Папа
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
Съдържание |
[редактиране] Произход и титулатура
Думата „папа” произхожда от гръцкото παπας, което означава „баща”. В ранното християнство вярващите наричали така своите духовни водачи. В края на ІІ и началото на ІІІ век в източното християнство „папа” се наричал главата на Александрийската църква. На Запад тази титла са носили епископите на Картаген и Рим. Най-ранният известен надпис, в който се среща думата „папа”, е намерен върху стените на римските катакомби на Свети Каликст и датира от края на ІІІ век. От Ранното Средновековие думата „папа” фигурира в църковни документи като общоприета тила на римския епископ, а през 1073 г. папа Григорий VІІ заявява, че правото да носи тази титла има единствено първосвещеникът на Рим. Официалната номенклатура, използвана в католическото църковно право обаче използва и до днес вместо „папа” изразът Romanus Pontifex (римски понтифик), заимстван от римската езическата религия, в която колегия на понтифиците под ръководството на върховен жрец (Summus Pontifex) е отговаряла за съблюдаването на официалния държавен култ. В църковната терминология изразът Romanus Pontifex отразява две главни функции на папата: като епископ на Рим и едновременно като понтифик, т.е. глава на цялата католическа църква.
[редактиране] Избор
Първите епископи на Рим са избирани от народа и духовенството, след което са били утвърждавани от епископите на съседните епархии. След това избраният кандидат бил посвещаван в епископски сан. През V век обаче започнало ограничаване влиянието на светските лица върху избора на римския епископ и постепенно той станал изключително право на духовенството. Одобрението на народа се превърнало в обикновена формалност. За сметка на това все по-често в изборът на епископи започнали да се намесват представителите на върховната светска власт – крале и императори, както и представители на римската аристокрация - проблем, просъществувал чак до края на ХІХ век. В резултат на григорианската реформа (ХІ-ХІІІ в.) бил направен опит да се изключи влиянието на светските фактори върху избора на папа като той бъде предаден на елита на римското духовенство или кардиналската колегия. В този дух били постановленията на папа Николай ІІ от 1059 г. и папа Александър ІІІ от 1179 г., по силата на които кардиналите получили правото да избират папата. Така се оформила и изборната колегия - конклавът. От ХІІІ в. процедурата по избор на папа започнала да придобива много от особеностите, които се спазват и до момента. Така например, за да се ускори изборът на първосвещеник (който понякога се проточвал месеци) и да се ограничи възможността за външна намеса кардиналите били заключвани в залата, където заседавали (оттук произлиза и самата дума „конклав” – cum clavi, т. е. «под ключ»), с течение на времето храната им също била ограничавана. През следващите векове регламентът на конклава бил многократно променян и допълван, но независимо от това влиянието на външни политически фактори никога не е било премахнато напълно. Представители на светската власт използвали всички възможни средства за оказване на натиск върху кардиналите, включително подкупи и право на вето (което през ХVІ в. си присвоили кралете на Испания, а по късно – австрийските императори). Последните папски решения, приети едва през ХХ в., гарантират в много по-голяма степен свободата и независимостта на конклава при избора на нов папа. Освен това е въведено изискването да се пази в пълна тайна хода на изборите. Този, който наруши това изискване, е заплашен от сурови църковни наказания. В момента гласуването за папа се извършва тайно с бюлетини, които се изгарят след всеки тур в специална камина. Цветът на дима от тези бюлетени известява на римляните резултатите от гласуването - ако е черен, значи кардиналите не са постигнали съгласие по кандидатурите, а ако е бял означава, че новият папа е избран.
[редактиране] Имена
До VІ в. римските епископи запазвали собствените си имена. Първият, който променил името си бил Йоан ІІ (533-535). Той се казвал Меркурий и вероятно е смятал за непристойно да носи римско езическо име. Едва от средата на ХVІ в. обаче всички папи започнали да приемет ново име, почитайки по този начин определени свои предшественици. В съответствие със сега действащите правила, след избирането на папа деканът на кардиналската колегия се убеждава, че избраният е съгласен да заеме престола на Свети Петър, след което му задава въпроса: „Какво име желаеш да приемеш?”.
[редактиране] Възраст
В средновековните източници се указват изключително рядко рождените дати на папите. Хронистите се ограничават обикновено с посочването на това, че на папския трон е седнал „млад” или „стар” човек. Установено е обаче, че няколко папи заели на трона на Свети Петър доста млади – Йоан ХІІ (955-964) към момента избирането си бил 20-годишен, Григорий V (966-999) – на 24, а Бенедикт ІХ (1032-1044) – едва на 15 (по някои източници дори на 12) години. Има и противоположни случаи, когато за папи са избирани доста възрасти за времето си духовници. Така например, Павел ІV (1555-1559) бил на 79, а Климент Х (1670-1676) – на 80 години, когато поели властта над Католическата църквата.
[редактиране] Продължиленост на понтификатите
Най-дълго управлявалият папа в историята на църквата е Пий ІХ – 32 години, а след него се нареждат Йоан Павел IІ и Пий VІ – 24, Пий VІІ – 23 и Александър ІІІ – 22 години. Папа Лъв ХІІІ (1878-1903) бил на 68 години, когато го избрали и след това управлявал цели 25 години. Много повече обаче са кратките понтификати. Така например, Стефан ІІІ (752) умрял на третия ден след избирането му, без дори да доживее до официалното си коронясване и по тази причина не е вписан дори в официалния папски регистър. Няколко папи пък се отказвали от тиарата под заплаха от смъртно наказание.
[редактиране] Националност
Не е възможно да се установи националността на римските епископи до ІІІ в., но най-вероятно повечето са били гърци, тъй като раннохристиянската римска община се е състояла в мнозинството си от преселници, а не от местни жители. Според официалната статистика от 261 папи около 200 са родом от Италия, 50 са чужденци а националността на останалите не е установена. Сред чужденците преобладават гърци и сирийци, 7 папи са родени във Франция, 7 – в Германия, 2 – в Испания, има и по 1 от Африка, Англия, Фландрия и Полша. Холандският папа Адриан VІ (1522-1523) бил последният папа-неиталианец до избирането през 1978 г. на Йоан Павел ІІ. Половината от италианаските папи били родени в Рим.
[редактиране] Социлен статус
Невъзможно е да се установи какъв е бил социалният произход на папите през първите векове от съществуването на християнството. Известно е само, че папа Каликст І бил роден като роб, а папа Кай пък бил роднина на император Диоклециан. Феликс ІІІ и Григорий І Велики били от известни римски сенаторски родове. През Средновековието, Възраждането и дори по време на Контрареформацията огромната част от папите били представители на аристокрацията. Редки са случаите на папи, произхождащи от бедните слоеве на населението и в огромната си част до избирането им на този пост те са били обикновено монаси, тъй като монашеското звание облекчавало достъпа на духовниците от низините на обществото до висшите степени в църковната йерархия.
