Барок
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Барокът е стил в изкуството, използващ преувеличено движение и изобилни детайли за да създаде усещане за драматизъм, напрежение, изобилие и величие в скулптурата, живописта, литературата и музиката. Бароковия стил се заражда около 1600 в Рим, Италия, и се разпростира в голяма част от Европа, но не и в Нидерландия, където художници като Рембранд и Халс се придържат към вкуса на местните меценати, предпочитащи по-реалистичен и не толкова фантастичен стил.
Популярността и успеха на барока се насърчават от католическата църква, считаща, че драматизмът в стила на бароковите автори може да предава религиозни теми по директен и емоционален път. Светската аристокрация също разглежда драматичния стил на бароковата архитектура и изкуство като средство да впечатли посетителите и потенциалните съперници, както в случая с богато украсения кралски дворец във Версай. Тъй като много форми в изобразителното изкуство, музиката, архитектурата и литературата на барока са вдъхновени една от друга, той може да се разглежда като цялостно културно движение.
Съдържание |
[редактиране] Терминът „барок“
Думата барок, както повечето определения на периоди и стилове, е въведена от по-късните критици, а не от участниците в течението от 17 и началото на 18 век. Тя представлява френски превод (baroque) на италианската дума barocco. Според някои автори тя идва от португалското barroco, означаващо неправилна перла или фалшив скъпоценен камък (в древния римски диалект съществува подобна дума — barlocco или brillocco — със същото значение). Естествените перли, отклоняващи се от обичайната ососиметрична форма, и днес се наричат барокови перли. Според алтернативното мнение коренът може би е изчезналата днес италианска дума baroco, означаваща в логическата схоластика силогизъм с неубедително съдържание. Обичайното определение, използвано за стила преди въвеждането на термина барок, и просто стилът на летящите форми.
Първоначално терминът барок се използва в пренебрежителен смисъл, подчертавайки прекалената пищност, претрупаност, шумно обилие на детайли на стила, в сравнение с по-ясната и сдържана рационалност на века на Ренесанса или на рококо. Барокът е реабилитиран за пръв път през 1888 от немския историк на изкуството Хайнрих Вьолфлин, който идентифицира барока като антитеза на Ренесанса и като различен вид изкуство.
В съвременна употреба терминът барок понякога се използва пейоративно за произведения на изкуството, занаятите или дизайна, за които се смята, че съдържат прекалена орнаментация и сложност на линиите.
[редактиране] Еволюция на барока
Барокът възниква около 1600, след Трентския събор, на който Римокатолическата църква взема важни решения за вътрешна реформа и се обръща към изобразителните изкуства, изисквайки картините и скулптурите в църковен контекст да се обръщат по-скоро към просотлюдието, отколкото към образованите. Този завой към популистко разбиране на функциите на църковното изкуство се разглежда от много историци на изкуството като източник на иновациите на Караваджо и братя Карачи, работили и конкурирали се за поръчки в Рим около 1600.
Акцентът на бароковия стил умишлено се измества от духовитостта и интелектуалността на маниеристите от 16 век към един по-първичен призив към сетивата. Той въвежда една по-директна, проста и драматична иконография. Зачатъчни идеи на барока могат да бъдат открити още в работите на Микеланджело. Бароковото изкуство възприема някои героични тенденции от Анибале Карачи и неговия кръг и намира вдъхновение при други художници като Кореджо, Караваджо и Федерико Барочи, днес понякога наричани протобарокови художници.
Въпреки че на много места барокът е изместен от стила рококо, започвайки с Франция от края на 1720-те, особено в интериора, живописта и декоративните изкуства, бароковата архитектура остава жизнена до появата на неокласицизма в края на 18 век. По тази причина днес се избягва определението бароков период.
В живописта формите на барока са по-широки от тези на маниеристите, по-недвусмислени, не толкова тайнствени и мистериозни, по-близки до сценичните форми на операта, основен бароков жанр. Бароковите пози разчитат на contrapposto, напрежението във фигурите, движещи равнинините на раменете и ханша си в противоположни посоки. По-сухите, не така драматични и цветни, сдържани форми на архитектурата на 18 век често се разглеждат като отделен стил, късен барок.
Барокът е определен от Хайнрих Вьолфлин като епоха, в която овалът заменя окръжността като център на композицията, когато централизацията замества равновесието и цветовите и „живописни“ ефекти започват да стават по-ясно проявени.
Протестантските историци на изкуството традиционно подчертават, че барокът еволюира по времето, когато Римокатолическата църква е принудена да се съпротивлява на много нови революционни културни движения, създали новата наука и нови религиозни форми — Реформацията. Твърди се, че бърокът е стил, даващ на Папството формализиран и величествен начин на изразяване, който да възстанови престижа им, превръщайки се в символ на Контрареформацията.
[редактиране] Живопис
За определение на барока в живописта може да се използва поредицата картини, изпълнени от Петер Паул Рубенс за Мария де Медичи в двореца Люксембург в Париж (днес те се намират в Лувъра) [1], в които един католически художник задоволява изискванията на един католически клиент — отразени са разбиранията на епохата за монархията, иконографията, рисуването и композицията, както и изобразяването на пространство и движение.
По-късният барок претърпява значително смекчаване, от драматичните пози към по-пасторални сцени, от драматичното към ефирното. Облаци и градини стават все по-чести сюжети, цветовете стават по-пастелни.
[редактиране] Графика
Много от графиците в този период се свързват с книгоиздаването. Използва се вече новата техника гравюра върху мед. Французинът Жак Кало (1592-1635) дава тласък на изкуството с някои технически нововъведения.
[редактиране] Скулптура
В бароковата скулптура фигурните групи придобиват ново значение, подчертава се динамиката на движението и енергията при човешките форми — те се въртят около празно централно ядро или се протягат навън към околното пространство. Бароковата скулптура често има множество различни идеални ъгли на наблюдение. Типичната барокова скулптура добавя и извънскулптурни елементи, например прикрито осветление или водни фонтани.
Архитектурата, скулптурата и фонтаните на Джовани Лоренцо Бернини (1598–1680) демонстрират силно напрегнатия характер на бароковия стил. Бернини без съмнение е най-важният скулптор на бароковия период. Той се доближава до Микеланджело по обхвата на своята дейност — той прави скулптури, работи като архитект, рисува, пише пиеси и прави театрални представления. Днес Бернини е най-познат със своята скулптура, както заради виртуозното ваене на мрамора, така и заради способността му да създава фигури, съчетаващи физическо и духовно. Негова е прочутата сцена "Екстазът на св.Тереза" в римската църква "Санта Мария дела Виктория". Друга негова прочута творба е "Фонтанът на четирите реки", както и интериора на базиликата "Св.Петър"
[редактиране] Архитектура
В бароковата архитектура акцентът отново се поставя върху смелото струпване на обеми, колонади, куполи, киароскуро, „живописни“ цветови ефекти, както и с играта с обеми и празни пространства. В архитектурата най-добре проличават трите отделни периода на барока. До 1630г. е периода на строгия барок. Свързва се с работата на Карло Мадерна (1556-1629), който работи по завършването на катедралата "Св.Петър".
Бароковата архитектура е възприета с ентусиазъм в Централна Германия (вижте например двореца Лудвигсбург и Цвингер в Дрезден) и Австрия. В Англия кулминация на бароковата архитектура са работите на Кристофър Рен, Джон Ванбръх и Никълъс Хоуксмоор. Много примери на барокова архитектура могат да бъдат открити в градовете на Европа и Латинска Америка. Градоустройството от този период предпочита радиални булеварди, пресичащи се в площади, схема, откриваща се и в бароковите паркове.
[редактиране] Театър и танци
В театъра претенциозната превзетост, множеството обрати в действието и разнообразните ситуации, характерни за маниеризма, са изместени от операта, събираща в едно цяло всички изкуства.
[редактиране] Литература и философия
Барокът е изражение на нови ценности, често обобщавани чрез метафори и алегории, широко използвани в бароковата литература, както и чрез търсенето на maraviglia (учудване, удивление; например в маринизма). Ако маниеризмът е първото отклонение от формите на Ренесанса, бароковият език е вече напълно противоположен. Той излага очевидността на кризата в ренесансовите неокласически схеми — объркването на човека, изоставен след революциите на Коперник и Лутер в търсене на устойчиви корени. Тъй като основният клиент е Римокатолическата църква, голяма част от бароковите произведения имат религиозна тематика.
Често се твърди, не без известно основание, че предимството, отдавано на външните форми, се компенсира и уравновесява от липсата на съдържание, наблюдавана в много барокови произведения. Например споменатите Maraviglia на Джамбатиста Марино са изградени от чиста изпразнена форма. У зрителя, читателя, слушателя трябва да бъдат провокирани фантазията и въображението. Всичко е фокусирано около индивидуалния човек, търси се пряка връзка между изкуството и неговите потребители. Това повишено внимание към индивида създава важни жанрове като romanzo (роман) и дава възможност за проявата на народни и местни форми на изкуството, особено диалектната литература. В Италия това движение към отделния индивид довежда до окончателното изместване на латинския от италианския. Някои определят процеса като „културен упадък“, докато други го сочат като една от причините за класическата реакция на барока.
В английската литература движението на метафизичните поети е близко свързано с барока. Тяхната поезия също търси необичайни метафори, които те често изследват в крайни подробности. Стиховете им демонстрират вкус към парадокса и подчертано изобретателни и необичайни обрати на фразата.
[редактиране] Музика
Определението барок се използва и за музикалния стил от период, застъпващ се с този на бароковата живопис, но като цяло малко по-късен. Бах и Хендел са водещите барокови композитори. Интересен проблем е степента, в която бароковата музика споделя естетическите принципи на изобразителното изкуство и литературата на барока. Един явен общ елемент е склонността към орнаментация, като ролята на орнамента видимо отслабва, както в музиката, така и в архитектурата, когато барокът отстъпва на класицизма. Трябва да се отбележи, че използването на термина барок в музиката е относително нововъведение. За пръв път това е направено през 1919 от Курт Захс и дори през 1960-те в академичните среди се водят разгорещени дискусии дали музиката, толкова разнородна при Пери, Купeрен или Бах може да се обобщи с един термин.
Типични примери за барокова музика:
- Йохан Себастиан Бах (1685–1750), Изкуството на фугата
- Антонио Вивалди (1678–1741), L'Estro Armonico
- Доменико Скарлати (1685–1757), Сонати за чембало или клавесин
- Георг Фридрих Хендел (1685–1759), Водна музикална сюита за оркестър
- Георг Филип Телеман (1681–1767), Der Tag des Gerichts'
- Томазо Албинони (1671-1751)
- Хенри Пърсел (1659-1695)
[редактиране] Външни препратки
- Dictionary of the History of Ideas: Барокът в литературата (на английски)
- Уеб-музей Париж (на английски)
