Готи

от Уикипедия, свободната енциклопедия

	Неутралността на тази статия е спорна.
	Моля, вижте съответната дискусия на беседата.

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: неутрализация, проверка на достоверността на твърденията. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.

Готи е названието на тракоилирийските гети, респ. скити в периода на късната античност. Наред с хуно-българите, те са фундаментален етнообразуващ компонент на българския етногенезис, на днешните българи; Мигрирайки, част от тях участват в етногенезиса и на редица други съвременни европейски народи.

„Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила, издигането на Аларих I за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодерих Велики, не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия.“

проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет ¹⁰

Според някои германски историци и техни последователи готите са били различни източногермански племена, чиято прародина, по един мит, предаден от роденият в Тракия готски историк Йордан (Йорнанд, †552), е бил Скандинавският полуостров, по-точно Йоталанд и Готланд. От там, преди Троянската война, те поели с 3 кораба (около 150-200 души) на югоизток, за да ... достигнат около 230 г. южноруските степи като голям народ. Според други, основаващи се пак на предания, готите са населявали към Новата ера областта около устието на р. Вайхзел (Висла), към средата на 2 век започнали да се придвижват на югоизток към Дунава и Черно море, като изминавали по 50-60 км на поколение до към 238 г. По-късно те се обособили на два клона, разграничени от р. Днепър — вестготи (тервинги) и остготи (гройтунги).

Още преди около 1 век българският историк проф. д-р Ганчо Ценов, професор по стара история в Берлинския университет, а преди това историк на българското Военно министерство, обърна внимание, че теорията за германския произход на готите почива само на гореспоменатите митове и предания и не е потвърдена нито от древните историци, нито от фактите. Позовавайки се на огромен брой древни източници, преведени и критично проверени лично от него, в своя дисертационен труд в Германия „Готи или българи“ Ганчо Ценов доказа, че готите са наследници на гетите. Гети е единният етноним на древните тракийски и илирийски народи, с който те, както и със скити, са обозначавани от всички древни историци. И за отец Паисий Хилендарски готи и българи са един и същи народ („По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север...“).

В Британския музей се съхраняват от този период ръкописи на св. епископ Йероним (*331 - † 420), които съдържат европейската част на карта, изработена въз основа на картите на св. епископ Евсевий Цезарейски (*270 - † 338), на която е обозначена Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук/т.е. и България) (открита от проф. д-р Ганчо Ценов).

Според старите готски историци Йордан, позовавайки се на Касиодор (*490 - †583), както и Приск "готите не са Германци". В своята история на готите „За произхода и деянията на гетите“ („De origine actibitusque Getarum“) ²² Йордан няколкократно подчертава, че сегашните Gothos са някогашните Getas, респ. скити („quos Getas iam superiori loco Gothos esse probavimus, Orosio Paulo dicente“). Същото твърдят и Амвросий (*340 - †397), Клавдий Клавдиан (* ок.375 - † след 404), Филосторг (5-ти в.), Павел Орозий (5-ти в.). „Седемте скитски племена“ от Панония до Черно море, за които говори Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.) св. Йероним нарича „седем гетски или готски племена“, които живеели на север, понеже учените хора наричали гетите готи („Et certe Gothos omnes retro erudii, magis Getas ... appellare .... Hae itaque septem gentes... aquiliones partem habitant“). Самите готски царе са се считали наследници и са се вдъхновявали от подвизите на тракийските царе, герои от Троянската война на тракийските народи през 13-ти в. пр.н.е., възпети от тракийските народни певци. Считат за свои предци тракийския Цар на Мизия Телеф, син на Херкулес, тракийската Царица Томира, победителката на персийския Цар Кир, тракийските Царе, победили Дарий и Ксеркс, тракийския Цар Ситалк, победил със своите готи/гети атиняните и македонците. Гордеят се, че възкръстналият тракийски философ Залмокс (Гебелейс, според Херодот) е бил техен учител, цар, жрец и бог, че римските императори от Цезар до Гай Тиберий не са били способни да покорят готите/гетите и т.н.

Император Максимин Тракиецът

След смъртта на император Максимин Тракиецът (* 172/173 - † 238), трако-българин (според някои българо-алан), роден в Тракия, готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават Римската империя да им заплаща годишен данък.

През 238 г. те превземат гр. Истрия в Добруджа. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от молдавско-мунтенската област, преминават Дунава в посока гр. Ескус (Гиген) и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден, а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това при Арбитус (Разград), като в сражението загива роденият край гр. Срем (Сирмиум) в Панония Император Деций и синът му Херений. През 254 г. готите достигат до гр. Солун, а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават Босфора и превземат редица градове в Мала Азия, през 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).

Император Клавдий II успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна България и Гърция, а другата - при гр. Ниш, Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която е и най-старото свидетелство за името готи.

Разширявайки успеха на Клавдий II, император Аврелий(ан) (*214, † 275), трако-българин от селски произход, роден в Мизия, България, нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “направили господарите си свои братя (во Христа)”.

Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.

Император Галерий

През 303 г. започват обаче последните и най-големи гонения на християните в Римската империя и главно в земите на днешна България. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, е Галерий (* ок.250 - † 311), тракийски пастир, родом от селата в околностите на Сердика (София, столица на Средиземна Дакия), който от 293 г. става Цезар на Диоклетиан, а след оставката на последния през 305 г. - Император на Изтока. Император на Запада е роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок.240 - † 310), а негов Цезар е роденият в Илирия Констанций I Хлор ("Бледият", "Зеленият", * ок.250 - † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. Поразен от рак и най-вече разбрал, че гоненията само повишават авторитета на християните, през 311 г. Галерий издава Никомедския едикт за толерантност спрямо християните. В този период българските християни дават хиляди жертви и стотици великомъченици и Светци на Християнската църква.

Източните готи, известни в историята още като вези-готи (везе-готи, Беси-готи), са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.

Западните готи, известни в историята още като остро-готи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим.

В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е анахронизъм от гледна точка на по-ранните периоди в историята им. Самото название на вези-готите произхожда от погърчения етноним на древните тракийци бесите . беси->веси->вези->везе.

[редактиране] Вези-готи

В края на 3 век вези-готите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от хуно-българите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека кавалерия, военната сила на вези-готите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вези-готи, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантин. Бизантин надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, беше възкликнал Императорът в Сената). „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград)“, пише по-късно император Константин Багренородни (Порфирогенет). През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вези-готи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.

След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. ¹⁰.

св. Император Константин I Велики
(Мозайка от "Света София", ок. 1000 г.)

Междувременно, след окончателното узаконяване на Християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на вези-готите, в която съществена роля играе св. Урфил, епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на Филосторг (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидски, виден представител на Арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (*ок.250 - †336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партиията на Арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) ¹¹.

През 325 г. на Никейския събор в присъствеито на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещенници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край“. Съборът осъжда Арианството на Арий, според което „Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него“. Главния борец срещу Арианството е св. епископ Атанасий Велики (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от неоплатонизма, и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите й - и през 5 в. Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват християнството в полза на една върхушка ⁸.

Най-голямата група епископи на Никейския събор са представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е Сердикийският събор (в София) през 342/343 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел Илирийска апостолическа църква и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за вселенски, а след Константинополския вселенски събор през 381 г. не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век ⁸.

През 347 г. на Събора в гр. Сирмиум (Срем) българо-готската църква на Илирик предлага своето компромисно, помирително тълкуване на Символа на вярата, според което „Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството“, като по принцип също отхвърля Арианството. След Събора в гр. Римини през 360 г. роденият в Илирия император Констанций II (*317, †361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен Символ на вярата от Нике (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хуно-българи, българо-вандали (венети), българо-алани, българо-авари и др.), като се възприема и от гепидите, херулите, лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната й опростеност от догматична гледна. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "полуарианска", за "ерес" и срещу тях започват религиозни гонения.

От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил, сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констант (*337 - †350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно настаняване на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348-349 г. ¹¹. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.

Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото Кралство, Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в Хуно-българската империя, Българо-аварската империя, Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век. От този момент, след 8-мия Вселенски събор (4-ти Цариградски), Панония преминава към диоцеза на Рим, а останалите български провинции - към диоцеза на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на Никейския събор гръцки, респ. римски канон за Символа на вярата, а Българската империя по геополитически съображения започва да преследва старото българско християнство - полуарианството и заменя старата българска писменост - Глаголицата (в „О писменех Цръноризца Храбра“ цар Симеон Велики (най-вероятно) критикува трактата „За изобретяването на езиците/буквите“ („De inventione linguarum/litterarum“) на Храбан Мавър (Черноризецът, Hrabanus Maurus, *780 - †856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц ⁸ ¹⁵). Това събитие съвсем неправилно се счита за „покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите апостоли св. Павел Първовърховни (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. Андрей Първозвани (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-Филиокве (Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина) отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви.

Св. епископ Урфил, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави - "Царствата", „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“, според Филосторг) на говорим тракийски беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата, създадена от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, роден в гр. Истрия, Добруджа, „родом скит от родители с благородно потекло“, по съветите на св. епископ Йероним, неговият преводач на латински. Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. ¹⁵ ¹⁶ ²⁰ ²¹.

През 9 век Библията не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска азбука - Глаголицата на новата българска азбука - Кирилицата - "за половин година двама попа-бързописци приложили под ръководството на Методий цялата Библия", (Переяславско-Суздалския летопис, архим.Леонид, 1822-1891). Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно. Съвършено погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. Упсала "Сребърен кодекс" ("Codex argenteus" ) е препис от Библията на св. епископ Урфил. Отдавна е доказано, че той е съзнателен късен фалшификат от 17 век, поразително съвпадащ по време с изобретяването от Йохан Глаубер на мастилото (сребърния нитрат). Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо готските, предадени ни от Етикус Иструс, св. Йероними и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали готска, а гетска). Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9 век излъчват много по-голяма древност, отколкото "Сребърният кодекс", което е още едно доказателство, че е късен фалшификат⁸ ¹⁷.

Независимо от горното, безспорно е, че Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай вези-готите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остро-готите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил Арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. ¹⁰.

От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (*328, †378), но договорът се подновява.

При разпадането на везиготската държава в Дакия под натиска на хуно-българите през 376 г. вези-готите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (*1737 - †1794) в основния си труд за залеза и падането на Римската империя (Decline and Fall of the Roman Empire), за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава вези-готи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях обаче преминават Дунава и части от други племена - остро-готи, алани, отцепили се хуно-българи и др.

Възникват проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения. За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум (Срем) Грациян (*359, †383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България. Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Загиват император Валент, почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската („Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя ..., затова цар Валент тръгнал с войска против тях, но по Божия воля българите и готите победили Валента във войната“, отец Паисий Хилендарски).

От този момент Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на вези-готите. По силата на договор от 382 г. с испанеца император Теодосий I Велики (*347, †395), те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа. Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (*353, †ок.431), св. епископ Павлин Нолански (*353, †431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, Йоан, Леонций, Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера), Йоан Макзенциус и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „апостол на бесите, скитите, гетите и даките“, че „неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета“, а блажений Йероним Стримонски пише, че „русите и беловати войници на гетите носят църквите си със себе си в палатки“, когато са на поход. Според римският историк Страбон „бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на Готите е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци Гетите.

Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хуно-българите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения вези-готи (Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските вези-готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - Аларих I (*ок.370, †410), роден на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, беше участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений(† 394), самообявил се за император на Запада с помощта на генерал Арбогаст (†394). В това сражение при р. Фригидус християнската източна войска, въпреки тежките загуби на вези-готите, беше успяла да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.

При все по-масовото преминаване на Дунава от хуно-българите част от вези-готите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към гр. Бизантион (Константинопол) и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (българо-вандал, *ок.365, †408) вези-готите на княз Аларих I се установяват в Македония с нов договор като Федерати. През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 вези-готи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.

Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия става арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец от дунавско готско потекло Гаина. Той влиза в Константинопол с войските си, но среща съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставя Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407). Императорските войски на испанеца Аркадий (*ок.377 - † 408), синът на Теодосий I, по това време Император на Източната Римска иимперия, започват преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, биват затворени, съсечени и изгорени. Гаина успява да избяга на север от Дунава, където е убит от хуно-българите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започва с военна сила да се намесва в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.

След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на вези-готите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. вези-готите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско Тулузко кралство със столица гр. Тулуза, респ. основаният от древните хуно-българи през 225 г. пр. Хр. гр. Toles (по изчисленията на Авентин според старобаварските хроники) ⁹.

В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. вези-готите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин "от най-силен (смел) мизийски род" (Йордан), роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хуно-българската империя, командвани от кан Атила (†453) от българската Царска династия Дуло. Във войските на Атила участват хуно-българи, остро-готи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на вези-готите Теодорих I (Теодорид), син на Аларих I, разширил Тулузкото кралство в Испания.

Синът на Теодорих I крал Еварик (Ойрих) (* ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.

При Аларих II († 507), син на Еварик, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остро-готите.

През 511 г. остроготският Крал Теодорих Велики (* 451 - † 526) се обявява за Крал и на вези-готите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през Пиренеите на полуострова от Франките.

Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава Толедското кралство на вези-готите.

Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като везиготските крале не успяват да наложат арианството всред останалото население на Иберийския полуостров, на 3-тия Събор в Толедо през 589 г. Каталоцизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до Арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.

През 710 г. везиготският Крал Родерих (†711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8 000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.

Възстановяването на властта на вези-готите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на Пелагиус († 737), Граф на запазилата независимост Астурия. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от Карл Мартел (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в Андалузия пада след победата през 1492 г. на крал Фердинанд II Арагонски (* 1452 - † 1516) и Кралица Изабела I Кастилска (*1451, †1504).

[редактиране] Остро-готи

До нападението на хуно-българите остро-готите заемат обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остро-готите са на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от вези-готите, които са предимно пехотинци, остро-готите за известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хуно-българите, с които ги свързва пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".

През 375 г. хуно-българите преминават р. Дон и покоряват държавите на аланите, гепидите и остро-готите, които не могат да противодействат на техните свръхмодерни за времето военни технологии - многослойните рефлекторни лъкове и бронираната конница. остроготският княз Ерманрих (Херманрих, * ок.305 - † 376), първият от рода на Амалите ("Безупречните") търпи няколко поражения и се самоубива.

Една малка част от остро-готите остава на п-в Крим. Кримският готски език просъществува до 17-18 в. (съобщава се по това време за кримски "татари", говорещи "долнонемски").

Друга част от остро-готите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успява да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хуно-българи. През 378 г. те взимат участие на страната на вези-готите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия е разгромена, а Император Валент (*328, †378) е убит.

Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остро-готи и др.) под ръководството на Родогаст (†406), езичник, успява да се измъкне към Северна Италия като сее опустошения по пътя и накрая обсажда Флоренция. През 406 г. Родогаст е разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хуно-българите на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остро-готи са включени в римската войска, а другите са заробени.

Основната част от остро-готите се включва като съюзници в походите на победителите си, хуно-българите, на запад. В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. остро-готите са на страната на Хуно-българската империя на кан Атила (†453) от българската царска династия Дуло заедно с хуно-българите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, вези-готите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (*ок.390, †454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин".

След внезапната смърт на кан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на Хуно-българската империя. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остро-готите, се разбунтуват срещу хуно-българите. През 456 г. на р. Недава в Панония хуно-българите на Атиловия син княз Елак са разбити от гепидите на княз Ардарик и от остро-готите на княз Теодомир (†474).

През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите - Валамир, Теодомир и Видимир - сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. Балатон до околностите на гр. Сингидунум (Белград).

Мавзолеят в Равена на
Крал Теодорих Велики

Теодорих, наречен по-късно Велики (*451, †526), син на княз Теодомир, на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I. Там той е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия армията на Империята, всемогъщия Консул княз Аспар (*ок.400, †471, Aspar-rex, Аспар-рух/рих), от българо-алански произход.

През 457 г. княз Аспар, който е арианец („полуарианец“), отказвайки се доброволно от престола по религиозно-политически причини, издига за Римски Император протежето си Лъв I, от трако-български произход, но изповядващ Християнството по Никейския (гръцкия) канон. За да обезсили зависимостта си от княз Аспар, император Лъв I създава нова гвардия от малоазийски Изаури и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът Зенон (†491), който през 471 г. убива Аспар, а през 474 г. става римски император. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си.

По това време Крал на Панонското готско Кралство е бащата на Теодорих - Теодомир. Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон (вж. по-долу), Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, България, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.

Другият именит представител на Амалите, княз Теодорих Страбон ("Кривогледият", †481), по баща Триарий, се явява главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остро-готите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежи към живеещите в Тракия остро-готи, които са римски Федерати. Освен това той е близък роднина на княз Аспар и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт - да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остро-готи федерати, главната опора на княз Аспар, издигат Теодорих Квивогледият (Страбон, Триарий) за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склоняват Лъв I да отстъпи. Теодорих Страбон изпълнява тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараства на 30 000 души, към него се присъединяват огромно число войни и започва да застрашава Одрин и Цариград. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите, които живеят и оперират самостоятелно на юг от Дунава след разпадането на Хуно-българската империя („Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (т.е. българите) и се отправил към Цариград“, пише Йоан Антиохийски). През 481 г. Теодорих Страбон загива при конна езда. От този момент настъпва часът на Теодорих Велики.

Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започва през 482 г. офанзива срещу населените с гърци (неариани) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, неговият род на Амалите станал Флавиев, придават му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики е „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.

За да се подсигури срещу най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашават Цариград, а от друга - Епир и Тесалия, Зенон се обръща за помощ към живеещите между Тракия и Адриатическо море българи и назначава Едеския (Воденския) български войвода Сабиниан Велики за пълководец. Сабиниан съумява с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон е недоволен от този начин на действие и съзира заговор, той изпраща убийци да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода стана синът му, носещ неговото име, Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий (*473 - †524), нарича „български войвода“ в панагирика си към Теодорих.

Теодорих се връща обратно в Нове, откъдето той е тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си гр. Нове (Свищов) Теодерих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойде там (в Италия)”.

През 488 г. Крал Теодорих Велики тръгва с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 - † 493) да освобождава Италия. Всъщност, Зенон търси повод да се оттърве от нарастващата опасност от остро-готите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, е свалил 11 годишния Цезар на Западната Римска империя Ромул и е обявен за Управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. Напрактика обаче Одоакър се обявява и действа като независим крал на Италия.

По пътя за Италия Теодорих успява да убие с измама Князът на Сирмиум, Трапстил, в Долна Панония, която по това време е населена главно с българи и готи. Неговото място е заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и Буса, Княз на българите. По-късно той ще празнува тази победа в Равена над тия, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.

До 491 г. Теодорих Велики контролира вече почти цяла Италия. След 2 годишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключват през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остро-готите в Равена Теодорих убива вероломно Одоакър и се обявява за едноличен Наместник на Императора в Италия, чието одобрение обаче получава чак през 497 г.

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите стават фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставят в сянка римската курия, която загубва влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим е прекъсната. Теофан (8/9 в.) и Комес Марцелин пишат: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, и „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“. Досега Империята беше употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия стана силен, тя решава да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“, защото ги счита за хора на Римската империя.

За целта Империята инсценира война срещу българите („Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане“, съобщава Енодий). Тя спечелила на своя страна Мундо, от рода на Атила и братовчед на княз Тразерик, който започнал да тероризира българите с плячкосване - „... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“ (Йордан). Използвайки ангажираността на българите, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум (Срем). Пеца, след като пропъдил Тразерик, успял да завземе града без бой и „управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна“. „След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“ (Йордан).

Това сражение на р. Морава през 505 г. между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.

През 511 г. Теодорих Велики се обявява за Крал и на победените от франките в Галия вези-готи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и води до късен културен разцвет на Италия.

Св. Император Юстиниан I Велики
(Мозайка от St. Vitale, Равена)

По време на царуването на св. император Юстиниан I Велики (Управда ,* ок. 482 - † 565), от трако-български произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, Македония, Главнокомандващият римската армия Велизарий (* 505 - † 565), също от трако-български произход, през 535 г. дебаркира на о-в Сицилия, през 536 г. превзема Рим. Крал Теодохад (последният Амала, *507/511 - † 536) предлага да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остро-готи го свалят от власт и издигат за Крал Витигис (†ок.542), който убива Теодохад. През 550 г. Велизарий превзема столицата на остро-готите Равена.

След тежкото си поражение от Велизарий остро-готите издигат за предводител Тотила (†552), който успява да създаде нова държава северно от р. По и през 552 г. да се обяви за Крал. Тотила успява бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Велизарий. Опустошителната 10 годишна война води до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Велизарий, неговият съперник генерал Нарзес (*ок.490 - † 574, евнух и епилептик) успява през 552 г. да рагроми остро-готите, при което Тотила загива. Остатъците от разбитите войски издигат за Крал Тея († 552), но отново са разбити от Нарзес.

Част от останалите остро-готи се подчиняват на императорските войски, част от тях бягат при франките, а другите попадат през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.

Не всички тракийски и балкански остро-готи обаче потеглят с Теодорих за Италия. След междуособните борби между двамата Амали и убийството на всемогъщия княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия римската армия Велизарий е Беса от народа на древните тракийци Бесите. По-рано, тракийският българин и главнокомандващ Римската армия Виталиан, роденият в гр. Залдаба (Шумен) внук на великия княз Аспар от сина му Патрикол, ръководител на българите федерати в Мизия, през 514-515 г. се включва в българо-гръцките религиозни борби, застава начело на българското въстание в Тракия, Македония и Мизия („провинция България“, както я нарича Йоан от Никиу) в защита на заточените през 516 г. 5-ма „православни“ български владици на Ниш, Сердика, Охрид, Пауталия (Кюстендил) и Никопол (на Йонийския залив) от омразния на народа „безбожник“ император Анастасий I (* ок.430 - † 518), влиза с армията в Константинопол и принуждава Анастасий да освободи българските владици и да ги върне на троновете им. „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...“, пише на карта от анонимния Равенски космограф, а Зонара пише в житието на Анастасий, че „българите нападали Илирик и той построил Дългата стена от Черно до Мраморно море за отблъскване на техните набези“. За да бъде премахнат като опасен конкурент за престола, по-късно Виталиан е убит от командващия Преторианската гвардия и бъдещ Император Юстиниан, племенник на император Юстин I (* 450 - † 527), тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско.

"Малките", т.е. римските готи (Gothi minores), християнските готи на св. епископ Урфил, живеели и оцелявали по северния склон на Хемус и както пише в историята им, също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики. През 680 г. Римският император Константин IV Погонат (Брадатият, * 650 - † 685), обнадежден от един частичен успех срещу българите през 679 г. при Одрин и въпреки предупрежденията в Римския Сенат, решава да нападне Велика България, възползвайки се от междуособиците след смъртта на Кан Кубрат (* ок. 591/595 - † 668). Той извършва морски десант срещу основните български сили на север от Дунава, за да избегне преминаването на Римската армия през населените изцяло с българи Тракия и Мизия, в т.ч. и седемте готски или гетски племена, за които говори още св. Йероним (наричани вече и “склавини”), и с които българите бяха в съюз още по времето на Виталиан, по-късно подновен от Кубрат. След поражението на Римската армия, българската столица се пренася на юг от Дунава в Долна Мизия. Преди това Кан Аспарух (* ок. 650 - † 701) по стратегически съображения размества тия племена, като северите прехвърля от запад на изток по-близо до столицата на Империята Константинопол, а останалите измества на запад по-близо до аварите.

Чак във Франкската държава от 9 век Валафрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктинския манастир на остров Райхенау в Боденското езеро), смятал, че в Тракия все още живеят готи заедно със скити и говорят lingua theodiska, “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch ¹⁰.

„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодерих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра..“

проф. д-р Хервиг Волфрам ¹⁰

„Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия...“

отец Паисий Хилендарски