Епикур

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Епикур древногръцки философ

Роден:	341 пр.н.е. Самос, Гърция
Починал:	270 пр.н.е. Атина, Гърция

Епикур е древногръцки философ, основоположник на епикурейството.

[редактиране] Живот

Епикур е роден в селището Гаргет, близо до Атина, през 341 пр.н.е. Заедно с една атинска колония родителите му се преселват на о.Самос, където баща му упражнява известно време професията на учител.

През 324 или 323 пр.н.е. Епикур се завръща в Атина. Неговото образование започва при платоника Памфил. От Навистан - последовател на Демокрит, се запознава с атомистичното учение. Установява близки отношения с Ксенократ и Теофаст, чрез които се запознава с идеите на Платон и Аристотел. След това е преподавател в различни селища (Колофон, Митилена, Лампсак) на Мала Азия, където спечелва привърженици за атомистичното учение.

През 360 пр.н.е. се завръща отново в Атина, където прекарва останалата част от живота си. Основава философска школа, известна под името "Градината на Епикур", на входа на която стоял надписът: "Гостенино, тук ще прекараш добре времето си; тук е върховното благо - удоволствието". Тя е организирана на демократичен принцип : в нея се допускат представители на различни прослойки, а също и жени.

Епикур умира през 270 пр.н.е.

[редактиране] Идеи и творчество

Приписва му се авторството на около 300 трактата, някои от които озаглавени "За телата и пустотата", "За образите", "За боговете" и пр. Главното му произведение е "За природата" и обхваща 37 книги.

Епикур продължава и доразвива учението на Демокрит, като го налага за основна насока в античната философска мисъл. Благодарение на него то оставя дълбоки следи в културната история на човечеството.

В епикурейството са обособени три основни области : физика, логика и етика.

Като основни принципи на епикурейската физика се приемат т.нар. "прости тела", т.е атомите, и пустотата, в която и чрез която се осъществяват движението и многообразието в действителността. Възгледът за елементарните частици подчертава материалното единство на света. Специфичен елемент от учението на Епикур е предположението за отклонението като най-съществено свойство на движението на атома. Против фатализма на Демокрит Епикур подчертава значението на свободата и на духовните прерогативи на личността. Светът е безкраен във времето и пространството и подчинен на обективните закони на "природната необходимост". Той обосновава рационалистичния етически атеизъм, поставящ под съмнение вярата във всемогъществото на боговете. Премахването на страха пред боговете и смъртта засилва стремежа на индивида към самоусъвършенстване и самоутвърждаване.

В логиката Епикур отстоява принципите на материалистичната гносеология, подчертава обективния сисъл на познанието. Нейна специфика е ясно подчертаният сенсуализъм, изразен по-късно в прочутото положение: " Няма нищо в разума, което по-рано да не е било в усещането." Усещането, общото понятие и чувствата са трите главни критерия за истината и за вярното насочване на практическата дейност на човека.

Епикурейската етика, с която по традиция най-често се свързва творчеството на мислителя, е отрицание на стоическия фатализъм и мистичните тенденции, на прекомерния аристократизъм, апатията на скептицизма и отчуждението на кинизма. Тя сочи основанията на разумното съществуване, съобразно с непоклатимите закони на света и коренните интереси и естествените потребности на индивида. Според Епикур удоволствието и страданието са относителни определения на моралното съзнание: не всяко удоволствие осмисля адекватно човешкото битие и не всяко страдание трябва да се избягва. Удоволствието е оправдано, ако премахва страданието. Удоволствията са елемент от щастието на човека, ако са природосъобразени и биологично абсолютно необходими. И пред фактите на сетивността атомистът придава предпочитание на духовните мотиви. Той апелира към умереност, схваната като хармоничност в поведението, единство между личностните мотиви и обективните условия. Според Епикур знанието е най-дълбоката и трайна основа на нравствения идеал. Не е възможно човек да живее приятно, ако подобно съществуване не е разумно. Нравствено-етичната цел предполага висока интелектуалност на духа. Епикурейската етика е далеч от грубоматериалистичните и натуралистични разбирания за смисъла на човешкото битие и живота изобщо.

Дълбоко хуманистично по своята същност, учението на Епикур оказва изключително положителна роля в историята на философската мисъл.