Римска империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Римската империя не трябва да се бърка със Свещената Римска империя (843–1806).

Древен Рим

Монархията

Републиката

Империята

Западна Римска империя

Източна Римска империя

Римска империя обикновено се нарича Римската държава през столетията след реорганизацията при Октавиан Август. Въпреки че Рим разполага с колекция от държави-данъкоплатци векове преди автокрацията на Август, държавата преди него обикновено се нарича Римска република. Разликата между Римската империя и Римската република е най-вече в държавните органи и взаимоотношенията между тях.

Дълги години историците поставят граница между Принципата, периодът от Август до кризата от 3 век, и Домината, периодът от Диоклециан до края на Империята на Запад. Съгласно тази теория, по време на Принципата (от латинската дума princeps, „първи“, единствената титла, която си позволявал Август), реалността на диктатурата е умело прикрита зад републиканската фасада, докато при Домината (от думата dominus, „господар“) имперската власт се излага в истинския си вид, със златни корони и усложнен церемониал. Днес се приема, че положението е далеч по-нюансирано: някои исторически форми се запазват и през византийския период, повече от хиляда години след създаването си, а проявите на имперска импозантност са обичайни от първите дни на Империята.

В хода на историята си, Римската империя контролира всички елинистични държави в средиземноморието, както и келтските области на Западна Европа. Администрацията на Римската империя постепенно се развива в две отделни половини, източна и западна, следвайки приблизително културното разделение. По времето, когато Одоакър взема властта на Запад през 476, западната половина вече видимо се развива по нов път, като Църквата поема основната част от административните и благотворителни функции, изпълнявани по-рано от светската власт. Източната половина на Империята с център Константинопол, градът на Константин Велики, остава сърцето на Римската държава до 1453, когато Византийската империя е унищожена от османските турци.

Влиянието на Римската империя върху управлението, правото и монументалната архитектура, както и на много други аспекти на западния живот, остава безспорно. Римските титли са възприети от следващите държави с имперски претенции като Франкското кралство, Свещената Римска империя, Руското царство и Германската империя.

Съдържание

1 Векът на Август (31 пр.н.е. — 14)
2 Юлий-Клавдиите, наследниците на Август (14 – 68)
3 Флавиите (69 – 96)
4 Антонините — „петимата добри императори“ (96 – 193)
5 Северите (193 – 235)
6 Кризата от 3 век (235 – 275)
7 Тетрархията (275 – 313)
8 Християнската империя (313 – 395)
9 Вижте още

[редактиране] Векът на Август (31 пр.н.е. — 14)

Приема се, че Римската империя започва с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 пр.н.е.. Всъщност републиканските институции на Рим са разрушени през предходното столетие и управлението се осъществява еднолично от времето на Сула.

Въпреки това управлението на Август отбелязва един важен обрат. По времето на Акциум няма живи свидетели на функциониращите републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиридесет и пет години по-късно, при смъртта на Август, малцина помнят времето преди самия него. Продължителността на живота на средния римлянин е само четиридесет години. Дългото управление на Август позволява на едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това е изключително важно за създаването на нагласи, които позволяват установяването на наследствена монархия в Рим, който убива Юлий Цезар заради царските му аспирации. Независимо дали го одобряват или не, едноличното управление е единственото, което хората от Века на Август познават, и така ще остане дълги векове.

Управлението на Август е забелжително с няколко трайни постижения, които определят бъдещето на империята:

Създаване на наследствената длъжност, която днес се нарича римски император
Фиксирането на заплащането и продължителността на службата отбелязва последния етап от еволюцията на римската армия от гражданска в професионална
Създаването на преторианската гвардия, която издига и сваля императори през следващите векове
Разширението на Империята до нейните „естествени граници“. Границите, достигнати при смъртта на Август остават граници на Империята с малки изключения през следващите четиристотин години
Създаването на civil service извън структурата на Римския сенат, което поставя началото на отслабване на сенатската власт
Lex Julia от 18 пр.н.е. и lex Papia Poppaea от 9, които насърчават раждаемостта и осъждат безбрачието.
Провъзгласяването на култа към Божествения Юлий Цезар в цялата империя и насърчаване на полуобожествяването на самия него приживе в елинистичния Изток. Тази традиция оцелява до времето на Константин Велики, който при смъртта си става едновременно римски бог и „тринайдесети апостол“.

[редактиране] Юлий-Клавдиите, наследниците на Август (14 – 68)

Стратегията на Август за бракове между Юлии и Клавдии създава комбинацията от семейни и политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Между 14 и 68 управляват последователно Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, повечето от тях неспособни или психически неуравновесени. Централната власт затъва в династични интриги, а политическият елит е тероризиран от своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказва достатъчно устойчива и периодът преминава без сериозни сътресения. Границата в Германия е укрепена, продължава завоюването на Британия и няколко нови източни провинции са присъединени към Империята.

Едва през 60-те се надига вълна от бунтове по периферията — в Британия, Армения, Юдея и по границата с Партия. Неспособността на Нерон да се справи с безредиците и общата му некомпетентност бързо стават очевидни и преторианската гвардия го отстранява. 69 („годината на четиримата императори“) преминава в гражданска война и начело на Империята за кратко застават императорите Галба, Отон и Вителий. Към края на годината Веспасиан затвърждава властта си като римски император.

[редактиране] Флавиите (69 – 96)

Между 69 и 96 управляват последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициан — династията на Флавиите. Преди да стане император, Веспасиан е военачалник, постигнал забележителни успехи във войните на Изток. Флавиите продължължават тендинцията от предишните десетилетия и се опират все повече върху армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият характер на управлението става все по-неприкрит, което предизвиква враждебността на римската аристокрация, особено при управлението на Домициан.

Флавиите успяват да стабилизират публичните финанси, да потиснат бунтовете в провинциите и дори да постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Финансирани са големи обществени строежи като Колизея в Рим. Жителите на Испания получават римско гражданство.

[редактиране] Антонините — „петимата добри императори“ (96 – 193)

Следващият век е известен като периодът на „петимата добри императори“ (Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий). Антонините въвеждат практиката на осиновените наследници, която за известно време осигурява компетентно управление на Империята. Те се опитват, поне привидно, да поддържат авторитета на Сената, което им осигурява относителна популярност сред римската аристокрация. При Траян империята достига най-голямото си териториално разширение, включвайки провинциите Дакия и Месопотамия.

Периодът на Антонините завършва с управлението на Комод от 180 до 192. Психически неуравновесен, той връща Рим към ексцентричностите от времето на Нерон . Той е убит и с подкрепата на армията император става Септимий Север.