Памук

от Уикипедия, свободната енциклопедия

За турския писател вижте Орхан Памук.

Памукът е най-ценната влакнодайна култура, от която се използва почти цялата част на плода (кутийката):

от влакното се произвеждат прежди и тъкани, служи за изработка на брезенти, ремъци, изкуствена коприна, филтри, намотки за електромотори;
от мъха, който покрива семената се приготвят над 30 продукта;
от семената се извлича масло, което е полусъхливо и служи за производство на сапуни и за други технически цели, а добито чрез студено пресоване може да се използва за храна на хората. Също от семената се добиват белтъци със състав, близък до млечния, които успешно се използват за храна на децата.
стъблата могат да бъдат преработвани и да служат като енергиен източник;
кюспето след преработка на семената е с много добра фуражна стойност.

Памуково растение

Посев от памук

Културата произхожда от два центъра — Азия и Америка. Като културно растение започва да се отглежда в Перу, 3000 г. пр. Хр., а в Индия — значително по-късно. В Европа е пренесен 2 века пр. Хр., но по-голямо разпространение получава към 8 — 10 век в Испания, където започват да го отглеждат арабите.

Използването на памуковите влакна, респ. тъкани, непрекъснато нараства, въпреки увеличеното производство на изкуствени тъкани. Причината за това е в особеното им качество — регулира топлината на тялото, не предизвиква алергии и т.н. В света се засяват около 350 млн. дка памук, от които 150 млн. дка в Азия. На следващо място е Америка с около 100 млн. дка. В Европа се отглеждат около 3 млн. дка. Най-големи производители са Индия, САЩ, Бразилия, Китай, Египет и бившите съветски републики в Средна Азия. Най-качествено влакно от памук се получава в Египет, където са и най-благоприятните климатични условия за добиване на високи добиви, оптимална дължина на влакното, съчетана с фин строеж.

В България памукът се отглежда след идването на славяните, но разпространение културата получава в средата на 19 век, когато местните форми се подменят с американски памук, внесен от Цариград и, затова, известен като „цариградски“. Първоначално се отглежда на малки площи. След Освобождението площите, засяти с памук постепенно се увеличават, като към 1927 г. достигат 30 хил. дка, към 1939 г. нарастват на 340 хил. дка и достигат максимум към 50-те години — 1,9 млн. дка. Поради близките икономически отношение на България със страните от централна Азия, нуждите на промишлеността започват да се задоволяват от внос и площта към края на 70-те години намалява до 300 хил. дка. През 90-те години става драстично редуциране на текстилната промишленост у нас, поради което площта на културата системно намалява и към настоящия момент е не-повече от 50 хил. дка. По този начин сеитбата на памук е концентрирана най-вече в областите Стара Загора, Пловдив и Хасково, а силно се редуцира това производство в районите на Сливен, Ямбол и Бургас.