шотландския крал Дейвид II, съюзник на Франция. Филип вижда в това възможност да си върне Гаскония, докато вниманието на англичаните е концентрирано на север, но войната се оказва лесен успех за Англия. Дейвид е принуден да избяга във Франция след поражението си в битката при Халидън Хил през юли 1333.
През 1336 Филип планира експедиция, която да върне Дейвид на шотландския трон, като в същото време той присъедини Гаскония. Открити сблъсъци започват, когато френски кораби нападат селища по крайбрежието на Ла Манша, а през 1337 Филип предявява претенции към Гаскония, позовавайки се на феодалния закон и твърдейки, че Едуард е нарушил клетвата си, като не се е грижил за нуждите и исканията на своя сюзерен. В отговор Едуард заявява, че той е законният наследник на френския трон и в деня на Вси светии през 1337 Хенри Бъргхерш, епископ на Линкълн, пристига в Париж и обявява война от името на Англия.
[редактиране] Ход на войната
Стогодишната война може условно да бъде разделена на четири периода:
- период на английски успехи при Едуард III от 1337 до 1360
- период, в който французите почти успяват да отблъснат англичаните от континента, от 1360 до 1400
- период от 1400 до 1429, отбелязан с големи английски победи при Хенри V
- финална фаза от 1429 до 1453, в която Франция е обединена от династията Валоа
[редактиране] Успехи на Англия при Едуард III (1337-1360)
В началото на Стогодишната война Франция има население от 14 милиона души и се смята, че разполага с най-добрата армия в Европа. Населението на Англия е едва 2 милиона души.
В първите години на войната Едуард III сключва съюз с аристокрацията на Нидерландия и гражданите на Фландрия, но след две не особено успешни кампании съюзът се разпада през 1340. Изплащането на субсидии на германските принцове и разходите по издържане на армия в чужбина довеждат английското правителство до банкрут и силно уронват престижа на Едуард III.
По море за известно време французите имат превъзходство и дори разграбват няколко града по английското крайбрежие. През 1340 англичаните печелят морската битка в устието на река Слаус във Фландрия, унищожават френския флот и установяват контрол над Ла Манша до края на войната. Въпреки това финансовите проблеми не им позволяват да организират широко настъпление на континента.
През 1346 г. английската войска разбива френската в първата голяма битка на суша в битката при Креси. Англичаните получават подкрепата на Фландрия и осигуряват неутралитета на германския император. По-късно обсаждат и превземат Кале (1347 г. ). През 1356 г. англичаните, водени от английския престолонаследник и уелски принц Едуард Черният принц, разгромяват французите в битката при Поатие, а френският крал Жан II Добрия е пленен и отведен в Лондон. След дълги преговори е подписан мирен договор в Бретини (1360). Според този договор Англия получава Кале, почти цяла Аквитания и голяма сума като откуп за Жан Втори.
[редактиране] Успехи на Франция при Шарл V (1360-1400)
Гасконските благородници, обложени с тежки данъци от Едуард Черният принц, потърсили помощ от новия френски крал Шарл V и войната се подновила (1369), и продължила до 1373 г. Френския военоначалник Дьо Гюклин със серия от победи отвоюва почти всички територии от англичаните.
[редактиране] Успехи на Англия при Хенри V (1400-1429)
През 1415 г. английският крал Хенри V възобновява претенциите си върху френската корона и, възползвайки се от вътрешната криза във Франция (крал Шарл VI е психично болен, а в страната има борба за власт между брат му Луи Орлеански, чичо му херцог дьо Бери, и братовчед му Жан Бургундски) и разгромява френската войска в битката при Аженкур. До 1419 г. той завладява Нормандия и си осигурява подкрепата на бургундския херцог Филип (син на Жан). Филип Бургундски посредничи между Шарл и Хенри и те сключват мирен договор в Троа. С него е предвидено, че след смъртта на Шарл, Хенри ще стане крал на обединеното Англо-френско кралство.
[редактиране] Обединението на Франция (1429-1453)
Хенри и Шарл умират обаче в една и съща година и поддръжниците им обявяват за крале съответно единадесетмесечния Хенри VI и дофина Шарл. До 1429 г. англичаните и бургундските им съюзници завладяват цялата френска територия северно от река Лоара. Те обаче са спрени при Орлеан от френската войска, водена от Орлеанската дева, известна още като Жана д'Арк, и дофина е коронясан в Реймс като Шарл Седми. Жана е пленена от бургундците и продадена на англичаните, които я изгарят на клада заради ерес. Нейната смърт обаче не спира френските военни победи. През 1435 г. Филип Бургундски преминава на страната на французите. През 1450 г. Нормандия е отвоювана, в 1451 г. е завладяна и Гийена (без Бордо). След завладяването на Бордо през 1453 г. в Париж е сключен мирен договор, съгласно който Англия владее само Кале (той остава английски до 1558 г., когато френските войски, водени от херцог Франсоа дьо Гиз, го завладяват). Англия допълнително е отслабена от Войната на розите и не прави нов опит да завладее Франция.
[редактиране] Резултати
100 годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, от който са й нужни десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от глад, чума, дезинтерия и бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Наследникът на Шарл VII, Луи XI, печели от отслабването на благородничеството. Той успява да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се появява нова Франция. За Англия последиците са следните: краят й като континентална сила и начало на разширението й като морска сила.
