Фридрих Хайек

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Фридрих Хайек австрийски икономист

Роден:	8 май 1899 Виена, Австрия
Починал:	23 март 1992 Фрайбург, Германия

Фридрих Аугуст фон Хайек (на немски Friedrich August von Hayek) е австрийски икономист и политически философ, известен със своята защита на либералната демокрация и свободния пазар срещу разпространението на социализма и колективизма в средата на 20 век. Смятан е за един от най-влиятелните членове на Виенския университет, има значителен принос в областта на правото и когнитивната наука. През 1974 става лауреат на Нобелова награда за икономика заедно със своя идеологически противник Гунар Мирдал, през 1991 е награден със „Президентския орден на свободата“ - една от двете най-високи награди в САЩ.

[редактиране] Живот

Хайек е роден във Виена в семейство на изтъкнати интелектуалци. През 1921 и 1923 г. получава докторска степен във Виенския университет, където учи право, психология и икономика. Хайек отначало е привърженик на социализма, но впоследствие, през студентските си години, променя своето икономическо виждане, след като се запознава с трудовете на Лудвиг фон Мизес.

След аспирантска работа в Нюйоркския университет (1923–24), Хайек работи като директор на Австрийския институт за икономически изследвания преди да започне работа като преподавател във Лондонското училище по икономика през 1931. Хайек става британски гражданин през 1938 г., защото не иска да се върне в Австрия след като Германия я анексира.

В началото на 40-те Хайек се радва на голяма репутация като водещ икономист. Но след края на Втората световна война, теориите на Хайек за т.нар. „laissez-faire“ са засенчени от растящата слава на Джон Мейнард Кейнс и другите, които убеждават, че правителството трябва дейно да се намеси в икономическите дела. Тъй като не успява да си намери работа в нито един престижен университет, Хайек става професор в Комитета по социално мислене в Чикагския университет (1950–62). От 1962 до пенсионирането си през 1968 г. е професор във Фрайбургския университет. По-късно изнася отделни лекции в Залцбургския университет.

[редактиране] Произведения

В Пътят към робството (The Road to Serfdom, 1944) и в следващите си трудове Хайек твърди, че има голяма вероятност социализмът да доведе до тоталитаризъм, тъй като, според него, централното планиране не може да бъде ограничено до икономическия отрасъл и в крайна сметка засяга и обществения живот. Хайек също така твърди, че в централно планираните стопанства хората или групите хора трябва да определят разпределението на ресурсите, но и че плановиците никога нямат достатъчно информация, за да направят това разпределение надеждно.

В труда Използването на знанието в обществото (1945) Хайек твърди, че ценовия механизъм служи, за да подели и синхронизира местното и личното знание, позволявайки на членовете на обществото да постигнат разнообразни и сложни резултати по принципа на спонтанното самоорганизиране. Хайек измисля думата „каталаксия“, която означава „самоорганизирана система на доброволно съдействие“.

Според Хайек, ценовия механизъм не е съзнателно творение на човека, а по-скоро спонтанен ред; „това, което е човешко действие, но не с човешки замисъл“. Така Хайек поставя ценовия механизъм на едно равнище с езика, например. Този начин на мислене го кара да спекулира за това как мозъка на човека би могъл да се пригоди към това развито поведение. В Сетивният ред (1952) той предлага, независимо от Доналд Хеб, конекционистката хипотеза, която полага основите на технологиите с невронните мрежи и на значителна част от съвременната невропсихология.

[редактиране] Хайек и консерватизма

Получил малко признание през по-голямата част от своята кариера, Хайек привлича отново вниманието през 80-те и 90-те, когато десничарските и икономически неолиберални правителства в САЩ и Великобритания се издигат. Маргарет Тачър (министър-председателят на Великобритания от 1979 до 1990 г.) е открит привърженик на трудовете на Хайек. Малко след като Тачър става лидер на Консервативната партия, тя „посегна към куфара и извади една книга. Това беше Конституция на свободата от Фридрих фон Хайек. Прекъсвайки [говорителя], тя вдигна книгата, за да я видят всички. «Това», каза строго тя, «е каквото вярваме», и тръшна книгата на масата.“ (Джон Ранелаг, Thatcher's People: An Insider's Account of the Politics, the Power, and the Personalities. London: HarperCollins, 1991.)

Хайек пише есе, озаглавено Защо не съм консерватор („Why I Am Not a Conservative“, включено към апендикса в Конституция на свободата), в което той критикува консерватизма за неспособността му да се пригоди към променящата се действителност и да предложи позитивна политическа програма. Критиката му е насочена главно към европейския консерватизъм, който често се противял на капитализма, виждайки го като заплаха за обществената стабилност и традиционните ценности.

От друга страна, Хайек е близък с американската консервативна традиционна политическа и икономическа философия. Защитата му на класическия либерализъм е подвластна на консервативното влияние и е задължена на критиката върху рационализма на Едмънд Бърк.

[редактиране] Влияние и признание

През 1947 г. Хайек е един от главните създатели на обществото Мон Пелерин. Това е група от класически либерали, които се опитват да се противопоставят в много области на това, което за тях е „социалистическо“. Дълги години техните усилия остават в „интелектуалните покрайнини“, но за последните 30 години те получават все по-голямо внимание.

По време на речта си през 1974 г. на банкета за Нобеловите награди Хайек, чиито трудове подчертават погрешимостта на личното знание за икономическите и социалните разпоредби, изразява своето лошо предчувствие за издигането на икономиката като точна наука, редом с физиката, химията и медицината (научните дисциплини, признати от първите Нобелови награди).

Дори след смъртта на Хайек се чувства неговото значително интелектуално присъствие в университетите, където е преподавал: Лондонското училище по икономика, Чикагския университет и Фрайбургския университет. В негова чест група студенти създават т.нар. Общество Хайек.

[редактиране] Библиография

Prices and Production (1931)
Profits, Interest and Investment (1939)
The Pure Theory of Capital (1941); „Чистата теория на капитала“
The Road to Serfdom (1944); „Пътят към робството“, ISBN 9549154122
The Use of Knowledge in Society (1945); „Използването на знанието в обществото“
The intellectuals and socialism (1949); „Интелектуалците и социализма“ ISBN 9549154130
The Sensory Order (1952); „Сетивният ред“
The Constitution of Liberty (1960); „Конституция на свободата“
Law, Legislation and Liberty : a new statement of the liberal principles of justice and political economy; „Право, законодателство и свобода“; в три тома
- Rules and order (1973); „Правни норми и правов ред“
- The mirage of social justice (1976); „Илюзията на социалната справедливост“, ISBN 9540711991
- The political economy of free people (1979); „Политичекият ред на свободния народ“, ISBN 9540712807
The Fatal Conceit (1989); „Фаталната самонадеяност“