Луна

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Тази статия се отнася до естествения спътник на Земята. За други значения вижте пояснителната страница.

Луна

Луната, наблюдавана от Земята
Орбитални параметри (епоха J2000)
Голяма полуос	384 403 km (0,0026 АЕ)
Орбитална обиколка	2 413 402 km (0,016 АЕ)
Ексцентрицитет	0,0554
Перигей	363 104 km (0,0024 АЕ)
Апогей	405 696 km (0,0027 АЕ)
Скорост на въртене	27,321661 дни (27 дни 7 часа 43,2 мин.)
Синодичен период	29,530588 дни (29 дни 12 часа 44,0 мин.)
Ср. орбитална скорост	1,022 km/s
Макс. орбитална скорост	1,082 km/s
Мин. орбитална скорост	0,968 km/s
Инклинация	варира между 28,60° и 18,30° (5,145396° към еклиптиката) виж Орбита
Дължина на възходящия възел	125,08°
Параметър на перихелия	318,15°
Естествен спътник на	Земята
Физически характеристики
Екваториален диаметър	3476,2 km [1] (0,273 земни диаметъра)
Полярен диаметър	3472,0 km (0,273 земни диаметъра)
Сплеснатост	0,0012
Площ	3,793×107 km² (0,074 земни площи)
Обем	2,197×1010 km³ (0,020 земни обеми)
Маса	7,347673×1022 kg (0,0123 земни маси)
Средна плътност	3,344 g/cm³
Екваториална гравитация	1,622 m/s², (0,1654 g)
Втора космическа скорост	2,38 km/s
Период на въртене	27,321661 дни (синхронен)
Скорост на въртене	16,655 km/h (на екватора)
Наклон на оста	варира между 3,60° и 6,69° (1,5424° към еклиптиката) виж Орбита
Ректасцензия на Северния полюс	266,8577° (17 часа 47 мин. 26 сек.)
Деклинация	65,6411°
Албедо	0,12
Видима величина	-12,74
Повърхностна температура - мин. - средна - макс.	40 K 250 K 396 K
Структура на Кората
Кислород	43%
Силиций	21%
Алуминий	10%
Калций	9%
Желязо	9%
Магнезий	5%
Титан	2%
Никел	0.6%
Натрий	0.3%
Хром	0.2%
Калий	0.1%
Манган	0.1%
Сяра	0.1%
Фосфор	500 мил-1 (части на милион)
Въглерод	100 мил-1
Азот	100 мил-1
Водород	50 мил-1
Хелий	20 мил-1
Атмосферни характеристики
Атмосферно налягане	3 × 10-13 kPa
Хелий	25%
Неон	25%
Водород	23%
Аргон	20%
Метан Амоняк Въглероден диоксид	следи
редактиране

Луната е единственият естествен спътник на Земята. Нейният символ е полумесец (☾).

Средното разстояние между Луната и Земята е 384 403 километра. Лунният диаметър е 3476 километра.

Първият космически апарат, който каца на Луната е Луна 2 (1959), а първите фотографии на невидимата от Земята страна са направени от Луна 3 през същата година. През 1969, Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стават първите хора, стъпили на Луната.

Съдържание 1 Двете страни на Луната 2 Орбита 3 Произход 4 Физически характеристики 4.1 Състав 4.2 Повърхност 4.3 Наличие на вода 4.4 Магнитно поле 4.5 Атмосфера 5 Затъмнения 6 Наблюдение на Луната 7 Изследване на Луната 8 Човекът и Луната 8.1 Луната в митологията 8.2 Научни схващания 8.3 Луната в научно-фантастичната литература 8.4 Луната в музиката 9 Вижте още 9.1 Списъци на лунни позиции 10 Външни препратки 10.1 Лунни фази 10.2 Космически мисии 10.3 Научни 10.4 Други

[редактиране] Двете страни на Луната

За Луната е характерно синхронно въртене, поради което само едната й страна (или нейната „близка страна“) е видима от Земята. Другата й страна („далечната страна“ или „обратната страна“) остава винаги скрита от земния наблюдател освен малки части в близост до хоризонта вследствие на лунната либрация. Далечната страна на Луната е била напълно непозната за човечеството преди космическата ера. Синхронното въртене на Луната е резултат от действието на приливните сили на Земята, които са намалили значително момента на импулса на Луната скоро след нейното формиране.

Обратната страна на Луната понякога е наричана погрешно „тъмна страна“. Всъщност тя получава точно толкова количество светлина, колкото и видимата страна, и то точно когато Луната не е видима поради взаимното положение на Земята, Луната и Слънцето. Космическите апарати и кораби се намират в радиосянката на Луната, когато са кацнали на обратната страна на Луната или се намират над нея. Всъщност обратната страна на Луната е най-защитеното от земни радиовълни място в Слънчевата система и към 2005 г. се разработват планове за построяване на радиотелескоп на лунната повърхност.

Отличителна черта на обратната страна на Луната е почти пълната липса на лунна мариа (вид лунна вулканична скала) която има ниско албедо.

Различни части от Лунната повърхност са осветени в зависимост от взаимното разположение на Земята, Луната и Слънцето, което води до наблюдаването на лунните фази от земната повърхност. Границата между осветената и неосветената част на Луната се нарича Слънчев терминатор.

90° W	Видима страна	90° E
Западна страна	Видима страна	Източна страна
	Обратна страна
	Обратна страна

[редактиране] Орбита

Луната извършва една пълна обиколка по орбитата си за около 27 дни. За един час Луната се придвижва на фона на звездите на около 0,5° или един неин видим диаметър. Специфичност за наклона на лунната орбита е, че той е по-близък до този на еклиптиката, отколкото до наклона на земната екваториална плоскост, за разлика от повечето останали естествени спътници.

За повече подробности относно взаимното движение на Земята и Луната виж звезден месец и синодичен месец.

Гравитационното привличане, което Луната оказва върху Земята, е причина за океанските приливи. Приливите и отливите са в синхрон с положението на Луната спрямо Земата. На практика обаче проблемът се усложнява от ексцентричността на лунната орбита. Когато Луната е близо до перигей, то нейното въртене „изостава“ от орбиталната й скорост и това позволява да се наблюдават допълнителни 8° дължина в източната й част. Обратно, когато Луната е близо до апогей, то въртенето й „изпреварва“ орбиталната й скорост и допълнителни 8° в западната й част са видими. Този ефект се нарича надлъжна либрация.

Приливните максимуми върху повърхността на Земята, причинени от лунната гравитация, изостават от видимата позиция на Луната поради инерцията на океанската вода и триенето й по океанското дъно и плитчини като устията на реките. В резултат на това, част от момента на земното въртене постепенно се прехвърля върху лунния орбитален момент, като всяка година Луната се отдалечава средно с 38 mm от Земята. В същото време въртенето на Земята се забавя; земният ден се удължава с 15 µs всяка година.

Силният ефект, който Земната гравитация е оказвала в течение на милиарди години, е спрял въртенето на Луната около нейната ос и е придвижил нашия естествен спътник на по-отдалечена орбита.

Гледана от Земята в продължение на една пълна орбита, Луната изглежда сякаш осцилира нагоре-надолу (подобно на човек, кимащ отрицателно), понеже лунната орбита не е успоредна на земния екватор. Този ефект се нарича напречна либрация и позволява да се наблюдават допълнително около 7° ширина в областите на лунните полюси.

И най-накрая, понеже Луната е само на около 60 земни радиуса разстояние, наблюдател на земния екватор в продължение на една нощ (12 часа) ще се придвижи странично на разстояние един земен диаметър спрямо Луната. Тази дневна либрация позволява да се наблюдава около един градус дължина в областта на лунните тропици.

При своето движение в Слънчевата система Земята и Луната обикалят около общия си барицентър (или общ център на масата), който се намира на около 4700 km от центъра на Земята (на дълбочина около 1650 km) в посока към Луната. В резултат на това движението на Земята по орбитата й е ексцентрично.

Любопитен е фактът, че инклинацията на лунната орбита и наклонът на оста й обикновено се посочват като „често изменящи се“. В тази връзка трябва да се добави, че инклинацията на лунната орбита се измерва спрямо екваториалната плоскост на Земята, а наклонът на оста на въртене се измерва спрямо нормалата на орбиталната плоскост на Луната. За повечето естествени спътници, но не и за Луната, тези параметри са стабилни.

Земята и Луната формират двойна планета: тяхното движение е доминирано от слънчевата гравитация. Равнината на лунната орбита се намира под ъгъл 5,145396° спрямо еклиптиката (орбиталната равнина на Земята) и под ъгъл 1,5424° спрямо нормалата на същата равнина. Лунната орбита извършва бърза прецесия (точките й на пресичане с еклиптиката се завъртат по посока на часовниковата стрелка) с период от 6793,5 дни (18,5996 години) заради гравитационното влияние на земната екваториална издутина, породена от въртенето на Земята. През този период инклинацията на лунната равнина спрямо равнината на земния екватор варира между 23,45°+5,15°=28,60° и 23,45°-5,15°=18,30° докато в същото време запазва наклона си от 23,45° спрямо еклиптиката. Същевременно наклонът на оста на въртене на Луната спрямо нейната орбитална плоскост се изменя от 5,15°+1,54°=6,69° до 5,15°-1,54°=3,60°. Наклонът на земната ос на въртене от своя страна реагира на това изменение като се отклонява на 0,00256° спрямо средната си стойност — ефект, наречен нутация.

Точките на пресичане между равнината на лунната орбита и еклиптиката се наричат лунни възли. Северният (или възходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза "на север" от (или над) еклиптиката, докато южният (или низходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза "на юг" от (или под) еклиптиката. Слънчево затъмнение се наблюдава когато северният или южният възел на лунната орбита съвпадне с новолуние. Лунно затъмнение от друга страна се наблюдава когато северният или южен възел съвпадне с пълнолуние.

Лунни периоди

Име	Стойност (дни)	Определение
сидеричен (звезден) месец	27,321661	спрямо далечни звезди
синодичен месец	29,530588	спрямо Слънцето (12,368 цикъла на тропическа (Юлианска) година)
тропически месец	27,321582	спрямо пролетното равноденствие (прецесия с период от около 26 000 години)
аномалистичен месец	27,554550	спрямо перигея (прецесия с период от 3232,6 дни или 8,8504 години)
драконов (възлов) месец	27,212220	спрямо възходящия възел (прецесия с период от 6793,5 дни (18,5996 години)

Други параметри на лунната орбита

Име	Стойност	Определение
Метоничен цикъл	19 години	Повтаряне на същата фаза/ден
Средно разстояние до Земята	~384 403 km
Перигей	~364 397 km
Апогей	~406 731 km
Средна ексцентричност	0,0549003 = 3°8'44"
Период на прецесия на орбиталните възли	18,61 години
Период на апсидата	8,85 години
Период на възлов преход	346,6 дни
Цикъл на Сарос	18 години 10/11 дни	Повторение на затъмненията
Среден наклон на орбитата към еклиптиката	5°9'
Среден наклон на екваториалната равнина към еклиптиката	1°32'

[редактиране] Произход

Наклонът на лунната орбита към еклиптиката почти изключва възможността Луната да се е формирала заедно със Земята или да е била привлечена в земна орбита по-късно.

Според една стара хипотеза за произхода на Луната, тя се е откъснала от земната кора поради центробежните сили, породени от въртенето на Земята (то би трябвало да е много по-бързо спрямо общоприетите съвременни схващания), оставяйки океански басейн на повърхността на нашата планета като белег.

Друга хипотеза предлага обяснение на произхода на Луната чрез съвместното й зараждане със Земята от първичния диск в Слънчевата система. По този начин обаче не може да се обясни диспропорционално малкото количество желязо на Луната.

Теорията, която намира най-широк прием, е Теорията на гигантския сблъсък, според която Луната се е зародила вследствие на сблъсъка между младата полу-разтопена Земя и протопланета, голяма приблизително колкото Марс, спекулативно наречена Тея. Тази хипотеза също така обяснява защо Луната е бедна на желязо и летливи елементи.

Геологическите епохи на Луната са определени от датирането на различни значими събития и сблъсъци в нейната история.

Приливните сили на Земята са деформирали Луната когато тя е била все още разтопена във формата на елипсоид, чиято главна ос сочи към Земята.

[редактиране] Физически характеристики

[редактиране] Състав

Преди повече от 4,5 милиарда години повърхността на Луната е била покрита с океан от разтопена магма. Учените са на мнение, че комбинацията от калий, редкоземни елементи и фосфор е свидетелство за този разтопен океан. Тези елементи са се запазили на повърхността на разтопения океан, защото не са намерили място в кристалната структура на заобикалящите ги елементи и съединения. По концентрацията на калия, редкоземните елементи и фосфора може да се съди за вулканичната активност, както и за честотата на сблъсъци с комети и астероиди.

Лунната кора е съставена от множество елементи, между които уран, торий, калий, кислород, силиций, магнезий, желязо, титан, калций, алуминий и водород. Някои елементи като урана и тория са радиоактивни, но под въздейсвието на космическите лъчи се отделя допълнително количество радиация като гама лъчение. Счита се, че като цяло химичният състав на Луната е сходен с този на Земята, като се изключат летливите елементи и желязото.

[редактиране] Повърхност

Луната е покрита с десетки хиляди кратери с диаметър, по-голям от 1 километър. Повечето са на стотици милиони години и са отлично запазени поради липсата на атмосфера или геологична активност на лунната повърхност.

Най-големият кратер на Луната, който също е и най-голям в Слънчевата система, образува басейна Южен полюс-Ейткън. Този кратер е на обратната страна на Луната, близо до Южния полюс. Диаметърът му е около 2240 km, а дълбочината — 13 km.

Тъмните и безотличителни лунни равнини се наричат лунни морета поради факта, че древните астрономи са вярвали, че те са истински водни басейни. Всъщност това са огромни полета от застинала балазтова лава, която се е формирала вследствие на удари от астероиди. Най-светлите места от повърхността са наречени „тери“ (от латинското име тера — 'земя') или още континенти. Моретата на лунната повърхност се намират почти изцяло на видимата страна на Луната, докато обратната страна съдържа много малко количество. Учените считат че тази асиметрия е причината центъра на масата на Луната да е изместен спрямо нейния геометричен център.

Непосредствено на повърхността на Луната е разположен слой от прах, наречен реголит, който както лунната кора е неравномерно разпределен върху повърхността. Кората е дебела от 60 km на близката страна до 100 km на обратната страна. Реголитът варира от 3 до 5 метра в моретата и от 10 до 20 метра в терите.

През 2004 г. научен екип, воден от Бен Бюси от Университета Джон Хопкинс, използвайки снимки, направени от лунния апарат Клементин, установява, че четири планински региони на ръба на широкия 73 километра кратер Пери на лунния Северен полюс са постоянно осветени от Слънцето в продължение на едно пълно лунно денонощие. Тези региони, наречени Върхове на вечната светлина, са възможни поради факта че наклона на лунната ос е много близък до нула — факт който също така позволява дъното на някои кратери да остане постоянно в сянка за едно пълно лунно денонощие. Такива региони обаче отсъстват на по-малко планинския южен полюс, въпреки че ръба на кратера Шакелтон е осветен на 80% от лунното денонощие.

[редактиране] Наличие на вода

Луната, особено непосредствено след зараждането на Слънчевата система, е била бомбардирана от много комети и метеорити. Много от тези обекти са богати на вода. Слънчевата енергия разгражда водните молекули на атомен водород и кислород, които бързо напускат Луната и отлитат в междупланетното пространство. Според една хипотеза обаче, известно количество вода се съдържа в лунната кора. Според измервания, направени от апарата Клементин, замръзнала вода се съдъжа в някои от лунните кратери, които са постоянно в сянка. Счита се, че общото количество вода на Луната е от порядъка на 1 km³. (вж. ([2]) за повече информация). Водата може да се използва в бъдещите пилотирани мисии до Луната за питейни нужди, за получаване на кислород и за гориво за космически апарати (след разграждане до водород и кислород, използвайки слънчева или атомна енергия).

Лунните скали, събрани от мисиите Аполо на НАСА от предимно екваториални ширини, не показват съдържание на вода. Мисията Lunar Prospector обаче установи наличие на водород в някои сенчести лунни кратери, което може да се обясни с наличието на вода.

[редактиране] Магнитно поле

Лунното магнитно поле е много слабо спрямо магнитното поле на Земята. Докато една част от лунния магнетизъм се обяснява с повърхностно намагнетизиране (като например участъка от лунната кора, наречен Rima Sirsalis), то сблъсъци с други тела като астероиди и комети е възможно също да са повлияли върху формирането му. Допълнителни изследвания на лунното ядро са необходими, за да се докаже или отхвърли хипотезата, че част от магнитното поле на Луната се формира от циркулацията на разтопено желязо, както е на Земята.

[редактиране] Атмосфера

Луната има незначителна атмосфера, съставена от газове като радон, които са продукт на радиоактивния разпад на елементи в лунната кора, както и частици от слънчевия вятър, задържани за кратко време от лунната гравитация.

[редактиране] Затъмнения

Чисто съвпадение е, че лунният ъглов диаметър е практически равен на слънчевия (при наблюдения от земната повърхност). Този факт прави пълните слънчеви затъмнения възможни. При пълно слънчево затъмнение Луната изцяло скрива образа на Слънцето и прави слънчевата корона удобна за наблюдение дори с невъоръжено око.

Ъгловият диаметър на Луната бавно намалява, тъй като разстоянието между Луната и Земята се увеличава с около 4 cm годишно. Така в далечното бъдеще ще се наблюдават само частични затъмнения.

Пълно слънчево затъмнение е възможно само по време на новолуние. Пълно лунно затъмнение може да настъпи само по време на пълнолуние.

[редактиране] Наблюдение на Луната

Луната и Слънцето изглеждат по-големи, когато са близо до хоризонта. Това е чисто психологически ефект (вж. лунна илюзия). Ъгловият диаметър на Луната, гледан от Земята, е около 0,5°.

Разнообразни светли и тъмни части от лунната повърхност създават форми, отъждествявани от различните земни култури с различни хора и животни. Лунните кратери и планински вериги са също характерни черти.

При пълнолуние и перигей Луната има видима яркост, равна на около −12,6. За сравнение, слънчевата яркост е около −26,8.

Луната е най-добре видима през нощта, но често може да се наблюдава и през деня.

Небесната височина на Луната варира в същите граници като Слънчевата и зависи от земните сезони и лунната фаза. Например през зимата в северното полукълбо Луната е най-високо над хоризонта при пълнолуние.

Вижте още Лунни фази.

[редактиране] Изследване на Луната

Първият космически апарат, достигнал до лунната повърхност, е съветската сонда Луна 2, която се разбива на лунната повърхност на 14 септември 1959 г. в 21:02:24 по Гринуич. Обратната страна на Луната за първи път е наблюдавана от Луна 3. Луна 9 пък е първата сонда осъществила меко кацане и предала снимки от повърхността на 3 февруари 1966 г. Първият изкуствен спътник на Луната е Луна 10. Той е изстрелян на 31 март 1966 г.

Човекът стъпва за първи път на лунната повърхност на 20 юли 1969. Някои считат тази дата за кулминацията на космическата надпревара между САЩ и СССР. Първият астронавт, стъпил на Луната, е Нийл Армстронг, командир на американската мисия Аполо 11. Последният (засега) човек на Луната е Юджийн Сернан, участващ в Аполо 17 през декември 1972 г.

Вижте още: Списък на лунни астронавти.

Екипажът на Аполо 11 оставя плоча от неръждаема стомана с размери приблизително 23 на 18 cm по случай първото посещение на човека и също така съдържащо обща информация за мисията. Съобщението гласи:

Тук хората от планетата Земя за първи път стъпиха на Луната, юли 1969 след Христа.

Ние дойдохме с мир от цялото човечество.

Плочата изобразява двете страни на Земята и е подписана от тримата астронавти и тогавашния президент на САЩ Ричард Никсън.

Образци от лунни скали са донесени от шест пилотирани мисии на Аполо (11, 12, 14, 15, 16 и 17) както и три мисии на автоматичните сонди Луна (16, 20 и 24).

През февруари 2004 г. президентът на САЩ Джордж У. Буш призова за план за осъществяване на нови пилотирани мисии до Луната до края на 2020 г.

Европейската космическа агенция (ЕКА) и Китай също така имат планове да изследват Луната в близкото бъдеще. Апаратът на ЕКА SMART-1 е изстрелян на 27 септември 2003 г. и влиза в лунна орбита на 15 ноември 2004. Той изследва лунната среда и създаде рентгенова карта на Луната. [3] [4]. На 3 септември 2006 г. сондата приключи успешно мисията си, като се разби на повърхността на Луната [5]. При сблъсъка, в района на "Езерото на превъзходството", се образува облак от прах и отломки, който позволява изследване на геологичния състав на района с телескоп.

Китай е оповестил амбициозен план за изследване на Луната и разработва планове за добив на хелий-3, който е изходен материал за получаване на термоядрена енергия. [6]

Япония и Индия също са заявили желание да се включат в изследването на Луната. Япония дори планира създаването на обитема лунна база.

[редактиране] Човекът и Луната

[редактиране] Луната в митологията

В древногръцката митология Луната е била отъждествявана с богинята Селена.

• Луна (митология)
• Влияние на лунните фази

[редактиране] Научни схващания

Преди Средновековието и изобретяването на телескопа е било популярно схващането, че Луната е "идеално гладка" сфера.

През 1609 Галилео Галилей прави една от първите рисунки през телескоп на Луната за книгата си Sidereus Nuncius и също така отбелязва, че тя не е гладка, а има множество кратери. По-късно, през 17 век, Джовани Батиста Ричиоли и Франческо Мария Грималди рисуват карта на Луната и дават имена на кратерите, от които много се използват и до днес.

Вероятността на Луната да има растения или разумни същества е допускана от астрономите до приблизително началото на 19 век.

През 1835 г. Голямата лунна измама подвежда много хора да повярват, че на повърхността на Луната има екзотични животни. Почти по същото време обаче (през 1834–1836 г.), Вилхелм Беер и Йохан Хайнрих Мадлер публикуват техния четиритомен Mappa Selenographica и книгата Der Mond през 1837 г., която затвърждава извода, че на Луната няма нито океани, нито атмосфера.

След това настъпва период на спекулации относно това дали повърхността на Луната търпи изменения. Някои наблюдатели твърдят, че малки кратери се появаяват и изчезват, но към началото на 20 век е потвърдено, че това са зрителни измами, причинени от различна степен на осветяване или неадекватни предишни рисунки на повърхността.

По времето на Нацистка Германия е била разпространена теорията, че Луната е съставена от лед.^{[източник?]}

Обратната страна на Луната беше напълно невидима за човечеството преди мисията Луна 3 и беше картографирана в детайли от мисията Лунар орбитър през шестдесетте години.

[редактиране] Луната в научно-фантастичната литература

• "От Земята до Луната" (De la terre a la lune) 1865 г. - Жул Верн
• "Лунен прах" (A Fall of Moondust) 1961 г. - Артър Кларк

[редактиране] Луната в музиката

• "Тъмната страна на Луната" (Dark Side of the Moon) 1973 г. Пинк Флойд

[редактиране] Вижте още

• Синя Луна
• Снимка на Луната
• Лунна геология
• Лунни морета
• Лунна колонизация
• Селена, Древногръцка богиня на Луната
• Краткотрайни лунни феномени

[редактиране] Списъци на лунни позиции

• Списък на изкуствени обекти на Луната
• Списък на кратерите на Луната
• Списък на отличителни черти на Луната
• Спитък на лунните морета
• Списък на лунните планини
• Списък на лунните долини

[редактиране] Външни препратки

[редактиране] Лунни фази

• Морска обсерватория на САЩ: фази на луната за всяка дата и час от 1800 до 2199

[редактиране] Космически мисии

• Атлас на Луната
• Мисията Аполо
• Снимки от мисията Клементин

[редактиране] Научни

• Луната - от Розана и Калвин Хамилтон
• Луната -от Бил Арнет
• Непостоянната Луна - от Кевин Кларк
• Геоложка история на Луната от Дон Вилхелмс

• Снимки от последните 15 години и подробни коментари към тях

[редактиране] Други

• Луната през апогей и перигей
• Защо Луната изглежда по-голяма когато е близко до хоризонта
• Фази на Луната
• Bad Astronomy: Д-р Филип Плейт, професор по астрономия в Сонома Стейт Юнивърсити, Калифорния, САЩ поддържа този сайт, за да обясни многото случаи на грешна астрономия (и физика), представяни на общественото мнение, между които астрологията и обвиненията в измама относно прилуняването на Аполо.
• 'Фалшиви' лунни снимки - репортаж на БиБиСи
• Уебсайт за измами за Луната
• Подробен пътеводител за земната Луна (Има и форум)

Тази статия е включена в списъка на избраните на 24 март 2005. Тя е призната от участниците в проекта за една от най-добрите статии в българоезичната Уикипедия.