Павликянство

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 година с основаването на Павликянската държава с център Тефрика - днешен Дивриг в Турция, благодарение на съюза си с арабите и образуването на общ фронт срещу Византийската империя.

[редактиране] Връзка с други ереси, име и същност

Павликянството е често свързвано от днешните изследователи с манихейството и богомилството и характеризирано, в сравнение с по-умерената доктрина на последното, като изповядващо "краен дуализъм". Според някои, павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от антиохийския патриарх Павел от Самосата и неговото учение. За пръв път е споменато на синода в Dowin през 718 г. Според Петър Сикелиот (Petros Sikeliotes) и патриарх Фотий (9 в.) павликянството представлявало дуалистична секта, която не признавала Стария Завет, части от Новия Завет, религиозните и църковните култове и служби, почитанието на икони и реликви и църковните отци. Те отричали кръста като християнски символ, смятайки го за езически смъртоносен инструмент за мъчение. Представата им за Исус Христос носела черти на гностицизма. Смятат се, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през 12 и 13 в. често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre). Тондракититe от 10 век също са повлияни от павликянството.

[редактиране] Основни положения на доктрината

Известната византоложка Нина Гарсоян, на базата на арменски източници, сочи че ранната павликянска доктрина не е дуалистична и се развива във византийските среди от форма на консервативното християнство. Основните положения на павликянската доктрина, изложени тук, са залегнали във втория етап на развитието на движението.

Съгласно павликяните има две дадености: Злото и Доброто. Злото е създало материята и материалния свят с неговите закони, а доброто е господар на небето, на душевния свят. Трябва да се почита доброто, душевното.

Павликяните са противници на злото и затова са противници на създадената от злото материя, богатства, закони и управление и се борят за отстраняването им от света. Тази борба в много случаи се свежда до възстания срещу феодалните владетели и църковни власти с оглед да се премахнат всички закони и насилия.

Павликяните вярват, че всеки човек трябва пряко и свободно да се сношава с Бога и да стигне до него. Поради това, те са против всички символи и обряди на църквата: кръст, кръщене и др. Считат ги за неща, създадени от злото и атрибути на идолопоклоничеството.

Владетелите на материалното, създадено от злото, се считат служители на злото. Поради това, че властвуващите и църковните дейци владеят материалното, то те се считат за врагове и се води борба срещу тях.

Хората се раждат равни и следователно жената и мъжът са равностойни създания. Тъй като по рождение хората са равни, то неравенството, бедността, богаташите и управляващите са последващ резултат. Поради това, трябва да се води борба срещу неравенството.

[редактиране] Преселвания и изселвания

Според византийският историк Теофан, павликяните са преселени от Армения в Тракия през 747 г. По-късно, по времето на император Лъв V Арменец, императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипополис (днешен Пловдив) се заселват 200 000 арменци - тондракити (вж. В. Джурас в препратките). Според американската византоложка Н. Гарсоян, тези арменци са потомци на павликяни, които са били преселени в Сирия след падането на Павликянската държава през 871 г., а тондракитите са последователите на павликянството в Армения (вж. в препратките Paulicians). Някои изследовотели смятат, че Рипсиме (типично арменско име) или на латиница Hripsime, майката на цар Самуил, е от виден павликянски род.

Допълнително по-масово заселване на павликяни в Родопите се извършва след въстанието им в Пловдивско (1084 г. - 1086 г.) , така и след смъртта на Калоян пред стените на Солун през 1207 г. и последвалото оттегляне на българите от Тракия към гр. Търново, когато гр. Пловдив престава да бъде гостоприемен за павликяните и те се преселват към Родопите в околността на Рупчос (западно от Чепеларе), а други – по течението на река Осъм. По това време, павликяните от селището Алексиополис-Неокаструм-Калъчлий-Генерал Николаево (днес част от гр. Раковски) също се преселват по тези места, както и в близките села: Калаброво, Хаджиево, Габарево и Караманово.

Също през 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец - Подолск (Подолие) - част от Полско-литовската държава (Жечпосполита) и преселват тамошни павликяни в Родопите.

Покатоличени павликяни от Северна България, по време на турското владичество, се изселват в историческата област Банат (виж ст. “Банатски българи” в раздела “Вижте още”).

Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г. и след репресии на българските управляващи среди срещу идентичността им през 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век, се преселват предимно в Турция.

[редактиране] Сътрудничество с българските царе

Павликяните са били добри бойци и сила, с която са се съобразявали. Заедно с българите, във войните срещу Източната Римска империя се включват и живеещите по българските земи арменци-павликяни, което личи от т. нар. Хамбарлийски надпис, в който се споменават арменски имена на военоначалници на служба при канасубиги Крум (803г. - 814 г.).

Българските павликяни подпомагат Калоян през 1205 г. да превземе град Пловдив, който бил под византийско управление и сключват с него договор за защита на града от кръстоносците. Сътрудничеството им с Калоян спомага за по-нататъшното им териториално разпръскване (вж. частта "Преселвания и изселвания").

[редактиране] Названия и самоназвания

В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:

В някой османски документи от 15 - 16 век изписват павликяните с “павличканин” , “бавлижан”, “павличкан” - име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).

В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат “южноунгарски българи”, а самите те се наричат помежду си "павликяни" или на местното наречие "павликене", "палкене", "паулкене", “палченци” и “палученци”.

След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича "баначани".

Ислямизираните павликяни околното население нарича "помаци" или "торбеши".

[редактиране] Смяна на религията

През 17-18 век една част от павликяните приемат католицизма. Днес тяхни потомци живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен българския град Павликени. В портала на община Хисар [1] са дадени подробни данни за покатоличването на павликяните от квартал Миромир (бившето село Даваджово).

Освен католицизма голяма част от павликяните приемат исляма. Това се доказва с доклада на епископ Филип Станиславов (родом от с.Ореш, Свищовско) от 1659 г. В него се съобщава за павликянските села от Свищовско, Плевенско и Ловешко; за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели исляма между 1625 – 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските — 17 . По време на Руско-турската война 1877-1878 г. по-голямата част от тях се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Република Македония. Част от арменците-павликяни са се ислямизирали още в родните си земи и са се преселили в Египет и други арабски държави. На Балканския полуостров и в Родопите павликяните масово се ислямизират през 1370 г. Ислямизираните павликяни и до ден днешен съхраняват гробовете на предците си (вж Интернет страницата на село Галата, община Тетевен) или имената им (вж с. Торос, което на арменски означава "Божи дар").

Някой арменци-павликяни с идването си на Балканите през 8 век , под влияние на византийските власти, са принудени да приемат православието. Други павликяни приемат православието след 1086 г., през 1114 г. и по-късно. Така например, павликяните от с. Горно Павликене след 18 век постепенно са приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.

Територията между гр. Пловдив и гр. Карлово, независимо от настъпилите верски различия на бившите павликяни, до Освобождението, се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България.

[редактиране] Антропология

Академик Константин Иречек и професор Марин Дринов смятат, че антропологическият тип на павликяните е “армено-азиатски”. Професор Любомир Милетич отхвърля твърденията им като изхожда от личните си наблюдения при посещенията на някой павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликянските говори с говорите на Родопите и подтвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него, диалектът им стои много по-близко до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.

Според ръкопис No 5305 на Ватиканската апостолическа библиотека от 17 век , павликяните антропологически се различават от околните. В него, наред с другите националности, населяващи българските земи, се споменава и за павликяните като отделна нация (Natione Paulianista) и народ (Popoli Paolianiati).

Турците, до Освобождението, също различават павликяните от околните и областта между гр. Пловдив и гр. Карлово, населена с павликяни се нарича "Павликянска каза", така както и районът между гр. Свищов и гр. Никопол.

[редактиране] Павликянски топоними на Балканите

Преселниците-павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:

Село Павликян – гр. Павликени;
Село Павликянска Калугерица – с. Павликян-и-Геберан - с. Киречли Павликени (до 1878 г.) - с. Горно Павликене, Ловешко;
Село Мюслим-Павликян – с. Долно Павликене – с. Горан, Ловешко;
Село Павликянско Тележане – местност Тележане в чертите на гр. Ловеч;
Село Павликянско Лъжане – с. Лъжане – с. Чавдарци, Ловешко;
Село Павликянска Брестовица – местност Брестовец в землището на с. Новачене, Плевенско;
Село Павликянска Трънчовица – с. Трънчовица, Плевенско;
Село Павликянско Парносово - с. Барносово – с. Деляновци, Великотърновско;
Село Павликянска Скравеница – с. Скривона – местност Скравенлика в землището на с. Червена, Великотърновско;
Село Павликянско Белене – гр. Белене, Плевенско;
Село Павликянско Орешане – с. Ореш, Великотърновско;
Село Павликянско Загабаре – неустановено;
Село Павликянско Одърне – неустановено;
Село Павликян – местност Павликян в землището на с. Дъбене, Карловско;
Село Павликян – местност Павликяна (Павликиана) между гр. Лом и с. Орсоя, Ломско;
Село Павликян, Костурско – неустановено;
Махала Павликени – махала Павликени, с. Златна Панега, Ловешко;
Махала Павликян – Махала Павликени в гр. Одрин;
Местност Павликян – местност Павликяна в землището на с. Славотин, Монтанско;
Местност Павликянски гробища – местност Павликянски гробища в землището на с. Смоляновци, Монтанско;
Местност Павликенча – местност Павликенча в землището на с. Балабанско, Ловешко;
Поляна Павликянската – поляна Павликянската в землището на с. Рибарица, Ловешко;
Павликянска къща – музеен обект в гр. Копривщица;
Павличканин кареси (Район на павликяните) - район около с. Павелско, Смолянско, обхващащ селищата : Иверце, Косово, Белянце, Алесе, Погоре, Коилова и др. (вж Г. Пашев);
Район (област) Павликяни между Пловдив и Карлово;
Район (област) Павликяни между Свищов и Никопол и др.

Подробно вж. М. Йовков и Г. Пашев.

[редактиране] Павликянски фолклор

Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някой от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес - в началото на 21-и век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: “Palućenska muma”, “Palućensći biulčeta”, “Palćensku vesélji” и др.

[редактиране] Павликянска диалектна група

Павликяните, които били преселени на Балканите, са говорили на арменски език. Смята се, че приобщаването на павликяните към езика на мнозинството на територията на днешна България и на територията на днешна Република Македония е в различно време.

Изследователят П. Голийски, на базата на редица езикови факти, твърди че окончателното деарменизиране и съответно българизиране на павликяните настъпва някъде около самия край на 15 век и непосредственото начало на 16 век, а на територията на днешна Македония към средата на 17 век.

Има изключения в бившата Павликянската област между Пловдив и Карлово, където този процес е приключил към втората половина на 19 век, когато е прекъснато католическото богослужение на арменски език (вж. Й. Пердахджеан), забраняват се старите павликянски традиции, курбаните, свадбите, годежите, имената, даже и носиите (вместо пищимала се въвежда сукмана) (вж. Н. Неделчев). Това е резултат от активизирането на католическите мисионери, които са се възползвали от стремежа на турското правителство в средата на 19 век да търси пътища за сближение със западноевропейските страни. Известно е също, че Васил Левски, който е родом от тази област, владее арменски език (вж. Ст. Заимов). Към средата на 19 век, арменци са ръководили църковни настоятелства на покатоличените павликяни в областта, а в началото на 20 век местните жители са съхранявали литература на арменски език (вж. Й. Пердахджеан). В музея на Васил Левски в Ловеч също се съхраняват стари арменски книги.

Езиковедите след Освобождението и през миналия век установяват, че павликяните говорят български език на особен диалект. Наред с общите закономерности на този павликянски диалект, те отбелязават редица особености, които са свързани с локалните павликянски говори. През втората половина на 20 век, следи от арменския език в павликянския диалект, се установяват от специалиста по арменски език в Софийския университет - доц., д-р Едуард Селян. Малко по-късно, друг специалист по арменски език от същия университет - гл.ас., д-р Петър Голийски разглежда арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието на основата на допълнителни данни от българските говори и заключава, че антропонимите от арменски произход припокриват районите, населени с павликяни през 15 – 18 век.

Павликяните и тяхните последователи са били преселвани в европейската част на Византия в продължение на 2 века. Езикът, на дошлите по-рано и на дошлите по-късно преселници, безспорно се е различавал, особено като се има предвид, че са ползвали не един западноарменски диалект. Вероятно различията в тяхния български език, са отчасти отражение и на тази изходна езикова база, която са имали.

В българската литературата се говори за павликянско наречие, павликянски диалект и павликянски говор. Според езиковеда Нено Неделчев в българския език съществува днес цяла павликянска диалектна група, а не един павликянски говор. Тази павликянска диалектна група си има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население. Проблемите около установяването на общи черти и различия са много, още повече, ако в системата на проучванията, освен католическите селища, които са били предмет на внимание до сега, трябва да се включат и православните и ислямизираните селища, а и тези, за които съществуват само догадки относно павликянското им потекло.

[редактиране] Източници

Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Унивeрситетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991 - 193 с.
Джурас, В. Павликянство и тондракитство. К истории двух ересей. Вж. Външни препратки.
Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, 321 с.
Иванов, Й. Българска диалектология. (Вж. Родопски говори вкл. и Павликянски говор, с. 88 - 106). Пловдивско университетско издателство, Пловдив, 1994, 213 с.
Бартикян, Р. М. Источники по изучению павликианского движения. Ереван, 1961.
Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Автореферат на докторска дисертация. СУ "Св. Климент Охридски", ФКНФ, ЦИЕК, катедра "Класически Изток", секция "Арменска филология". София, 2005 г., 241 с.
Заимов, Ст. Васил Левски, дяконът. 1897 г., 193 с.
Пашев, Г. От далечността. Изд. "Хр.Данов", Пловдив, 1983, 278 (31) с.
Perdahjеan, Y. P.Bolsoy hay kaghutin dzakume ew anor yegeghetsin (1675 - 1828 - 1929). P. Bolis, 1929, 46 p.
Conybeare, F. G. The Key of Thruth, 1898.
Garsoian, N. G. The Paulician Heresy, Mouton & CO, The Hague - Paris, 1967, Pp. 233.
Garsoian, N. G. Armenia between Byzantium and the Sasanians. London: Variorum Reprints, 1985, Pp. 340.
Dadoyan, S. B. The Fatimid Armenians: Cultural and Political Interaction in the Near East. Islamic History and Civilization, Studies and Texts 18. Leiden: Brill Publishers, 1997, Pp. 214.
Adontz, Nikoghayos. Samuel l'Armenien, Roi des Bulgares. Bruxelles, Palais des academies, 1938, Pp. 63.
Adontz, Nikoghayos. Les Taronites en Arménie et à Byzance. Byzantion 9 (1934): 715-738; 10 (1935): 531-551; 11 (1936): 21-42.
Nersessian, Vrej. The Tondrakian Movement, Princeton Theological Monograph Series, Pickwick Publications, Allison Park, Pennsylvania, 1948, Pp. 145.
La “Relazione del Regno di Bulgaria”. Anonyme de la Bibliotheque Apostolique Vaticane (Codex Barberinianus Latinus 5305).
Ivánčov, Karol-Matej. Banátsći Balgarsći Folklor, Tom 1, Nárudni Pesmi, Pičetnica "Helicon", Banát, Timišvár, 1993.
Selian, Edouard: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.