Организация на обединените нации
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Понятие може да се отнася за:
 |
Това е пояснителна страница — страница, която сочи към статии, споделящи едно и също заглавие. Ако сте дошли тук чрез препратка, може да се върнете и да я промените така, че тя да сочи направо към подходящата статия (а не към тази страница). |
Интересно е да се знае за северните Канадски островни групи сред който и архипелаг Пари, многозначно отразява недоумяващо понятие и различия в разбиранията и обмена на информация сред предимно жителите и гражданите на стария континент и по-точно между Българските и някои руски езикови групи. От своя страна дори е и повод извеждащ отрицателни резултати потклаждащи идеологични, етнически и даже в някои слоеве на обществата религиозни стълкновения и променят стереотипа на естествените човешки комуникации сред развитите общности. Другия подобен островен вилает с изявена географска понятност носи наименованието Банкс-изразяващ респективно поради многозначноста си, понятията в едно общество от различни нива на общуване и създаващи вечни кръговрати на времето заблуждаваща примитивност особено при налагане на предпоставки за спорни дълготрайни тлеения на конфликти изникнали предимно около умишлено непризнаване на отделни обществени прослойки предпочитащи значенито Пари да бъде тълкувано като финансови средства или други, а Банкс съответната институция поддържаща ги. Това е нарастваща тема но единствено сред источните народи и предимно обгръща Българския език и съответно езиците в които съществуват идентичните имена Пари и Банкс.
- За организацията, предшествала ООН, вижте Общество на народите.
Организацията на обединените нации (ООН) е създадена официално на 24 октомври 1945 г., когато уставът й е ратифициран от петте постоянни страни членки — Китай, Съветският съюз, Съединените американски щати, Великобритания и Франция. Идея за създаване на организация, пазеща световният мир, съществува далеч преди тази дата. Първи опит в тази посока се явява учредяването на Обществото на народите (ОН) по време на Парижката мирна конференция. Организация, която да съблюдава за мира и разбирателството между отделните народи и гарантира международната стабилност, е основна стъпка към осуетяването на сблъсъци на расова, етническа или държавна основа и по този начин предотвратява евентуален нов масивен военен конфликт. Последиците от двете световни войни пораждат желание у народите да предпазят бъдещите поколения от бедствията им. Именно в това се крие важността на ООН за историята на човечеството - да противостои на агресията, да установи приятелски отношения между нациите и да поддържа мирът и сигурността на Земята.
Съдържание |
[редактиране] Учредяване на ООН
Провалът на ОН налага търсенето на нови решения за мироопазването в световен мащаб. Нужно е изграждането на нова структура, идейно подобна на Обществото. Тя трябва да вземе предвид неговите грешки и да спомогне гарантирането на световния ред по-ефективно от всякога.
Терминът Обединени нации води началото си от Втората Световна Война. С това име се назовават всички съюзници за борба срещу силите на Оста- Германия, Италия и Япония. Терминът, който е измислен от американския президент Франклин Рузвелт, добива световна значимост след подписването на Декларацията на Обединените Нации на 1 януари 1942 г.
Първата сериозна крачка към изграждането на постоянна организация се прави по време на Конференцията в Дъмбъртън Оукс, среща на Четирите Големи (САЩ, СССР, Великобритания и Китай), провела се от август до октомври 1944 г. Тези и по-късни преговори водят до изясняване на целите на организацията, предложения за членуващи страни и структурите й и споразумение за поддържане както на мира и сигурността, така и на международното икономическо и социално сътрудничество.
Разговорите в Дъмбъртън Окс не достигат до цялостен план за учредяването на организация. Освен това САЩ и Великобритания не се съгласят със Съветския Съюз по два въпроса- избирателната система на предложения Съвет за Сигурност и членството на всички съставляващи СССР държави. Тези противоречия са изгладени на в Конференцията в Ялта. Там се достига и до споразумението, че новата организация трябва да наследи мандатната система и дейността на ОН.
По този начин става възможна Международната Конференция за Учредяване на ООН. Тя се провежда в Сан Франциско от 25 април до 26 юли 1945 г. и освен представители на всички участващи 46 държави редица неправителствени организации са поканени да окажат помощ при формирането на Хартата на ООН. Четири допълнителни държави (Аржентина, Белоруска ССР, Дания и Украинска ССР ) са допуснати до конференцията.
Международният Секретариат работи на пет езика (Английски, Руски, Френски, Испански и Китайски), които са приети за официални. Големите Четири се редуват за поемане на председателството на пленарните сесии. По-късно към тях е присъединена Франция. Правилото за единодушие при гласуване на решение е отменено. Установено е, че мерки могат да бъдат прокарвани в комитети, комисии или пленарни сесии чрез подкрепа от 2/3. Редица политически въпроси идват на дневен ред- статутът на колониалните държави, равенството между участничките, проблемът с налагането на вето в Съвета за Сигурност, защитата на човешките права и др. Повечето от противоречията са разрешени чрез компромис. Като последствие от това малките, ориенталските и латиноамериканските държави успяват да променят предложенията от Дъмбъртън Окс.
Така на 26 юни 1945 г. общо 50 националности подписват Хартата, която влиза в сила на 24 октомври същата година. Полша не е представена на конференцията, но за нея е запазено място и тя се нарежда сред държавите основателки. Освен нея девет вражески (Германия, Италия, Япония, Австрия, Унгария, България, Румъния, Финландия и Тайланд) и осем неутрални страни (Швейцария, Испания, Португалия, Швеция, Ирландия, Афганистан, Исландия и Йемен) не участват в учредяването на организацията.
Конференцията в Сан Франциско е първата от два века, която не е доминирана от Европа. Нещо повече, само девет европейски континентални страни западно от СССР взимат участие в нея. Желанието е да бъдат представени всички части от света наравно със Стария континент. Този факт е и израз на стремежа на ООН още от създаването си да бъде организация от световно значение и да не ограничава действията си само до Европа. Не случайно за нейно седалище е избран Ню Йорк.
[редактиране] Цели и основни структури
Основна цел на ООН е спазване на мира и сигурността. Основавайки се на принципите за равни права и самоопределяне на народите, тя развива и приятелските международни отношения. Организацията полага грижи за постигането на световно сътрудничество при разрешаването на международни проблеми от културно, икономическо, социално или хуманитарно естество. Междувременно ООН трябва да послужи като средище, където да се обединят усилията на всички нации за постигането на поставените цели.
Както в т.2 от Хартата се посочва сред основните принципи на организацията е базирането й на суверенното равенство между страните членки. Те поемат задължението да не използват сила или заплаха за такава в противовес на целите на ООН. На сблъсъците трябва да се намира мирно разрешение. Страните членки на организацията са задължени да я подпомагат във всяко нейно предприето начинание. От държавите извън ООН се очаква да спазват нейните принципи и да действат в съответствие с тях. Според Хартата организацията няма да се ангажира с проблеми, засягащи вътрешната юрисдикция на която и да е от страните.
ООН има шест основни органа. Това са Общо Събрание, Съвет за Сигурност, Икономически и Социален Съвет, Съвет за Попечителство, Международен Съд и Секретариат.
[редактиране] Общо Събрание
Общото Събрание е съвещателният орган на ООН. В него вземат участие всички страни членки като всяка от тях дава един глас. Решения по съществени проблеми се приемат при мнозинство или 2/3 от гласовете в зависимост от важността на проблема.
Чрез своите съвещателни, надзорни, финансови и избирателни функции Общото Събрание заема основно място в дейността на ООН. То упражнява контрол върху действията на органите в социалната и икономическа сфера и на тези, занимаващи се с проблемите на несамоуправляващите се територии.
Общото Събрание получава годишни доклади от Генералния Секретар, Съвета за Сигурност, Икономическия и Социален Съвет, Съвета за Попечителство и може да отправи предложения към тях.
Последните два органа извършват дейността си под егидата му. Общото Събрание също изпълнява надзорните си функции като контролира работата на Секретариата. Финансовата сила на събранието се дължи на разполагането му с бюджета на ООН. Избирателните функции на Общото събрание се изразяват в това, че то подбира членовете на Икономическия и Социален Съвет и избираемите членове на Съвета за Сигурност и Съвета за Попечителство. Освен това взима участие при избора на съдии в Международния Съд и посочването на Генерален Секретар. Заедно със Съвета за Сигурност Общото събрание има право да предложи поправки в Хартата, както и да свика конференция за ревизиране на същия документ.
[редактиране] Съвет за Сигурност
Основна грижа на Съвета за Сигурност е запазването на световния мир, което като главна цел на ООН му отрежда изключително важно място. Първоначално съветът се състои от единадесет члена- пет постоянни (САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай), единствените които имат право на вето, и шест непостоянни, избирани от Общото Събрание за период от две години.
С ратифицирането на поправка в Хартата през 1965 г. той нараства до петнадесет представени страни. Петте постоянни члена се запазват, а непостоянните се увеличават до десет. Последните трябва да бъдат избирани както следва: пет от Африка и Азия, един от Източна Европа, два от Западна и два от Латинска Америка. Председателството се поема от всеки член за един месец. При определяне на непостоянните членове Общото Събрание не само трябва да се стреми към справедливо географско разпределение, но също да отчете приноса на дадената държава за поддържането на световния мир и сигурност.
Съветът за Сигурност разследва всеки сблъсък или заплаха за реда, но може единствено да направи препоръки за мирното му разрешаване. От друга страна съветът може да изисква от страните членки да наложат различни санкции спрямо държава виновна за застрашаване или нарушаване на мира. Наказания може да влязат в сила и при проява на агресия или неизпълнение на решение на Международния Съд.
[редактиране] Икономически и Социален Съвет
Икономическият и Социален Съвет е отговорен за изпълнението на сложната система от икономически, социални, хуманитарни и културни дейности на ООН. Неговите петсет и четири члена се избират от Общото Събрание за три години с възможност за преизбиране. Въпреки че няма постоянни членове, страните,които са нужни за работата на съвета са редовно преизбирани. Дейността му е подпомагана от комисии, организирани на функционални или географски основи. Четири регионални комисии- за Европа, Азия и Близкия Изток, Латинска Америка и Африка- са създадени да се борят със специфични регионални икономически проблеми.
[редактиране] Секретариат
Секретариатът се управлява от Генерален Секретар, който е определен от Общото Събрание по предложение на Съвета за Сигурност. Мандатът му трае пет години и има възможност за преизбиране. Освен чисто административни, Генералният Секретар има и политически функции. Той е длъжен да представи на вниманието на организацията всяка заплаха за мира.
[редактиране] Международен Съд
Международният Съд е основния правораздаващ орган на ООН и статутът му е неделима част от Хартата. Петнадесетте съдии са избирани от Общото Събрание и Съвета за Сигурност, които гласуват независимо един от друг. Страна може да има само един съдия. Основните цивилизации и правни системи трябва да бъдат представени. Съдиите служат девет години и не подлежат на преизбиране. Седалището на съда се намира в Хага.
[редактиране] Съвет за Попечителство
Съветът за Попечителство се направлява от Общото Събрание и надзирава администрацията в териториите под попечителство чрез отделни споразумения с управляващите ги държави.
[редактиране] Студената война и ООН
Преамбюлът на Хартата започва с декларация как Обединените Нации са твърдо решени да предпазят бъдещите поколения от бедствията на войната. В тази насока още на първата среща на Общото Събрание на ООН (24 януари 1946 г.) е създадена Комисия за справяне с проблемите, предизвикани от откриването на атомната енергия.
Решителната стъпка е продиктувана от приоритета на организацията и идеите за разоръжаване. Основателите на организацията разбират, че без съгласие между Великите Сили по важни международни проблеми не може да съществува ефективно сътрудничество в поддържането на мирната обстановка или налагането на санкции срещу агресорите. Ето защо в Хартата единодушният глас на петте постоянни члена на Съвета за Сигурност е записан като правило при разрешаването на съществени проблеми. Това обаче означава също, че при неразбирателство между тях работата на съвета се блокира.
Когато Хартата е изготвяна сътрудничеството на петте големи по въпросите на сигурността се е смятало за неизменно и неразривно. С течение на времето се оказва, че това твърдение е грешно. Започването на Студената война допълнително затруднява и без друго деликатното положение, в което се намира ООН. Почти веднага след създаването на организацията се оформя конфликт между Съветския съюз и Западните сили.
Като малцинство СССР прибягва до правото си на вето твърде често, за да предотврати неблагоприятни за съветската политика действия. Постепенно членовете на ООН обръщат поглед към Общото Събрание, което започва да увеличава важността си. Повечето от страните окуражават добиването на по-значима роля в организацията, тъй като Съветът за Сигурност не е способен да извършва дейността си. Разликата между Съвета и Общото Събрание обаче си остава все така категорична- първият взема решения, които се отнасят до всички страни членки, докато съвещателният орган само прави предложения.
През първите двадесет години от съществуването на ООН многобройни кризисни ситуации, породени от нарушения ред след Втората Световна Война, се поставят за обсъждане пред Съвета за Сигурност и Общото Събрание. Организацията успява да намери разрешение само на малка част от тях. Ярък пример е изтеглянето на съветските войски от Иран през 1946 г.
От друга страна случаите, в които ООН успява ефективно да се намеси в разрешаването на кризите от разразилата се Студена Война, са крайно недостатъчни. Поради отсъствието на съветските представители в Съвета за Сигурност организацията има възможността да предприеме навременни действия срещу Северна Корея, когато тя атакува Южна Корея през юни 1950 г. Само няколко седмици по-късно хората на СССР заемат местата си и по-нататъшни акции за справяне с Корейската ситуация стават невъзможни, тъй като са блокирани от Руското вето. Някой конфликти остават неразрешени и са постоянна тема на дискусии в двете най-важни структури на ООН.
По същото време политическите промени в Китай, която е сред Големите Пет, предизвикват ожесточени спорове за нелегитимното представяне на страната в организацията. Въпросът се обсъжда на всяка сесия на Общото Събрание след 1950 г. През същата година Индия внася резолюция за допускане на комунистическия режим в ООН. Предимно поради съпротивата на САЩ тя не се одобрява. Следващите двадесет години се характеризират с опитите да се приеме КНР и същевременно да се изгонят представителите на Националистически Китай. Едва на 25 октомври 1971 г. е гласувано решение. КНР се присъединява към ООН и приема местата на националистите.
С оглед на подсигуряване изпълнението на миро-опазващата функция на организацията през ноември 1950 г. Общото Събрание одобрява предложената от САЩ Резолюция „Обединение за мир“. Тя призовава към незабавно отчитане на заплахите за световната сигурност и препоръчва колективни мерки включващи използването на въоръжени сили при нужда. Резолюцията е валидна при провал от страна на Съвета за Сигурност в изпълнението на неговите първични отговорности. По този начин се учредяват Комисия за Спазване на Мира и Комитет за Колективни Мерки с цел поддържане и засилване на световния мир.
Съревнованието между двете суперсили е определящата характеристика на Студената Война. В обстановката на международно напрежение идеите за разоръжаване получават силен отзвук и подкрепа. Това очертава една от основните посоки за развитие на ООН в следвоенния период.
Работата на Комисията за Атомна Енергия започва през юни 1946 г. Скоро става ясно, че на тази тема САЩ и СССР са на коренно различни мнения. Мнозинството от членовете настоява за международен стриктен контрол над атомните съоръжения, а Съветският съюз не може да се съгласи с предложенията, които то прави. Тази комисия попада на задънена улица при преговорите си от 1948 г., въпреки че някакво споразумение все пак е достигнато.
За да се бори с различни от оръжия за масово поразяване Комисия за конвенционални оръжия|Комисията за Конвенционални Оръжия е съставена. Напредък в тази посока така и не се осъществява след като идеите Запада и СССР отново нямат допирни точки. През 1949 г. по инициатива на комисията Общото Събрание одобрява план, според които всяка страна трябва да й предостави пълна информация за наличните си конвенционални оръжия и военни сили. Отказът на Съветския съюз да приеме решението довежда и до неизпълнението му. До 1950 г. достигането на мъртва точка вече е очевидно.
Общото Събрание гласува да слее двете комисии през 1952 г. в Комисия по Разоръжаването, признавайки взаимовръзката между отделните страни на проблема. Новата структура, състояща се от членовете на Съвета за Сигурност и Канада, трябва да приготви предложения за регулирането, ограничаването и балансираното намаляване на всички въоръжени сили. Друга нейна задача е да осигури използването на атомна енергия само за мирни цели посредством ефективен международен контрол. Развиването на атомни и водородни оръжия в СССР основно променя измеренията на проблема и предизвиква значими промени в националните позиции. Усилията за постигане на градивни резултати чрез комисията и Общото Събрание водят до незначителен напредък.
В годишния си доклад към дванадесетото Общо Събрание, което е свикано през 1957 г., Генералният Секретар Даг Хамаршелд твърди, че годината е била белязана от най-целенасочените и интензивни усилия на членовете на Подкомитета по Разоръжаване да открият общ език. Вместо да изработят подробен и общ план за разоръжаване те се насочват към сключването на първоначално споразумение. След десетилетие в застой има надежда за постигането на ограничена договореност. Такава обаче не се появява. През същата година е учредена Международна Агенция за Атомна Енергия, чиято цел е да съдейства за използването й за мирни цели.
Световното обществено мнение оказва натиск върху Великите Сили да продължат преговорите по разоръжаване. Комитет, съставен от десет нации (по пет от Източна и Западна Европа) започва да съвещава през март 1959 г. Скоро преговорите се оказват безрезултатни и осем неутрални страни са прибавени. И СССР, и Запада провъзгласяват общото и пълно разоръжаване за своя цел, но малко се постига в тази посока. Съветският Съюз споделя идеята за споразумение в рамките на няколко години. Противно на него Западните сили подхождат към проблема военно: те застават за постепенното изграждане на контролна система. През 1961 г. Общото Събрание приема резолюция, според която използването на ядрени или термоядрени оръжия е престъпление спрямо международното право, Хартата на ООН и човечеството. Друго важно събитие, водещо към разоръжаване, е подписването от Съветския Съюз, САЩ и Великобритания на Договор за Забрана на Ядрените Опити на 5 август 1963 г. Това споразумение, към което по-късно се присъединяват над сто страни, забранява експериментите в атмосферата, космоса и под водата, но не и под земята (Франция и Китайска народна република, също ядрени сили, не го подписват).
Най-ярък пример за съревнованието между СССР и САЩ се явяват технологичната и космическа надпревара. През юни 1966 г. двете суперсили внасят космически проекти за разглеждане. Юридическият подкомитет на Комитета за Мирно Използване на Космоса решава да ги комбинира и на 8 декември издава исторически документ. Всички ратифицирали го страни се задължават да не поставят оръжия от какъвто и да е тип в орбита, на Луната или други космически обекти. Освен това от тях се изисква използването на всички небесни тела да е за мирни цели. Общото Събрание одобрява единодушно документа.
В периода 1966 – 1986 г. се отбелязва нов етап в мирното съжителство на СССР и САЩ. Напрежението намалява в резултат на ядреното равновесие и разбирането, че при ядрена война няма победител. Засилва се ролята на ООН и се поставя началото на първите директни преговори между двете сили. Така след повече от шест години договаряния СССР и САЩ дават съгласието си за проект, насочен срещу бъдещето разпространение на ядрени оръжия. Чрез резолюцията от 12 юни 1968 г. Общото Събрание приема проекта и подтиква страните членки да го ратифицират.
Друга съществена посока, в която ООН се развива по време на Студената Война, е деколонизацията. Усилията на организацията са пряко свързани с уставния й принцип за равни права и самоопределение на народите. ООН се отнася към народите живеещи в несамоуправляващи се територии на две нива: чрез закони и процедури да накарат управляващите държави да определят статута им на международно ниво и чрез Системата за Попечителство.
През 1947 г. Общото Събрание създава специален комитет, за да получава информация за несамоуправляващите се територии и на нейната база да прави предложения на управляващите ги страни. Тези негови функции срещат съпротивата на редица държави. Още повече съществуват противоречия спрямо въпроса кога едни територии са несамоуправляващи се и кога престават да бъдат такива. Франция престава да дава информация за много нейни земи на базата на твърдението, че те са самоуправляващи се или са станали неделима част от страната. По-късно Великобритания спира да изпраща сведения за Малта и Гана, САЩ за Пуерто Рико и Зоната около Панамския канал, Дания за Гренландия и Холандия за Суринам и Антилските о-ви. Същата година комитетът получава информация за 74 територии с 215 млн. жители. През 1963 той е разпуснат и функциите му се приемат от създаденият две години по-рано Специален Комитет по Състоянието на Изпълнението на Декларацията за Предоставяне на Независимост на Колониалните Страни и Народи.
Връхна точка антиколониалното движение отбелязва през 1960, когато Общото Събрание одобрява резолюция, подкрепена от 43 Афро-азиатски държави. Според Декларацията за Предоставяне на Независимост на Колониалните Страни и Народи подчиняването на народите под чужда власт и експлоатация противоречи на устава и човешките права и спъва развитието на световен мир и сигурност. Призив за незабавно действие е отправен.
Испания, Португалия, ЮАР и Зимбабве са основните мишени на антиколониалистите. Базирайки се на твърдението, че презморските територии са провинции, Испания и Португалия отказват да дават информация за тях. Случаите при Зимбабве и ЮАР са подобни. След приемането на декларацията около 60 несамоуправляващи територии получиха самоопределение и станаха членки на ООН.
До 1965 г. ерата на Колониализма сякаш приключва. Остават редица зависими територии, някои от тях отдалечени острови, които са твърде бедни или малки, за да се появят на политическата карта. Прилагането на декларацията спрямо тях е труден въпрос. В много вече самоуправляващи се територии икономическите и социални проблеми остават неразрешени и те разчитат на ООН за помощ с цел напълно да се превърнат в независими страни. Разпадането на колониалната система и увеличаването на членовете на организацията доведоха до добиването на важност на малките страни в световната политика.
Трябва да се отбележат и усилията, които ООН направи за спазването на човешките права, подобряването на медицинските услуги, установяването на международно финансово и икономическо сътрудничество и др.
Организацията на Обединените Нации е създадена от желанието за гарантиране на световния мир. Тя се появява след един от най-големите военни конфликти в историята на човечеството и цели да избегне бъдещи сблъсъци чрез разрешаването им по мирен път. Едновременно с това ООН трябва да развива приятелски отношения между държавите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на народите и да осъществява сътрудничество при разрешаване на международните икономически, социални, културни и хуманитарни проблеми. Идеята е организацията да служи като център за съгласуване на действията на държавите за постигането на тези общи цели.
Малко след създаването си ООН попада в една нова военна обстановка, тази на Студената Война. Организацията се оказва неподготвена за конфликт от такъв тип. Тя се проваля в изпълнението на част от приоритетите си и постепенно добива второстепенна роля. След края на Студената Война съществуват надежди за възобновяване важността на организацията. В същото време издигането на САЩ до световно господство поражда съмнения за ефективността й. Въпреки това ООН остава трибуната за директни преговори и излагане на виждания пред света.
[редактиране] България и ООН
България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955 г., едновременно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Йордания, Ирландия, Испания, Италия, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон.
През 1960 г. България става член на Комитета по разоръжаването, а през 1962 г. e избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи.
България участва като непостоянен член на Съветa за Сигурност три пъти: през 1966 - 1967, 1986 - 1987 и 2002 - 2003.
България активно се включва в мироопазващите операции на ООН - ОПМ: 1992 -1993 г в Камбоджа, 1995 - 1999 г. в Ангола, 1995 – 2000 г. в Таджикистан, 2000 - 2004 г. в Етиопия / Еритрея, от 1997 г. в Босна и Херцеговина, от 2000 г. в Косово, от 2002 г. в Афганистан, от 2004 г. в Либерия.
[редактиране] Библиография
- Филип Узунов. Речник на международните отношения. С., (?). Изд. „Триада“
- Матей Карасимеонов. ООН — възход или залез?. С., (?). Изд. „Св. Климент Охридски“
- Основни факти за ООН. С., (?). Изд. „Книжен тигър“
- Britannica Interactive Encyclopedia
