Осенец

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Осенец (произнася се О̀сенец) е село в Североизточна България. То се намира в община Разград, Област Разград.

Осенец
43° 33' N, 26° 23' E (карта - карта - сат. снимка)
Данни *
Област:	Разград
Община:	Разград
Население:	891
Надм. височина:	250 м
Пощ. код:	7267
Тел. код:	08310
МПС код:	РР
Кмет или наместник
Ценка Неделчева

Съдържание 1 География 2 История 2.1 Подготовка на обработваемите земи 2.2 Оръдия и начини за обработване на земята 2.2.1 Окопни сечива 2.2.2 Рални оръдия 2.2.3 Видове оран 2.3 Видове отглеждани култури 2.4 Сеитба и обработка на засетите култури 2.5 Прибиране на реколтата 2.5.1 Жътварски оръдия 2.5.2 Жътва 2.5.3 Сенарство 2.5.4 Вършитба 2.6 Добавъчни поминъци 2.6.1 Лозарство и винарство 2.6.1.1 Лозата и обработването й 2.6.1.2 Лозарски инструменти 2.6.1.3 Гроздобер и приготвяне на вино 2.6.1.4 Винарски съдове 2.6.2 Градинарство 2.6.2.1 Градинарски инструменти 2.6.3 Бостанджийство 2.6.4 Овощарство 2.6.5 2.7 Животновъдство 2.7.1 Овцевъдствo 2.7.1.1 Колективно отглеждане на овцете 2.7.2 Говедовъдство 2.7.2.1 Обори 2.7.3 Биволовъдство 2.7.4 Коневъдство 2.7.5 Свиневъдство 2.7.6 Птицевъдство 2.7.7 Пчеларство 2.7.7.1 Роене 2.7.8 Бубарство 2.7.9 2.8 Облекло 2.8.1 Мъжко облекло 2.8.2 Възрастови и семейни типове облекло 2.8.2.1 Детско облекло 2.8.2.2 Облекло на мома и ерген 2.8.2.3 Облекло на оженени 2.8.2.4 Облекло на възрастните 2.8.3 Облекло, свързано със семейните обичаи 2.8.3.1 Облекло, свързано с родилните обичаи 2.8.3.2 Облекло, свързано със сватбените обичаи 2.8.3.3 Облекло, свързано с погребалните обичаи 2.8.3.4 Облекло, свързано с календарните обичаи 3 Културни и природни забележителности 4 Редовни събития 5 Други 5.1 Семейни обичаи и обреди 5.1.1 Обичаи и обреди преди раждането 5.1.2 Обичаи и обреди около раждането 5.1.3 Обичаи и обреди след раждането 5.2 Сватбени обичаи и обреди 5.2.1 Обичаи и обреди преди сватбата 5.2.2 Обичаи и обреди около сватбата 5.2.3 Обичаи и обреди след сватбата 5.3 Обичаи и обреди, свързани със смърт и погребение 5.3.1 Обичаи и обреди при настъпването на смъртта 5.3.2 Обичаи и обреди около погребението 5.3.3 Обичаи и обреди при особени погребения 6 Външни препратки

[редактиране] География

[редактиране] История

Старото население на село Осенец са капанци. Аз съм от това село и се казвам Мирослав Атанасов (шопа)събрал съм малко материали за: Поминъци. Земеделие. Облекла и др.

[редактиране] Подготовка на обработваемите земи

До средата на 19 век село Осенец е заобиколено от гъсти вековни гори, а нивите на стопаните са били разположени близо до селото. След Освобождението започва усилено изкореняване на горите около селото от месното население, което първоначално протича доста произволно. В резултат са изкоренени и превърнати в ниви големи участъци вековни гори. Произволно се заемат и превръщат в ниви много участъци от селското землище, което довежда до разпра между селата. Помнят се и приказват от по старите селяни побоищата между осенчани, езерчани и саденци, по повод корнежа на горите.

Във връзка с добиването на нови ниви са обособени различни практики в зависимост от вида на разработвания участък. Гористите местности се почистват, дърветата се изкореняват ръчно. За целта се използват търнокоп и секира. Дърветата се изсичат ниско и около всеки чукан `дънер`се разравя с търнокоп, след което изсичат корените му и го изваждат. Извадените коренища се събират на куп и се прибират за огрев. Накрая почистеното място се прекопава с търнокоп или се разорава с плуг. Местности с храсти се почистват само с търнокоп.

При разработване на мера мястото отначало се почиства от камъни, а след това се разорава (цепи). Първата година след корнежа (изкореняването) на дърветата новата нива се засява с просо, дини или други окопни култури. В почвата й все още има много корени, които с течение на времето постепенно изгниват. Обработването на нивите се извършва съобразно с културите, които се засяват. Нива, предназначена за засяване със зърнени култури, се разорава най-малко два пъти (през пролетта и есента), а тези, които ще се засяват с окопни култури - един път.

Обогатяване на почвата докъм средата на XIX в. населението в Осенец е подсилвало земята предимно чрез осигуряване почивката на нивата. Ограниченият тор, добиван от домашните животни, започва интензивно да се използва за наторяване едва след Освобождението. Наторяването на нивите става по два начина: чрез разхвърляне на боклук (смес от оборски тор, органични отпадъци, слама, пепел и др.) и по естествен път – чрез нощуване на добитъка по стърнища и угари.

Докъм 20-те години на XIX в. оборският тор не се събирал от стопаните, а се изхвърлял на определено място на улицата (на боклука). По-късно мястото за складиране на тор е в двора на къщата. За целта се изкопава яма и се огражда, за да не се разпилява боклукът от домашните животни. В по-големи количества оборския тор се натрупва на камари извън селото, до нивите, откъдето в последствие се разхвърля. Торището се огражда обикновено с големи камъни или дървени колчета, преплетени с пръти. За пренасяне на оборския тор до торището се използва дървена тарга или плетен кош, а до нивите с каруца. Развитото животновъдство в района дава възможност на стопаните да прилагат егречно наторяване. Добитъкът нощува по угарите през пролетта, а в ожънатите ниви – през лятото и есента. Местата за нощуване се ограждат с леки огради. След като животните престоявали на едно място няколко нощи, премествали оградите другаде. Така нивите се наторявали по естествен път. Още през 30-те години на XIX в. в някои области на страната започва употребата на изкуствени торове, но осенчани проявяват в това отношение известна консервативност. “Повишаване рентабилността на почвата се постига само с употребата на оборски тор. За изкуствен тор не може да става и дума”.

[редактиране] Оръдия и начини за обработване на земята

За обработване на земята се използват различни оръдия и съоръжения в зависимост от характера на извършваната дейност, видът на обработваемата култура и качеството на почвата. Оръдията се делят на окопни и рални.

[редактиране] Окопни сечива

При окопаване на културите най-широко приложение намира мотиката. В Осенец се употребява широката "мутикъ" с формата на полумесец. В миналото тя се изработвала от местните ковачи. Състои се от следните части: дъгообразно острие, леко извито назад, с две уши (двата заострени ъгъла на острието); къса четвъртита шийка, която съединява острието с четиристенната кюпия (горна част на мотиката). В кюпията е направен отвор за поставяне на сап (дръжка), който обикновено е от липово или буково дърво.

Мотиката е предназначена предимно за окопаване, но се използва и при изкопни работи, за тесане (изсичане) на трева и храсти, а понякога и вместо чук: чукането се извършва с плоската страна на кюпията. При работа в зеленчуковите градини се употребява подобна на мотика чапа. Тя има по-малки размери, а работната й част е без уши. С нея се разкопават културите около корените, без да се повреждат листата.

За окопаване на разсад се използва т. нар. чапичка или тесла (малка копачка), която се изработва от ковачи. Често при същата дейност се употребява и изхабена дърводелска тесла, на която се набива по-дълга дръжка (60-70 см.).

За изкопна работа, при почистване на нови ниви и други се използват кирка и търнокоп. Изработвани в миналото от майстори, днес те се произвеждат фабрично. Всяко от тези сечива има специфична форма и предназначение. Кирката (казма) служи предимно за копане на камениста или обрасла с корени почва. Двустранно развитите й остриета са поставени едно срещу друго: зашиленото е за разкопаване на камъни, а плоското – за изкопна работа и прерязване на корени. Между двете остриета на кирката се намира кюпията, в която се набива дълга около 1 м. дървена дръжка.

Друго окопно сечиво, което се употребява при изкопна работа, при риголване на лозята и в градинарството, е т. нар. “аш” (права лопата). Той се състои от острие, кюпия и сап. Обикновено правата лопата е фабрична изработка и за получаване на по-голям табан (дълбочина на изкопа) месните ковачи поставят на едно от рамената стъпало. Разбира се, срещат се прави лопати и с фабрична степенка.

[редактиране] Рални оръдия

Основен представител на ралните оръдия е дървеното рало. Друг техен представител, макар не толкова разпространен, е дървения плуг. Дървеното рало, което употребяват осенските стопани, е по тип кривовоищно. Наричали го "уралцъ" или "ралу". Кривото му увище (ок) "воище" се изработвало от дълго брястово или ясеново дърво (3,20-4 м.). В предния край на воището се правели дупки, чрез които се регулирала дълбочината на оранта. Мястото на сглобката на воището/ралицата (енека) е обикновено в ъгъла, който сключват двете части на ралото, или десетина сантиметра по-нагоре в ралицата. Последната се изработвала от здраво дърво (габър); за целта се избирало стебло с естествено извит клон. Горният, по-тънък край на ралицата служел като ръкохватка, долният (плазица, демирслик) е бил по-широк. Здравината на връзката между воището и ралицата се постигала посредством набиване на кълъч/бърдо (дървено трупче). От двете страни на предния край на плазицата имало разперени встрани и нагоре две уши `летви`, чието предназначение било да отмятат встрани разораната пръст. За да се държат в това положение, ушите били укрепени към плаза с по една клечка (кюстек). На самия връх на плаза се набивал с камички (дървени клинчета) железен емеж (палешник) с извити (п-образно) уши (стени), посредством които палешникът се заклинвал към върха на плаза.

При оран на твърда почва към ралото се прикрепяло "чиряслу" (железен нож, дълъг около 40 см). Традиционното дървено рало с дълго воище, предназначено за работа с едър рогат добитък, към края на ХІХ и началото на ХХ вeк претърпява изменение поради масовото навлизане на конската тяга и използването на конски рала (към 30-те години). За тази цел воището на ралото се скъсява, а под влияние на навлизащите фабрични плугове в предната му част се поставя колесар (две колела с еднакъв диаметър) или едно колело (при теглене с един кон), което спомага за стабилизиране на ралото. Останалите части на волското рало запазват вида си.

Дървения плуг не е намерил широко приложение сред осенчани. Той е бил употребяван само от отделни стопани. Представлявал е смесица от конско рало и железен плуг. Наричал се "ураличкъ" и имал дървена част, подобна на ралото, със скъсено воище, и желязна – двустранно развит лемеж и ухо, поставено от дясната страна на плаза (отметателна дъска), за обръщане на разораната почва. Дървеното плугче се прилагало при разораване на целинни земи (келемета). Тъй като то се появява сравнително късно в селото, едва след 30-те години на века (фабричните плугове навлизат след Първата световна война), не намира приложение, каквото е имало в други области на страната. В зависимост от вида на впрегатния добитък за теглене на дървеното рало се употребявали различни приспособления. При използване на едър рогат добитък се използвал волски рален хомот, а на коне - конски рален хомот.

Ралният хомот е подобен на хомота, употребяван при волската кола, наричан дълъг умот (дълъг около 2,20 м), а по-късият конски хомот – къс умот (около 1,20 м). Направата и на двата хомота била една и съща: две хоризонтално и успоредно поставени едно към друго дървета, закрепени неподвижно с две пръчки, наречени вътрешни жигъле. Горното дърво (умот) е по-дебело. Тъй като хомотът чрез него лежи върху шиите (вратовете) на добитъка, краищата му са извити като кобилица. От двете страни на хомота, на разстояние около 30 см, са пробити дупки, в които се пъхат външни жигъле. В миналото се правели от дърво, а по-късно от желязо. За разлика от волския хомот който направо се поставял на добитъка, конският се употребявал заедно с търла ъмут (рален хамут), върху чиято издадена мека част лягало горното дърво на хомота.

Връзката между волското рало и ярема се осъществявала чрез няколко вида приспособления: волски каиш, направен от волска кожа, а в по-ново време чрез синджир; каиш от липа, направен от лико; гъжва (скоби, направени от преплетени клонки), които се прикачват в прорезите на кубиличка (право дръвце). Споменатите връзки осигуряват голяма маневреност на ралото. Те се закачат на горното дърво на ярема за шеплъми (малки трупчета, заковани на 10 см едно от друго), които не позволяват разместването на връзката. Каишът се премята между шеплъмите и в образуваната връзка (примка) се напъхва воището. При конското рало връзката с конете се извършва от кантар (терзия) (приспособление, каквото се използва при каруца). На него се закачват две кобилици с чекиите (тегличите) на конете.

Навлизането на фабрични рални оръдия в Осенец започва около Първата световна война. Първите им притежатели са предимно по-богати стопани.

[редактиране] Видове оран

Ралото и плугът се различават не само по тип, а и по начин на работа с тях. При оране с рало нивата се бразди на брезни. Палешникът разорава пръстта, а ушите равномерно я отхвърлят на две страни. С рало дълбочината на оранта достига най-много 15 см. Започва се от единия край на нивата, по дължина, изкарва се една брезна `бразда`, след това ралото се обръща и се започва друга бразда до вече изораната, но в обратна посока. По този начин се изорава цялата нива. Първа оран се нарича цепене. Втората оран на същата нива се извършва напреко на първата и затова се нарича айкъръ (кръстосване). Така се изорават онези места, които са пропуснати при предишната оран, и същевременно се разбърква пръстта.

При работа с плуг пръстта се отхвърля само на една страна. Затова след изкарването на първата бразда той не се обръща подобно на ралото, а се прекарва в другия край на нивата, откъдето се започва втората бразда в обратна посока. Така плугът описва концентрични кръгове и накрая, в средата на нивата, остава една бразда, която се нарича трап. Обикновено орачът се старае последната бразда да не е голяма, за да не се изравя пръстта около трапа. Този начин на оране се нарича на капак или обръщане навътре. Втората оран с плуг започва оттам, откъдето е завършила първата, а именно от средната бразда. Концентричните кръгове се описват навън, т.е. развиват се, и затова тя се нарича обръщане навън или залюпване.

Ако нивата, която ще се оре, е по-голяма, тя се разделя на няколко леи `лехи` (една леха е широка десет адъма `крачки`), които се изорават една след друга.

[редактиране] Видове отглеждани култури

Централно място в традиционното полевъдство в осенчани заема производството на зърнени храни. Предимство има пшеницата (житу), която бива зимна (зимница) и лятна (пролетна). Преди руско – турската война жителят на селото Ради Пидежиев купил неизвестно от къде жито за посев. Това жито бързо се развъдило от всички селяни под името “Пидежиевото жито”. След Освобождението става преобладаващ сорт. От същото жито по-късно излиза и пшеницата №16 – “Разградска червенка”.

От зърнените храни се отглеждат още ръж, чумик (ечемик), прусо, увес, гълъби (царевица). От варивата, като добавъчна храна, главно са застъпени боп (боб) и леща. От влакнодайните култури са застъпени: куноп (коноп) и лен. Маслени и индустриални култури в по-големи количества започват да се отглеждат след Първата световна война, когато се изграждат фабрики за тяхната преработка: слънчевъ майкъ (слънчоглед), по-слабо тютюн, памук, мак, соя, рапица и чукундур (захарно цвекло). Например през 30-те години на ХХ в. в селото с рапица са засети около 800 дка.

Преди Освобождението храната на добитъка се добивала предимно от естествени ливади. Тяхното разораване през по-късния период налага въвеждането на фуражни култури – вий (фий), ълав `мохар`, делидъръ `лудо просо`, бурчак, ненцку сено (люцерна). Люцерната в селото се засява в 1890 г. от Станчо Димитров Чекъров под влияние на съществуващия тогава в гр. Русе Образцов чифлик.

[редактиране] Сеитба и обработка на засетите култури

В зависимост от вида на отделните култури засяването се извършва през есента или през пролетта. Преди засяването нивата се изорава. Оранта, която предхожда сеитбата, се нарича "пребъркване".Есенната сеитба по традиция се прави в периода между календарните празници Симеоновден, Кръстовден и Петковден. На Симеоновден е ритуалното засяване, но тъй като домакинствата все още са заети с довършителна работа по прибиране на реколтата, самото засяване обикновено започва от Кръстовден и завършва до Петковден. За това говори и популярната поговорка “На Кръстовден излез и сей, на Петковден завърши”.

Засяването се извършва “на ръка”. За семе се избира най-качественото от реколтата на засяваната култура. Сеитбата на житните култури се извършва по определени при последната оран лей (лехи), които се очертават с рало. Хвърлянето на семе става от лисник (крина). Сеячът започва от единия край на лехата, като хвърля при всяко пристъпване с десния крак. Така обикаля лехата от всички страни и накрая минава през средата й. Ечемикът се засява по-рядко, защото братясва (самосгъстява се). Просото, което е по-дребно, се премесва с пясък, за да може да се хвъря равномерно.

Семето се зарива по два начина: под рало `зариване с рало` и със завличане. Обикновено зариване на семената с рало се прилага при есениците, тъй като те трябва да са зарити дълбоко в земята, за да устоят на студовете през зимата. Завличане на семето се извършва с брани, които биват няколко вида. Най-широко е разпространена т. нар. влечулка. Тя е направена от две дълги около 2 м дървета, поставени успоредно и свързани със здрави клечки. Между тях, по дължина, са преплетени пръти подобно на плет от вършини. Влечулката е свързана с хомота с хванато за едната греда въже. Понякога вместо влечулка са употребявани неокастрени клони от круша. При работа с влечулката върху нея се поставят за тежест камъни, големи буци пръст и др.

Широко приложение в стопаните намират и гребновидни брани. наричани грапи. Те имат формата на равностранен триъгълник, съставен от дебели греди, на които от долната страна са набити дървени клинове. Последните са наредени така, че при влачене всеки от тях прави отделна бразда. Грапата се свързва с хомота посредством кука, закрепена на един от върховете на триъгълникa. През 30-те години на ХХ в. навлизат фабрични железни грапи, които бързо намират приложение и изместват старите типове грапи.

Пролетните култури също се засяват на лехи и бразди. Сеитбата на царевица и слънчоглед се извършва едновременно с набраздяването на нивата. Орачът прокарва с рало бразда, а след него сеячът пуска равномерно зърната. След като се засее браздата, сеячът изчаква, а орачът се връща и с рало зарива семената. След това изкарва нова бразда, отива при сеяча и отново двамата тръгват. По този начин се засява цялата нива. След всяка засята брезда следват две незасети.

Копильчета (фуражна царевица) се засява "съчмъ" (разпръснато) подобно на житото. Бобът се засява на предварително набръздена с рало нива. Сеячът взема от торбата със зърно определено за посев, и през 20-30 см пуска по няколко зърна в браздата. После с крак придърпва пръст и леко я натиска върху пуснатите семена. Конопът се засява на силна почва близо до вода. Нивата предварително се преорава и браносва, за да стане почвата мека и рохкава. Семената се хвърлят с ръка, след което се зариват с влечулка. Като конопа се засяват и фуражните култури (фий, люцерна, и др.).

Културите се окопават неколкократно през периодите им. В тази дейност най-широко приложение намира мотиката. Употребата на различни видове култиватори започва през 30-те години на ХХ в. при първото окопаване се разреждат корените, а при второто (загърляне) около тях се натрупва пръст на малки купчинки. Едновременно и с окопаването се изършва и плевене на посевите. Културите, които не се окопават, се почистват от плевели (паламида, метлика, лайка и др.) с плевачка или копраля, а в някои случаи се използва и косер за подрязване на лозята.

От 30-те години на ХХ век в селото навлизат фабрично изработени и по-усъвършенствани оръдия за засяване и зариване на семената – редосеялки, желязни брани, а за почистване на зърното – различни видове триори. Първоначално с тях се снабдяват по-заможните стопани.

[редактиране] Прибиране на реколтата

[редактиране] Жътварски оръдия

До колективизацията прибирането на реколтата от различните култури се извършвало предимно ръчно. Най-типични представители на традиционите жътварски оръдия, употребявани от осенчани, са : сърп, паламарка и коса. В миналото, до Първата световна война, сърпът се изработвал от местни ковачи. Той има формата на полумесец с малко удължен връх. Дръжката му е поставена почти успоредно на острието. Отделните части се наричат: бот `връх`, зъби, гръб и сап. Някои сърпове имат усукан и леко подвит връх за по-добро хващане на класовете. Острието на сърпа е винаги назъбено по посока на дръжката. Назъбените сърпове са с различна големина. За носене на сърпа се използва специално приспособление, наречено сърпарник: две свързани на кръст дървета, в краищата на които са направени длабове. В един сърпарник се поставят обикновено четири сърпа. Те се напъхват в длабовете така, че върховете им да се срещат. Поеденично сърповете се пренасят, като се поставят (закачат) на колата с върховете надолу.

При жънене със сърп винаги се използва паламарка, която представлява дървена ръкавица за последните три пръста на ръката. На върха паламарката завършва със закривено навътре рогче (гага), дълго около 10 см. Предназначението на паламарката е да обхваща повече класове и да предпазва ръката от наранявания със сърпа, тъй като при работа с него класовете се режат непосредствено под хваналата ги ръка. С помощта на рогчето се извършва и връзване на снопи. Обикновено осенчани сами си изработвали паламарки, но продавали паламарки и търговци от Габровско.

Когато житото било слабо или много полегнало от дъждове, прибирало се с коса, към която прекрепяли йебичка `трирога леса`, а при съвсем слаби реколти класовете се търгали (скубели) на ръка.

[редактиране] Жътва

Жътварският сезон започва обикновено десетина дни преди Петровден. Точно определен ден за него няма, тъй като жътвата е в зависимост от узряването на житата. Първа започва жътвата на ечемика, след това на ръжта и пшеницата. Гледало се тя да започне в “спорен” ден (понеделник, сряда или петък).

Жътвата е един от най-напрегнатите сезони; свързана е с тежка и бърза работа, затова в нея участват всички – от възрастните до децата. Жътварският ден започва рано сутрин. Работниците се разпределят на групи в зависимост от вида на работа, която ще извършват. Жътварите се нареждат в редица и зажънват чакъм (площ, която жъне редицата), след тях – връзвачите на снопи, т. нар. бъаджии, и накрая децата, които имат за задача да събират разпилените класове, да носят вода и храна на жътварите.

Редицата от жътвари се води от чакъмджия (опитен и сръчен жътвар). Жъне се откъм гърба на класовете, т. е. в посоката, в която са полегнали. Жътварят обхваща и заделя със сърпа стиска (снопче) класове, обхваща ги с паламарката в лявата ръка и със сърпа отляво надясно ги отрязва. От 3-4 стиски всеки жътвар прави ръкоя, която полага на земята.

Връзвачите, които връзват след жътварите, събират ръкойките и ги връзват на снопове. Обикновено от 7-8 ръкойки се прави един сноп. Връзването на снопи е тежка работа и затова се извършва предимно от мъже. Въжата, с които се връзват снопите, се приготвят още преди да е започнала жътварската работа, от наскубани стръкове жито, вързани откъм страната на красовете. Връзвачът преплита краищата на въжето, затиска го с крак на земята и поставя събраните ръкойки така, че класовете да бъдат от дясната ме страна. След това с коляното на левия крак натиска ръкойките, събира двата края на въжето и ги засуква, подпъхва под него паламарката, закачва с рогчето й усуквания край и го издърпва така, че да мине под въжето. С това снопът е вързан.

Понякога пшеницата, ръжта и ечемикът се жънат, преди да са узрели достатъчно. В такива случаи ръкойките се оставят няколко дни да съхнат и след това се връзват на снопове. Събиране и подреждане на снопове на фигури се прави, след като жетварите завършват чакъма, след обедната почивка или привечер. Ечемикът и овесът се подреждат на дьордьолеми (четвъртини) - 3 снопа отдолу с класовете навътре и 1 отгоре, или на бешерлеми (петини) - 4 снопа, поставени на кръст с класовете навътре, и 1 върху тях. Ръжта се подрежда на дукузарлами (деветини) - 2 реда по 4 снопа, поставени на кръст, и 1 отгоре. Пшеницата се подрежда на кръсци (фигури от 13 снопа) - 3 реда от по 4 снопа, поставени на кръст с класовете навътре, и 1 отгоре (капак), който ги притиска.

Обикновено отделното домакинство само успявало навреме да ожъне нивите си, само по-богатите стопани наемали оръкчии (жътвари) от малоимотните си съселяни и от съседните села, за което им плащали всяка вечер надник. През време на усилената работа по прибирането на реколтата стопаните на отделните домакинства се уговарят и взаимно се подпомагат, т.е. правят ортаклък (взаимопомощ), обикновено между роднини, близки и комшии. Повсеместно е разпространена и меджия (помощ), която се оказва на болни, вдовици и др.

Осенчани извозвали снопите в определен от общината ден, тя изчаквала всички от селото да ожънат и след това давала разрешение за пренасяне на снопите. С това се целяло едновременно да се освободят стърнищата за паша на добитъка. Този ред се запазва до края на 30-те години на ХХ в. Извозването на снопи се извършвало с удължени волски коли, на които поставяли ангъчи (дълги около 3-4 м ритли) с шишове. За да не се разпиляват и падат от колата, снопите се притискат с върлина, поставена надлъжно и вързана в двата края с въже. В процеса на товаренето и извозването, което извършват предимно мъже. Обикновено се сортачват (стават ортаци) съседите по ниви, за да могат по-бързо и леко да извозят снопите. Извозваните снопи се складират покрай хармана на камари (фигури с правоъгълна основа, които към върха се стесняват като двустрешен покрив) или купи (фигури с кръгла основа). При подреждане на фигурите снопите се поставят с класовете навътре, а тези, които оформят върха – с класовете навън, за да се стича по тях дъждовната вода.

Пребирането на реколтата от останалите култури се извършва последователно по реда на узряването им. След житните култури първо се пребира бобът чрез търгани (скубане) рано сутрин, когато е още влажен от росата. В противен случай гевредисва (става трошлив) и шушулките му се пукат. Царевицата се пребира през втората половина на август. Узрелите гълъби (кочани) се обират на ръка. Късат се едновременно от два реда, като се върви по междуредието. Берачът с една ръка хваща дръжката на кочана, а с другата го усуква и откъсва. Кучаните се трупат на купчинки, след което се товарят на кола и пренасят в двора на стопанина. После се изрязват стеблата на царевичака (гълъпшина), връзват се на снопчета и се оставят да съхнат. Те се използват за храна на добитъка.

Слънчогледа се пребира по начин, подобен на царевицата. Питите се изрязват със сърп, трупат се на купчинки и слад това като изсъхнат се пребират.

Конопът също се пребира на ръка. Първо се скубе изберката (мъжките стъбла), която не връзва плод. Скубят се към края на юли, когато изберката започва да "пуши" (да отделя тичинков прашец). Наскубаните стебла се събират на гръсци (снопчета) и се потапят във вода, за да утасът (втасат) за по нататъшна преработка. Главенките (женските стъбла) започват да се скубят след около месец, когато семето узрее. При скубането главенките също се събират на отделни снопчета и след това се изправят в редици, за да съхнат. После се очукват върху черга, за да изпада семето, и се потапят във вода.

[редактиране] Сенарство

В миналото сеното като основна храна на добитъка се добивало предимно от естествени ливади, за които не се полагали специални грижи (напояване, торене и др.). в дъждовни години те давали и 3-4 реколти. Добиваното сено в зависимост от реда на реколтата се нарича първу или втору. Изкуствени ливади се засяват с фий, мохар и люцерна. Последната масово започва да се засява след Балканските войни.

Първата коситба е през юни. Косаджии (косачи) са предимно мъже. Всеки стопанин сам коси ливадите си, а тези, които не могат сами да се справят с пребирането на сеното, наемали срещу заплащане косачи сред по-бедните съселяни. Коситбата се извършва с коса. До началото на ХХ в. тя се изработвала от местни ковачи. По-късно започва да се произвежда фабрично по подобие на традиционната. Затова се запазват и наименованията на отделните части: бот (връх), устрие, гръб и пета. Към косата се закрепва сап (дървена дръжка). Това става с алка (желязна гривна). За да се укрепи здраво косата към дървената дръжка, се поставя реза (желязна пластина), която в единия край е занитена към петата, а другият се закачва към дръжката. За по-здраво и удобно хващане на косата в средата на дръжката е набита клечка (дървена ръкохватка).

При работа острието на косата се захабява и за това се налага да се клепи (изчуква), а след това да се заглажда с брус (точиларски камък). Клепенето се извършва с чукче, заострено от двете страни, и малка желязна наковалня (йорс) с формата на пресечена пирамида. Когато косата се захаби, наковалнята се забива в земята и върху нея се поставя острието. Косачът, като го предържа с едната ръка, удря с чукчето и постепенно изтънява острието. След което взема точиларския камък и го наточва.

Косенето се извършва по следния начин: косачът хваща с лявата ръка края на дръжката, а с дясната – ръкохватката и със силни замахвания отдясно наляво отрязва тревата. Повалената с един замах трева се нарича откос. Коси се на чалъми (редове). Откосената трева се оставя да изсъхне, като неколкократно се преобръща с двуроги и трироги дървени вили. Обикновено стопаните сами си изработвали дървените вили. Вземали разклонен прът и го поставяли в специална рамка, за да се придаде на пръта желязната вилообразна форма. Често за тази цел използавали и дървената ограда. Когато нямало дърво с подходяща форма за вила, използвали неразклонен прът, който разцепвали от единия край и между двете половинки набивали дървено клинче.

След като се изсуши, сеното се пласти (събира) на пластовници (малки купчинки) обикновено сутрин, когато е влажно и омекнало от росата. След напластяването сеното се натрупва на купи (големи конусовидни купчини), които се правят от радиално подредени и утъпкани пластовници. За да не се разпилява натрупаното от вятъра, купите се притискат с върлина (кол). Пренасянето на сеното от ливадите до дворовете на стопаните се извършва с коли, на които са поставени ръжни. Сеното се складира в дворовете на купи или се пребира в плевни. Дребното сено, останало след оформяне на купите, се събира с дращилка (къса гредичка с набити дървени или железни клинове или пирони).

[редактиране] Вършитба

Мястото, където се извършвала вършитбата, се наричало харман. То се правило в двора, на поляна или на самата нива. В миналото в дворовете стопаните складирали толкова снопи, колкото слама им била нужна за изхранване на добитъка, а останалите се овършавали на самата нива.

Подготовката на мястото за вършитба се извършва по следния начин: първо се определя мястото и се очертава, а след това се отесва с мотика и се подравнява; после се полива с вода и се посипва калчик (дребна ечемична слама) или мекина (плява); накрая мястото се отъпква с брана от разлистени клони. Укарването (изглаждането) на хармана се прави доста грижливо, за да стане пръстта твърда и гладка. Понякога, когато земята е суха, се налага цялата процедура (заливане с вода, посипване с дребна слама и трамбоване) да се повтори. Затова най-често харман правели след дъжд, когато почвата е още влажна и лесно се обработва.

Ечемикът е първата култура, която се вършее, тъй като е по-лек и не се набива в още меката земя на хармана, а освен това узрява най-рано от зърнените култури. Насаждане (поставяне на снопите) на хармана се прави в определен ред – първите 1-2 снопа се поставят в средата на хармана (за ориентировка), а останалите се нареждат в концентрични кръгове с класовете навътре. Пластът насадени снопи се нарича вътък. Броят на снопите, които се нареждат, зависи както от големината им, така и от големината на самия харман. На среден харман се редят 6-7 кръстци.

Начинът на вършитба и употребяваните уреди от осенските стопани се извършвала по два начина: с коне и с уред. От своя страна вършитбата с коне има няколко разновидности: 1). С хергеле – пуска се стадо коне в хармана свободно да тъпчат по вътъка, гонени от застанал в средата човек, а в същото време други хора, наредени около хармана, пазят конете да не бягат навън – това практикували по-заможните стопани; 2). На кол – с коне (2-4), които се нареждали един до друг и се връзват с общо въже за забит в средата на хармана кол. Конете се подкарват и когато въжето се навие около кола, го отвързват и обръщат животните в обратна посока да развиват въжето. Когато стигнат края на хармана, отново обръщат конете и т.н. – през време на обикалянето по хармана се гледа общото въже, което свързва животните със забития в средата кол, да бъде опънато. Този начин на вършитба е по-нов от описания по-горе и получава разпространение, когато конете започват да се използват като теговна сила; 3). Вършитба с един до друг коне: общото въже се държи от човек, застанал в средата на хармана. Той направлява конете и след като обиколят няколко пъти хармана в една посока, ги обръща в обратната – практикувало се твърде ограничено.

Втория основен начин – вършитба с уред (диканя), е получил най-широко разпространение в Осенец. Затова диканята е основен традиционен уред за вършитба. С изработването на дикани се занимавали кърджалии – дювенджии (майстори на дикани от Кърджалийско). В някои случаи дървената част на диканята се изработвала от местните дърводелци, а идващите в селото майстори на дикани поставяли само кремъците.

Диканята е направена от 4-5 липови, крушови или от друго дърво дъски, поставени една до друга и прихванати напречно с две дебели дървета с дървени клинове (дрянови клечки). Отпред диканята е извита шейнообразно, за да не завлича сламата, а двете й странични дъски имат по един издътък (ухо), с който уредът се хваща при пренасяне. Отдолу в шахматен ред са набити по дължина остри кремъчни отломки, които служат за оронване на зърното и нарязване на сламата. Тъй като през време на работа диканята се тегли от добитък, в средата на предното напречно дърво е направен прорез, в който се напъхва тегличът. Направляването на животните през време на вършитба се извършва от седнал на диканята човек, който същевременно изпълнява и ролята на тежест.

Описаните начини на вършитба се практикували от осенчани в зависимост от материалните възможности на стопаните, както и от желанието им да получат определен вид слама – конете разтърсват хармана, оронват зърното и мачкат сламата, докато с диканята сламата се надробява. В случай че на стопаните е била нужна ненарязана слама за покриване на селскостопански сгради, се практикувала и комбинирана вършитба, т.е. започвало се с коне, прибирала се необходимата за покриване слама, а след това се доовършавало с диканя.

След като с диканята (конете) се омачка добре вътъкът, започва премесване (преобръщане) на разпилените по хармана снопи с двуроги и трироги дървени вили – цели се ороненото зърно и омачканата слама да паднат надолу: с вилата се набичва (набожда) жито, подхвърля се нагоре, посреща се, претърсва се (разтърсва се) и се отхвърля назад, после друго и т.н., докато се преобърне целият пласт на хармана. Преобръщането на вътъка започва от няколко страни едновременно и се върви отвън навътре или работниците се нареждат един след друг и обръщат житото в една посока. Всяко следващо премесване започва от онзи край, от който е завършило предишното. Разпилените класове и сламки се премитат с хармански метли навътре в хармана. След всяко преобръщане на пласта жито се вкарват конете (диканята) да тъпчат и омачкват. Обикновено се правят 6-7 обръщания на хармана.

След като житото е вече овършано, започва преснемане (отнемане) на сламата – с вили и яби сламата се товари на тарги и пренася в плевнята или се складира в двора на камари (саплък). Когато дребната слама се пренася на по-големи разстояния, се използва кола, на която отстрани са поставени мънуши (ритли за слама). След като се изнесе сламата от хармана, овършаното зърно се събира на куп в средата с дървени гребла. Последните представляват правоъгълни дъски (около 70 см) с дръжки, поставени перпендикулярно в средата на дъските. За укрепване на връзката между дъската и дръжката на греблото отстрани са поставени дървени подпорки (летвички).

Отвяване и пречистване на зърното до към края на 20-те години на ХХ в. се правело на ръка. По-късно с навлизане на механизираните веялки този традиционен начин постепенно се изоставя. За ръчно отвяване на зърно е нужен вятър; за най-подходящ се смята постоянният вятър със средна сила.

Отначало се извършва с йебички (малки дървени четирироги вили) — гребва се от купа с жито и се подхвърля нагоре срещу вятъра. Сламките и плявата се подемат от вятъра като по-леки и падат в края на общия куп, а почистеното зърно пада долу. Така постепенно се лъчи (пречиства) целият куп зърно. След това започва лупатисване (второ отвяване) с хармански лупити. Тъй като и след лупатисването в зърното все още има кесмик (примеси от плява, шушулки от плевели, камъчета и др.), се прави последно пречистване, т. е. пресяване (дърмони се) с дърмон (голямо сито, направено от телешка кожа). При работа дърмонът се закачва с халки и въжета на дърмонка (дървен триножник), насипва се определено количество зърно и се лашка (бута) — зърното преминава през дупките на дърмона, а в него остават по-едрите примеси. Фино пречистване на зърното се с ръшету (решето, подобно на дърмон, но с по-малки дупки).

Когато житото е главниво зърното се пречиства в корито с вода. По-леките главниви зърна излизат на повърхността и се обират. След като се промие 2-3 пъти, зърното се разстила върху черга да съхне. Житото, определено за посев (най-едрото и качествено зърно), се вършее, отвява и пречиства последно. След това се прибира и разстила в проветриво помещение, обикновено в някоя от стаите на къщата.

Бобът и фият също се вършеят с диканя и се отвяват както житото. Бобенищата (стеблата и шушулките) се използват за храна на добитъка. В по-малки количества боб се бие (очуква) с тояга. Понякога, когато на стопаните им трябвало зърно, преди да е започнала вършитбата, или пък неомачкана слама, очуквали снопи с копън (бухалка). Семето на конопа също се отделя с очукване: снопчетата коноп удряли върху камък или обърната с кремъците нагоре диканя.

Описаните традиционни начини на вършитба постепенно започват да отпадат поради проникващата през първите десетилетия на XX в. механизация — вършачки, веялки и триори. Машини за пречистване на зърно (веялки и триори) навлизат в Осенец по-рано, отколкото вършачките и това е характерно за цялата страна. То се дължи на различната им покупателна цена. До 1936 година в селото има 43 веялки и само 3 вършачки.

[редактиране] Добавъчни поминъци

Тук се изследват добавъчните поминъци на осенчани. Обхванати са най-характерните поминъци в тяхната традиционна форма от края на XIX до средата на XX в. Покрай основните поминъчни форми —земеделие и животновъдство, осенчани упражняват и някои добавъчни поминъци.

Най-разпространени и развити между тях са лозарството, градинарството и бостанджийството. В по-слаба степен се застъпва овощарството, изразено в използуване на плодовете на овощните дървета, посадени по дворовете и из лозята. В зависимост от климатичните и почвените условия, както и от възможностите за напояване е и степента на развитие на отделните поминъци. Лозарството и свързаното с него винарство са разпространени широко. Градинарството, развито в по-слаба или по-разгърната степен, се среща покрай р. Бели Лом, някои дерета и извори, а бостани има в землището на всички места.

[редактиране] Лозарство и винарство

За развитието на лозарството и винарството в Североизточна България свидетелствуват значителен брой археологически находки от античността и средновековието. Независимо от настъпилите политически, демографски и стопански промени. В тези райони през XIV в. местното капанско население продължава култивирането на лозата и приготвянето на вино. Именно през този период се оформят и характерните белези, които днес можем да регистрираме в традиционната лозаро-винарска култура.

[редактиране] Лозата и обработването й

Най-важния клон на земеделието с който са боравели почти всички жители на селото е било лозарството. Документи показват, че след Разград в цялата околия не е имало друго село освен Осенец с повече лозя. Различните сортове грозде се отбелязват от населението с най-общите понятия: ширалък, т. е, червено грозде, от което се приготвя вино, и бяло грозде — предимно десертно.

На първо място по разпространение заема сортът гъмза. На второ място е сортът памит. И двата са винени, с червено грозде. Те са се засаждали, преди филоксерната зараза да унищожи старата лоза, продължават да се засаждат и днес, присадени на американска подложка. Белите сортове грозде са тамянка и димят. Други, по-слабо разпространени сортове са мьнда гьозу, отел, лисича опашка, кечиме меси, оче, рамднка, резакия, кокдрко, унгарка, цензд, афузали.

Лозята се групират обикновено на едно или две места в землището на селото. За засаждане се подбират по-високите места с източно или южно изложение, където гроздето узрява по-добре и по-бързо. Почвата е също от голямо значение — за най-добра се смята леката пръст, която задържа влага, но и лесно сe оцежда. В отделните лозя не се правят никакви постройки. В цялата площ има само една пъдарска колиба, разположена до една от вратите или на най-високото място сред лозята. Тези колиби се изграждат от пръти и се покриват със слама или лозови пръчки. Често над тях или до тях се прави и чардак на един или два етажа, на който седи пазачът и може отвисоко да наблюдава лозята.

Лозята на отделните стопани се отделят едно от друго чрез пътека или вада 'ивица необработена земя', широка 50— 70 см. При лозя, които са разположени на по-стръмен терен, между всеки 10—15 реда се правят и по-малки вади (30—40 см), предназначени за оттичане на дъждовната вода. Белези за собственост в отделните лозя се поставят рядко. Някои стопани насаждат овощни дървета - череши .

За опазването на лозята се грижат специално наети пазачи - пъдари, на които се заплаща в натура. Всеки стопанин дава и по шиник жито или царевица на декар за бакшиш. Освен това по време на гроздобер пъдарите получават по едно свиело или пълна кошница с грозде. След Първата световна война пъдарщина се плаща вече в пари според притежаваните декари лозя.

За опазване на гроздето от птици или от уроки се грижат сами стопаните на лозята. Правят се плашилки, плашила, които представляват две кръстосани дървета с навлечени на тях парцаливи дрехи. Против уроки по ъглите на лозята се поставят кокали — черепи от овце, коне или волове, набучени върху високи пръти.

Най-старинни са баянията против уроки, спомени за които се пазят и днес. Когато някой стопанин се страхува от лоши очи, отрязва една пръчка заедно с листата и гроздето и я занася тайно на баячка. Тя бае с чумбера 'забрадката' си по следния начин: най-напред разстила кърпата като триъгълник и на единия дълъг край прави възел. После поставя лакътя си върху възела и отмерва на кърпата дължината на изпънатата си ръка до върха на пръстите; след това прегъва кърпата обратно и завързва другия дълъг край с възел. По този начин се получават два възела на двата дълги края на кърпата. Кърпата се увива на колело, поставя се върху пръчката с грозде и баячката плюе през него. Докато се извършват тези действия, баячката мъмре заклинания, но информаторите не могат да ги кажат, защото тя не ги съобщава на никого. За баянето се заплаща винаги само в натура — яйца, мед, сирене и др.

Засаждането на нови лозя става най-често през пролетта, а почвата се обработва предварително в края на есента. Определеното за лозе място се изорава с рало или плуг и се оставя да преседи през зимата, за да поеме дълбоко влага. След унищожаване на старата пръчка от филоксерата постепенно се преминава към риголване на земята с права лопата — казма кюрек .Това обработване на почвата се прави така, че долната земя да се изкара на повърхността. Дълбочината на риголването е 60—70 см.През пролетта, преди да започне засаждането на лозовите пръчки, земята се изравнява — заглажда, завлича със влечулка, при което големите буци пръст се раздробяват.

Денят за засаждане се избира много внимателно, защото се вярва в добри и лоши дни, а и във влиянието на луната върху младите лози. Дни, в които не се сади лозе, са сряда и петък. Важни са и фазите на луната, от които зависи дали младите пръчки ще се уловят и ще се развият добре. Затова някои сади на пълна месечина, при което се осигурява пълно лозе с грозде и пълни бъчви с вино, а други гледат месецът да е на новина 'млад месец', защото това предизвиква добър растеж на лозите. През април, когато е вече топло, се засаждат и пръчките. Те се подготвят предварително, избират се и се отрязват още през есента. След това се заравят в земята, за да не измръзнат, и така преседяват до пролетта. Един ден преди засаждането се отравят и накисват във ведро с овчи маис 'вода и овча тор'. На самото лозе пръчките се режат така, че да имат по 40 см дължина. При засаждането 30 см се поставят в земята, а останалите 10 см се оставят на открито, за да дишат.

При новите лозя, насадени на американска подложка, са извърщва рътене, при което предварително нарязаните и навързани на снопчета лозови пръчки се държат в сандъчета с пясък при подходяща температура, за да сe корени.

Саденето на новите лозя се прави от мъже. Най-напред мястото се бележи. Това става по едната страна на мястото двама души опъват дълго въже. Трети очертава покрай него с мотика или търнокоп права бразна. След това въжето се премества 90 см навътре и се прави втора бразда. Когато мястото е начертано по дължината, въжето се обръща и чертането става по същия начин, но по широката страна на лозето. Там, където се кръстосват браздите, се образува кръстовка, кръстачка и се правят дупките за младите пръчки. Дупките се пробиват със садилка. Във всяка дупка при поставянето на пръчката се сипва и по малко маис, после се затъпква с крак или с мотика. Онази част от пръчката, която остава над повърхността, се покрива внимателно с рохкава пръст, за да не мръзне. Така се образуват купчинки, до които се забиват дълги 20—25 см колчета — нишанки, които показват къде са посадени пръчките.

Новонасадените лозя от стара местна пръчка се прекопават обикновено три пъти годишно. На третата година от тях се бере грозде и се прави вино. След фютоксерата, която унищожава лозята в района около 1900—1910 г., новите лозя се засаждат с присадени на американска подложка стари сортове лози по традиционния начин, но с вкоренени пръчки. Тези лози се прекопават по 6—7 пъти. Целогодишната стопанска работа по лозята, които са вече на плод, се състои в прекопаване, рязане на пръчките, кършене и връзване. След филоксерата към тази дейност се прибавя и пръскането на лозите с разтвор от син камък.

Копането на лозята става в определено време на годината. Много често се свързва с празниците, около които се извършва, например — първа копан след четирсе (март), втора копан — по свети Кирил (май), а последната, трета копан —- по Петровден (юни). След това в лозята вече не се влиза за работа. Копанта се извършва винаги от жените с мотика. Първата копан много често е свързана и с пролетното отравяне на лозите.

Рязането на лозовите пръчки става също през пролетта в зависимост от времето, най-често през март. Резитбата се извършва само от мъже с косери. Внимава се отрезите да се правят полегати, и то така, че високият край на отреза да се намира винаги над пъпката. Така тя се запазва от мъзгата, която започва да тече със събуждането на лозата и може да прегори пъпката. След филоксерата старите сечива за рязане на пръчките отмират постепенно и се заместват от съвременната лозарска ножица.

Лозите се кършат през май - юни, за да отива силата вече не в пръчките, а в гроздовете. Старите лози не се завързват за колове, а само се заплитат върховете на пръчките, когато станат дълги един бой, 60—80 см. Днес всички лози се връзват за колове с рафия. Кършенето и връзването на пръчките е също работа на жените.

Ако в лозето изсъхне някоя лоза, тя се подменя с нова, като се прави дълдърма. През пролетта се оставя една неотрязана пръчка от най-близката лоза на реда, а през есента, когато е достигнала дължина около метър и половина, се превива и заравя на мястото на изсъхналата лоза. Преди филоксерата новопосадената лоза се отрязвала от майката 'лозата, от която е превита пръчката' на третата година. При лозите с американска подложка също се прави дълдърма, но новата лоза не се отделя от старата, защото я напада филоксерата.

[редактиране] Лозарски инструменти

Характерни лозарски инструменти са садилата и косерите за рязане на пръчките. Садилото, представлява естествено чаталесто дърво със заострен долен край за който е прикрепено хоризонтално дърво — дръжка. При работа с това садило не се натиска с крак, а тялото са навежда силно напред. Цялата тежест пада върху ръцете, които държат двата края на дръжката. Височината му е значително по-малка, около 55—60 см.

Косерът представлява извит железен нож с брадвичка на гърба и къса дървена дръжка. С острата извита част се режат пръчките, а с брадвичката се кастрят сухите части на чукана. Дължината на косерите е 35-45 см. В 1900-1910 г. с настъпване на филоксерата и унищожаването на старата лозова пръчка косерът се заменя постепенно със съвременната лозарска ножица. В този период се разпространява и друго сечиво за рязане на пръчките — завана 'малко, назъбено, извито трионче с къса дървена дръжка'. Металическата част може да бъде неподвижно скачена или да се сгъва към дръжката в процеп. Дължината е най-често 25—30 см. Работата с двете сечива става по един и същ начин — чрез дърпане отдолу нагоре, като отрезът се прави полегато.

До края на юли работата по лозите привършва и щом гроздето започне да зрее, се забранява влизането в лозята с изключение на събота или неделя, когато всеки може да си набере само по една кошница узряло грозде за ядене.

[редактиране] Гроздобер и приготвяне на вино

Гроздоберът в Осенец е започвал винаги в края на септември или началото на октомври. Смята се, че докато не мине Кръстовден (14 септ.), гроздето не е добре узряло. Денят на гроздобера се определя от общината, но винаги по мнението на старите, опитни лозари. Избраният ден се разгласява от кехаята с биене на барабан. В деня на гроздобера на лозята се отива с коли, на които са натоварени пдстав, носилки, кошници, косерчета и завани за отрязване на гроздовете.

Работата, свързана с брането на гроздето, се разпределя между мъжете и жените. Берачи са най-често момичетата и жените, а носачи и извозвачи, корабчии — мъжете. Всяка берачка събира гроздето от определен ред, при което е длъжна да не оставя необрани гроздове. Отрязването на гроздовете става със специални косерчета или със завани. Косерчетата са дълги 15—20 см, извити, железни ножчета с малка дървена дръжка — сапче.

Отразаните гроздове се слагат в кошници, които се изнасят от мъжете в края на редовете и се пресипват в наредените там носилки. Пълните носилки се пренасят на гръб до колите и се изсипват в поставите. Носилките са изработени от отделни дъски и имат формата на обърнат пресечен конус. Дъното и отворът са елипсовидни, при което отворът е значително по-голям. Пристегнати са с дървени или железни обръчи. Носилките имат къси дървени дръжки, закачени за съда откъм едната широка страна, които служат за опора при пренасянето им на гръб. При някои носилки страната с дръжката е по-висока с 6—7 см, за да не се изсипва гроздето върху пренасящия го. Носилките събират 50—-60 кг грозде.

Гроздето се пренася до селището В постави, кораби, поставени върху колите. В развитието на този вид съдове се набелязват два етапа. Най-старият вид постави са изработени от цяло дърво. Дължината им е около два метра. Те имат две полукръгли странични дъна. В долната част са заоблени и е пробита кръгла дупка — чеп, близо до едното странично дъно. В чепа се поставя дълго дърво кол, сап, което се изважда, след като се смачка гроздето, за да изтече ширата. Тези стари съдове събират 600—700 кг грозде. Изработват ги майстори копанари от големи върбови или тополови дънери. По-новите постави са изработени от отделни дъски, поставени хоризонтално една над друга и пристегнати с дървени или железни обръчи. Те са също пригодени за превозване с кола. Дълги са около 2 м и не се различават по форма от старите. В повечето случаи и при тях отворът за изтичане на ширата е пробит в заоблената долна част до едното странично дъно и се затиска с дълго дърво. Срещат се, макар и по-рядко, постави с чеп на едното странично дъно. Пред него има улей, по който изтича гроздовият сок. Новите постави събират до 1000 кг грозде.

Приготвянето на виното започва веднага, след като се превози гроздето от лозето в двора. Пълният постав не се сваля от колата, а в него влизат един или двама мъже и с крака газят гроздето. Онези стопани, които имат по-малко лозя, обикновено не притежават постави, а превозват гроздето в каци, където го мачкат с кроеното от тъкачния стан или със специално дърво чатал, дълго 1 м и в единия край с 3—4 късо отрязани разклонения. Газенето на гроздего продължава, докато се смачкат зърната и гроздовият сок изтече в предварително подложения под постава съд.

В зависимост от това, какво вино ще се приготвя, протича и ферментацията на ширата. При правене на червено вино, най-разпространеното, ширата и джибрите се прехвърлят в каца, която се намира обикновено под някой навес. Там престоява 10—20 дни, т. е. докато трае ферментацияга, докато виното ври. През това време всеки ден по три пъти се пребърква с кроено или чатал, за да не вкисне, да не прегори. Когато ферментацията спре и виното се обистри, се източва от кацата в джибур и се отнася в мазето, където се пресипва в бъчвите.

При правене на бяло вино, което се засилва особено много след Втората световна война, гроздовият сок — ширата, се източва от постава и веднага се налива в бъчвите. Докато трае ферментацията, те не се запушват, за да може през горния отвор — врана, виното да се чисти от семки и пяна. След ферментацията бъчвите се запушват добре, за да не влиза в тях въздух. Пълните бъчви се държат наредени върху дебели греди чукани.

Винарсгвото в Осенец задоволява предимно личните нужди на стопаните, затова за него не се полагат много грижи. Най-често виното се изпива до пролетта. Тези стопани, които имат повече лозя и произвеждат повече вино, го претакат—прехвърлят веднъж през пролетта, за да не се провлече, да не вкисне. Източеното вино се пресипва в чисти бъчви.

При приготвянето на вино осенчани различават три етапа, които носят съответни наименования: шира — гроздов сок; резнак, резак — непревряло вино, и вино. Освен това всяко домакинство приготвя винаги два вида вино: самоток — бяло вино, при което ширата ври отделно от джибрите, и мъжко, или зажибрено вино — червено, което се оставя да ферментира 20 дни в каца или в старите бъчви с дъговидно изрязани врати, от които не се изважда, а направо се точи и пие.

Годишното производство на вино през 20-те и 30-те години на ХХ век възлизало средно на 150 000 литра и ракия 14 000 литра, а безалкохолното вино на 4 500 литра. Изваряването на ракията ставало посредством на 14 казана, от които 3 от европейски тип. Въпреки голямото производство на вино и ракия в началото на ХХ век в селото не е имало кръчма.

[редактиране] Винарски съдове

Ширата, която изтича при тъпченето на гроздето, се събира в специални дървени съдове — кесме. Направени са от дъски, стегнати с дървени или железни обръчи. Стените на съда са прави, а отворът и дъното имат еднакъв диаметър. За по-удобно пренасяне двете срещуположни дъски са по-високи от другите, с пробити дупки, в които се провира дълго дърво. Тези съдове събират най-често 60 — 100 л.

За ферментация на джибрите се използува каца. Срещат се в две разновидности. При едната отворът е кръгъл и значително по-голям от дъното, а при другата отворът е малък, а дъното — с по-голям диаметър. Всички каци са направени от отвесни дъски и са пристегнати с дървени или железни обръчи. Съдовете, които събират повече от 500 — 700 кг, се наричат кадузи.

Виното се налива в бъчвите през фуния. Срещат се фунии, изработени от големи кръгли кратуни, издълбани от цяло дърво, както и най-новите по време — направени от кацарски дъски. Фуниите-кратуни се приготвят от стопаните, а майстори копанари изработват фунии-копани, към които прикрепват тенекиена тръбичка с дължина 20 —25 см. Кацарските фунии имат цилиндрична форма и дъгите са пристегнати с два железни обръча.

За изтегляне на виното от бъчвите са се използвали на от стопаните само кратуни — тегличи, с продълговата форма и дълга дръжка. Те са с два кръгли отвора в единия и другия край. Дължината им е 50—90 см.

Виното се съхранява и превозва при продажба в бъчви. Най-старите са продълговати и имат дървени обръчи. При тях на едното дъно е изрязана полукръгла врата, която се затваря с капак. Новите бъчви са значително по-къси и издути. Повечето от тях имат чеп само на едното дъно за източване на виното. Върху издутата част на всички бъчви е изрязан още един отвор — врана, през който се налива виното. В зависимост от вместимостта на бъчвите се различават: до 200 л — буре, между 200— 500 л — малък батлак, и от 500 л нагоре – батлак.

Виното заема важно място в живота на жителите на Осенец. В миналото поради безводие или недобра вода за пиене се е консумирало значително повече вино. Пиело се е не само по празници, а ежедневно, особено през зимата. Децата също пиели вино, най-често примесено с вода. На старите и болните вино се дава винаги, защото дава кръв и здраве. На пиенето се гледа, общо взето, с добро око. Прекомерното пиянство обаче се порицава винаги — „пази боже от пиян човек, той и себе си продава" кадват старите хора. Особено зле се гледа на пиянството сред жените — „пияна жена е за посмешище".

[редактиране] Градинарство

Отглеждането на зеленчуци е разпространено. Степента на развитието му зависи преди всичко от наличието на източници за напояване. До Балканската война зеленчуци се произвеждат предимно за задоволяване нуждите на домакинството. В редки случаи една малка част от производството се продава.

Около 1912—1914 г. започва да се развива и едрото зеленчукопроизводство, пренесено и упражнявано от търновски, горнооряховски, лясковски и еленски градинари (за съжаление в Осенец такива градинари почти е нямало). То се характеризира с интензивно производство на зеленчуци за пазара. При домашното отглеждане на зеленчуци градините се правят или по дворовете, или на определено място в селското землище, където има възможност за напояване — обикновено по течението на реки, потоци, около извори или там, където има плитка подпочвена вода. През 20-те 30-те години на ХХ век зеленчуковите градини общо са възлизали на 95 декара. Големината на обработваните площи не достига повече от два декара.

Градините, които се намират покрай течаща вода, се разполагат от двете страни така, че да може посредством вади лесно да се напояват. В места около извори или по дворове градините се напояват от специални кладенци — герани. Когато се напоява направо от салма вода 'течаща вода', тя се отвежда по вада до насадените площи. Спирането и пускането на водата става със савак 'дъсчена преграда', която затваря вадата, или чрез заравяне със земя. При това напояване се спазва определен ред, за да може всяка градина да получи навреме и достатъчно вода. При напояване с кладенци всяка градина има свой водоизточник, който се използува, когато е необходимо.

Кладенците (герани) се изкопават в повечето случаи от самите стопани, но има и чекладисани герани, иззидани с камъни от специални майстори. Кладенците са винаги кръгли, с диаметър 1—1,50 м и дълбочина около 2 м. Около отвора не се прави ограда, а се поставя четвъртита рамка от дебели дъски или дървета — чектърми, върху която може да се стъпва.

Водата се вади от кладенеца или на ръка с дървена кофа и дълго въже, или с геранило — сирен на чатал. Това приспособление представлява дебело чаталесто дърво — дерек, забито в земята. Върху горния му разсохат край с дървена или желязна ос се прикрепя дълго хоризонтално дърво - сирен. То е в единия край дебело, а в другия, който се накланя над кладенеца — сравнително по-тънко. В тази част се заканва дълъг синджир с кофа за вадене на водата. Ако съотношението на тежестта на двата края на сирена не се покрива от естествената дебелина и тежест на задния край на дървото, тогава там се прикрепва голям камък. Разстоянието между кладенеца и дирека трябва да бъде 1—2 м в зависимост от дължината на сирена. Извадената от кладенците вода се изсипва направо в главната вада, която има 30 см ширина и 15—20 см дълбочина. Дължината й обикновено е колкото дължината на градината. От нея водата преминава в странични вади, по-тесни и по-плитки, които напояват площите, насадени с различни зеленчуци.

Обработването на градините започва през пролетта — април, май. Мястото се изорава и оформя на редове и на лехи. Редовете се правят като брезни, т. е. всеки ред се ограничава от два яра 'ивица от пръст' с височина 15 см. По реда във вдлъбнатината се садят домати, зеле, градински боб и др. По-големи площи са лехите, които се разделят на витари, фитари.. Те са с дължина 2 м и ширина 1 м. От четирите страни са обградени с перваз от пръст — яр, висок 15 см. Във всяка леха има по няколко фитарии в зависимост от големината на градината. По фитариите се садят пиперки, моркови, целина, праз-лук, лук, репи и др.

Преди да се оформят площите за засаждане, още в началото на април се сее семето за разсад в специално подготвени площи — чердаци, ястьци, за които се избира слънчево място. Приготвят се най-често но 1—2 ястъка с дължина 2 м и ширина 1 м. Това пространство се изкопава на дълбочина 15—20 см и наоколо се огражда с плет или широки дъски. Всеки ястък се напълва с конски тор и върху него черна пръст. Така преседяват две седмици, за да се затопли пръстта. За да стане това по бързо, отгоре се завиват с рогозки. След две седмици в ястъците се насиава боклук 'изгнила конска или овча тор', след което се сее семето. Друг начи за приготвянето на ястъка практикуван от някои стопани: на първо място се донася угнила пръст с шума от гората остъргана с мотика; на второ място се донася пръщинен тор `изхвърления материал от казана за ракия`; на трето място се взема овча или пилешка тор. Угнилия горски тор, пръщинения тор и овчият или пилешки тор се пресяват през дърмон. Всеки от компонентите се слага едно към едно т.е. един дърмон горска тор, един дърмон пръщинен тор и накрая един дърмон оборска тор. Получената смес се омесва и се слага в ястъка.

Поникналият разсад се вади на открито през май и се сади със специално градинарско садило. Работата по насадените зеленчуци се свежда по-нататък до редовното им окопаване и напояване, докато станат готови за бране. Пресни зеленчуци се берат винаги от корените, когато са необходими за готвене. Зимното зеле се оставя да седи по-дълго и се обира преди поставянето му в саламура за кисело. Така се прави и с пиперките, а морковите, репите, целината и празът се събират преди настъпването на зимните студове, за да се зарият в пясък в двора или в мазето. Лук, чесън и пиперки са нанизват на върви или сплитат на венци и се накачват под стрехите да изсъхнат добре.

При домашното зеленчукопроизводство основната работна сила са жените. Мъжете само подготвят почвата за градината, като изорават мястото рано напролет или още през есента. Обработването на големи градини със задружен труд и с пласиране на произведения продукт на пазара е характерно за едрото зеленчукопроизводство.

В зависимост от зеленчуците, които се садят в градината, се оформят и различните посевни площи: 1. фитъри, витъри – за пипер, патладжан, бамя и пр.; 2. машали – за зеле, домати и пр.; 3. гнезда – за картофи, боб, тиквички; 4. на ястък – за репички, моркови, салати; 5. на поляна – за зимни репи, спанак, зимни моркови, зимно зеле и др.

Най-големите площи за засаждане на зеленчуци са бойове, табли, които са широки обикновено по 15 м и дълги според дължината на градината. Всеки бой се дели на лехи, широки 8 м и дълги 15 м, т.е. ширината на боя. Лехите се разпределят също на по-малки части – витари, с дължина 8 м и широчина1 м. Всяка витара е обградена с перваз от пръст, висок 15 см, наречен гърб.

При сеенето на семето и расада се съблюдават определени дни от седмицата и фазите, в които се намира луната. Сади се в понеделник, сряда и петък, обикновено при пълна месечина, за да се пълни градината със зарзават. Разсадът на различните зеленчуци се засажда по различно време. През март се садят спанак, салата, марули, лук, чесън, моркови, картофи, зеле, магданоз и копър; през април — тиквички —- дивличейки и сакъзки, краставици; през май — пипер, домати, патладжани, карфиол — конопйда, бамя, праз-лук; през юни — боб и моркови за зимата, целина; през юли — зимно зеле, праз, ряпа.

Засаждането става на определено и различно разстояние на стръкчетата за различните зеленчуци—от 10 см за лука до 90 см за краставиците и тиквичките. Гъсто се садят подправките - магданоз, чубрица, копър. Грижите за засадените зеленчуци се свеждат до плевене, гърлене, прекопаване и напояване. Плевят се разсадът и по-гъсто насадените зеленчуци. Гърлят се зеленчуците, на които корените мръзнат по-лесно — пипер, домати, патладжани. Прекопаването става обикновено 2—З пъти с мотика или калистир. Зеленчуците се напояват последователно по площи винаги в зависимост от времето — дъждовно или сухо.

[редактиране] Градинарски инструменти

Градинарските инструменти, които се използуват от всички стопани, са еднакви: садило, калистир, мотика и гребло. Садилото (садилка) служи за правене на дупки при засаждане на разсад. То представлява естествено извито дръвче във форма на буква Г. По-дългата част е заострена и с нея се пробива земята, а горната, извита част служи за дръжка. Дължината на садилото е 25—30 см.

3а прекопаване се използуват няколко вида сечива. Характерен градинарски инструмент за окопаване на пипер, лук и др. е калистирът, калистирката. Лицето на калистира е с триъгълна форма, а долната част е винаги слабо заоблена. Населението различава пшеренал лучена калистирка, при които разликите са само в големината на сечивото. Чапът е по-голям калистир с ветрилообразна лицева част. Желязната част има дължина обикновено 15 см, а ширината на частта, с която се копае, е най-често до 10 см. Мотиката с широка лицева част и остри краища — крила, кюшета, се употребява както за окопаване, така и при напояване, за пускане на водата във фитарите. Желязното гребло или дращилка с дълга дървена дръжка се използува за изравняване на почвата в посевните площи и за засипване на семето в ястъците с пръст.

Събирането на различните зеленчуци от градината става според времето на засаждането им: през април и май — салати, марули, лук, спанак, репички, тиквички; през юни и юли — картофи, зелен фасул, краставици, домати, пипер, бамя, патладжан; към края на август и през септември се прибират зимните картофи, моркови, целина, а през октомври — последните зеленчуци: зеле, репи, праз.

Зеленчуците се берат всеки ден сутрин рано, за да се откарат пресни на пазара. Късането се извършва винаги само на ръка. Събират се в различни по големина кошници, кошове, сандъци и чували. Зеленчукът се продава по околните села и в Разград.

Начинът на продажба е установен. Зелето се продава винаги само на глави и на стотина за зимата; патладжани, тиквички и краставици – на чет, на бройки; целина, моркови, лук, репички се свързват по няколко и се продават на връзки; на венци се продават лук и чесън за зимата; на върви – сухи сладки и люти пиперки; на половач, на шиник или на стотина – пипер и репи за зимата. След като продажбата става само срещу пари, започва да се продава на килограм. От старите начини на продажба днес е запазена само продажбата на бройка, обикновено на зеле за зимата и по-рядко на пипер.

[редактиране] Бостанджийство

Като поминък, който задоволява предимно нуждите на производителя, бостанджийството е разпространено в Осенец. Бостаните не надхвърлят повече от 1-2 дка, по-рядко 5дка. Дини и пъпеши се сеят по дворовете, по синурите на нивите или на определено място в землището, където могат да се опазят по-добре.

Мястото, върху което ще се сее бостан, се изорава и бранува още рано през пролетта. Засява се най-често през април, когато се затопли, за да могат да никнат коренчетата. Сее се винаги на редове – редовце, които не се очертават, а се правят на око. Този, който сее, гледа да върви право, успоредно на синура. Втория ред се прави на разстояние 1 м от първия или 1 сап на мотиката по дължина. Правенето на редовете и засяването стават едновременно. Този който сее, вървейки по реда, прави разкрач, 80-90 см, неголяма дупка (трапчинка) с пета. След това се прави копка с мотика и в нея се слага оборски тор който се утъпква и поръсва с прясна пръст. В приготвеното гняздо се пускат 4-5 семки от диня или пъпеш, зариват се с прясна пръст и после се затъпкват за да не излезе влагата.

Обикновено работят двама души. Първия отмерва разстоянието и прави дупката (гняздото), а втория слага торта, пуска семето и зарива. Обработването на бостаните се свежда до прекопаването им 3 пъти. Първа копан се прави след изникването на младите стръкчета, втора копан – две-три седмици след първата, а трета – преди цъфтежа, през юни. Тогава се заравят корените и вече не се прекопават, за да не се прекъснат повлечените ластуни (милини). Копаят се с широката обикновено жените. Бостаните не се плевят, не се торят ине се поливат.

Семе за засяване се добива през лятото, когато се ядат дини и пъпеши. Семето от тънкокори, сладки и с малко семки дини се събира в тави и се изсушава на сянка. Семето на пъпешите не се отделя от месцето, салата, а се набучва на коловете на плета, докато изсъхне. След това се отделя лесно, почиства се и се прибира. Семето от всяка диня или пъпеш се запазва отделно заедно с дръжка и малко от кората, за да се знае от кой сорт се сее.

При дините не се различават отделни сортове. Сеят ги по боя – червени, жълти и оранжеви, и според формата – топчести и сакъзки, продълговати. В последно време се различават и два сорта – бабукски и ряховски дини. Пъпешите се сеят по сортове: бербетин, при който семето е гъсто и на сбито топче; шекерка – много захарни и водни; хлебни – сухи и пръхкави пъпеши, и дрисливи, при които семето е много рядко, премесено със сок, а самите пъпеши са много водни.

През август дините и пъпешите са вече зрели. За дините това се познава при почукване – с подвит пръст да бият на дебело, а с цяла длан – да кънтят. Узрелите пъпеши се познават, ако миришат на хубаво и ако върхът им е изтънен и мек. Дините и пъпешите се откарват на пазара с каруци. Продажбата се извършва както срещу продукти така и срещу пари. Дините се ядат пресни, запазват се за зимата, като се заравят в жито или царевични зърна на студено в мазето, варят се на маджун (петмез), а от малките дини се прави туршия. Пъпешите се ядат само в прясно състояние.

[редактиране] Овощарство

Като източник на препитание овощарството не е могло да се развие до колективизацията на земята. Петко Дацев който е бил учител в селото е основал овощарско дружество “Опит” което не е могло да се развие. След кооперирането на земята са посадени големи масиви с ябълки, сливи, кайсии и орехи който са дали препитание на много стопани.

[редактиране]

Добавъчните поминъци в Осенец и в миналото, и днес имат дребно производителен характер. Поради това до голяма степен са запазени все още редица традиционни черти, които позволяват да се направят следните изводи:1. Лозарството и винарството имат дълбоки традиционни корени. Те са с подчертано разнороден характер, породен от влиянието на два съседни, много изявени района – Русенско-Свищовския и Шуменско-Преславския. Тези влияния се появяват предимно при лозаро-винарските инструменти и по-слабо във винарската технология.2. В градинарството ясно се разграничават два периода на развитие – дребно, домашно производство и едро зеленчукопроизводство.3. Широко разпространеното бостанджийство не показва различия както в селото, така и в сравнение с другите части на страната.4. С кооперирането на земята се слага край на частното едро зеленчукопроизводство.

Традиционните методи и до известна степен инструментите продължават да съществуват в едноличните дребни стопанства.

[редактиране] Животновъдство

Животновъдството е един от основните поминъци на осенчани. Отглеждането на домашни животни е източник на продукти и суровини: месо, мляко, вълна, кожа и др. Най-застъпени са овцевъдството и говедовъдството, но и останалите отрасли на животновъдството са също добре развити.

След Освобождението с разпределението на освободените земи и разораването на общинската мера условията се променят и се създава предпоставка за по-активно развитие на земеделието. С увеличаването на обработваемата земя се намаляват пасищата за добитъка, което е една от причините за намаляване на животновъдството в Разградско. Немалко отражение върху състоянието на животновъдството дава и Освободителната война, когато голяма част от добитъка се изнася.Всичко това довежда до изменения в структурата на осенското животновъдство. Постепенно намалява броят на отглежданите животни. Променените икономически условия принуждават много стопани да преминат към домашно отглеждане на едрия добитък, зает в стопанския живот на домакинството. Поради забрана на свободната паша свинете и козите също започват да се отглеждат в домашни условия.След 20-те години на XX в. животновъдство то в Осенец постепенно се превръща за населението в помощен поминък към земеделието. Добиваните от него продукти започват да се използуват предимно за задоволяване нуждите на отделните домакинства.

[редактиране] Овцевъдствo

През разглеждания период осенчани отглеждат овце предимно за домашни нужди, т.е. за задоволяване на домакинствата с месо, мляко и вълна. Преди Освобождението, когато животновъдството е било главен поминък на голяма част от населението, с отглеждане на овце се занимавали голям брой стопани. Някои от тях притежавали по 200—300 глави.За интензивното му развитие благоприятствували природните условия — обширни гори и пасища, които заобикаляли осенското землище. Тук обаче не е имало специализирани стопанства за овцевъдство, без да се развива земеделие.

Интензивното развитие на земеделието след Освобождението, изсичането на голяма част от горите и разработването на мерата довели до западане на овцевъдството. Постепенно намалява броят на отглежданите от домакинството овце, засилва се дребнособственическият характер на овцевъдството. За това оказва влияние и разделянето на едрите домакинства през този период, което води до раздробяване на собствеността. Едрото овцевъдство в Осенец съществува до края на 20-те години на XX в. Непосредствено преди колективизацията повечето домакинства отглеждат средно по 10—20 овце, докато броят на стопаните, притежаващи стада от 100—150 овце, е съвсем незначителен.

В миналото осенчани отглеждали предимно две местни породи — едната със сива, сравнително мека вълна, а другата с червена (червенокафява), които имали среден ръст и слаба млечност. От началото на XX в. започнало отглеждане на овце с бяла вълна и на т. нар. червена шуменска порода. За подобряване на местните породи били докарвани от Русенско специални кочове-разплодници.

Отглеждането на овцете от осенчани през разглеждания период се свежда главно до две форми на отглеждане на животните, които се определят от количеството притежавани овце. В миналото домакинствата, които притежавали билюци 'стада' от 100—200 глави, сами се грижели за тях. Обикновено с това бил натоварван някой член на домакинството (най-често бащата или незадоменият син), който прекарвал целогодишно със стадото в кошара близо до селото. Едрите овцевъди правели обикновено своите даями с южно изложение.

През пролетта, когато овцете започвали да се извеждат на паша, за облекчаване на работата овчарите се сдружавали по двама-трима или правели ортаклък (сеизлък). Такива намесили се 'сдружили се' чобани ежедневно разпределяли работата си. От всичките овце образували нови стада, като ги групирали по вид — в едно стадо събирали всички сирйци 'дойни овце', а в друго — яловите овце и кочовете. Всяко стадо се водело на паша от отделен овчар. Обикновено сдружилите се овчари били трима и разпределяли работата си така, че един оставал в кошарата да се грижи за домакинството и млякото (карал го на мандрата), а другите двама отивали със стадата.

[редактиране] Колективно отглеждане на овцете

Собствениците на по-малък брой овце практикували колективно отглеждане в кооперирани (смесени) стада, за които се грижели махленски чобани. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че основната маса земеделски стопани имали 40—70 овце, за чието отглеждане не било изгодно през напрегнатите земеделски сезони да се отделя работна ръка. Затова отделните домакинства наемали срещу заплащане овчар, който се грижел през деня за овцете им. Обикновено няколко домакинства се сдружавали и от собствените си овце образували смесено (махленско — ако са от една махала) стадо от 100—150 овце.

Наемането на овчар ставало за 6 месеца, като договорът се сключвал на Гергьовден и на Димитровден. Стопаните заплащали на маале чобанина 'махленския овчар' обикновено в натура според броя на овцете. Овчарят обикалял къщите на собствениците и се спазарявал с тях, получавайки обикновено за една овца 3 кг жито и 1 кг малаи 'царевично брашно'. Смесеното стадо се събирало сутрин на определено място (кошара), откъдето овчарят го извеждал на паша. Вечер овцете се прибирали в селото по домовете на стопаните си, където нощували. На сутринта отново ги докарвали на определеното за събиране място.

Изхранването през по-голямата част от годината (от ранна пролет до късна есен) овчарите водели стадата на свободна паша. След ожънването на нивите и прибирането на снопите животните пасели и по стърнищата, а през есента — по поляните и горите, тъй като нивите се подготвяли за засяване.

През време на свободната паша не се спазвал особен режим на хранене на овцете. В горещите летни дни те пасели през ранните утринни часове, след което животните замрьтвявали 'скупчвали се' и преставали да пасат, докато премине горещината. Надвечер отново се извеждали на паша докъм полунощ, след което преспивали в егрек или на нива. През горещите месеци често къпели овцете, като ги прекарвали през река или гьол. На водопой се водели два пъти дневно — сутрин и вечер.

През зимата, когато пашата прекъсвала, грижата за изхранването на животните се поемала от собствениците, които още през лятото се запасявали с фураж: различни зърнени храни, изсушени треви — сено, фий, гълъпшина 'царевичак', бобенища 'бобени стебла', листници 'окастрена и изсушена шума' и др. Количеството и разнообразието на фуража до голяма степен зависели от имотното състояние на стопаните. След Освобождението неговото качество значително се подобрява поради въвеждането на фуражни култури: детелина, люцерна и фий. Това от своя страна се отразява и върху млечността на овцете.

От началото на XX в., когато започнали да се употребяват фуражните култури, за поставяне на храната на животните все повече се използували специални съдове. Преди това храната се изсипвала (разпилявала) направо на земята. С въвеждането на съдовете-хранилки се предотвратява разнасянето на храната от животните. Тяхната форма и направа зависят от предназначението им. Те биват подвижни и неподвижни с оглед на това, дали са укрепени със забити в земята дървени колчета, или са поставени на дървени кръстовища (крака).

За хранене на овцете най-често използували корита 'правоъгълни съдове, сковани от дълги дъски'. В тях се поставяло (насипвало) зоб 'зърнен фураж'. Особено се ценяла зобта от къръмук 'къклица', която се получавала при пресяването на зърнените храни. Съдовете се поставяли направо на земята и се укрепявали отстрани със забити дървени колчета или се повдигали над нея. В четирите им ъгли се заковавали малки крачета. За насипване на зоб се използували и коруби 'дървени съдове', направени от корубести дънери, копани и др.

Яслите-скари са сравнително нов тип съдове за поставяне на различен вид тревен и листников фураж. Те са направени от три дълги успоредно поставени дървета, върху които през известно разстояние са наковани летвички или пръчки (дълги около 70 см) така, че образуват решетка. Към долното дърво, което служи за основа, е закован под от дъски за събиране на падналия фураж. В зависимост от дължината яслата има 4 или 6 дървени крака, поставени кръстосано или отвесно.

Каменната сол за овцете се поставя на чангал 'кол, завършващ с чатал' или върху чукан с набити по краищата му пръчки. Местата, където се намират поставките с каменната сол, се наричат солища.

Храненето на животните през зимата се извършва три пъти дневно: рано сутрин — сено, на обяд — зърнен фураж, и: вечер — отново сено или друг фураж. Следобед и надвечер за подсилване се дава често на животните и допълнителна храна. През всеки по-топъл зимен ден те се извеждат на паша в полето. Специални грижи се полагат около изхранването на овцете-майки и малките агънца. През зимата, когато овцете не излизат на паша, те се поят два пъти дневно. Водата им се сипва в корито или котел.

Овцете нощуват в овчарници, формата и видът на които зависят от сезона и мястото, където денонощно прекарват овцете. През времето, когато се извеждат на паша извън селото, нощуват в саи 'загради' (още кошари}, които представляват леки навеси и в повечето случаи имат временен характер. Използуват се предимно през лятото, когато стадата нощуват по стърнищата. Около тях се прави ограда от вършини или друг лек материал, която не позволява на затворените в кошарата животни да се пръскат извън нея. Лекият тип на тези овчарници ги прави особено удобни за преместване. Затова те намират широко приложение при егречното наторяване на нивите. След като овцете престоят няколко нощи и наторят мястото, заемано от кошарата, тя се разглобява и премества на друго място, отново се сглобява и се огражда. Често стопаните, вместо да правят при всяка смяна на мястото нова ограда, използуват подвижни плетове от тънки пръти, наричани гради или крила.

В миналото, когато осенчани са развивали едро овцевъдство, стадата на овчарите зимували в близките гори. Там се изграждали даями 'кошари' за зимуване на овцете. Тези зимни овчарници представлявали полукръгли навеси. Единият край на еднострешните им покриви се опирал направо на земята, а другият се издигал нагоре посредством чатали 'високи колове'. За покриване на кошарата се използували вършини и ръженица. От двете страни на навеса, до пълен кръг, мястото се ограждало, като се оставял проход за влизане и излизане на стадото. До самата даямь се намирал бурдей 'овчарска колиба'. Тя представлявала до половина вкопана в земята землянка, покрита с клони, шума и слама. Колибата била сравнително добре уредена вътре — имала нарове, огнище, специално пригодени места за поставяне на съдовете за мляко, готвене и хранене, тъй като овчарят прекарвал в нея цялата зима.

Овцете, които се водели на паша в смесени стада, всяка вечер се прибирали за нощуване в селото. След като броят на отглежданите животни намалява, стопаните преминават предимно към домашно отглеждане на животните. Нощуването им вече става в кошара под саиван 'навес' в стопанския двор на стопанина. Този тип овчарници се изгражда на ачик 'направо на двора'. И днес отделни собственици използуват за прибиране на овцете такива кошари в сайвани, които в повечето случаи са двукатни постройки. В горната им част обикновено се намира плевнята с фуража, а отдолу — помещенията за животните, които са разделени с прегради от дъски или телена мрежа.

Заплождането на овцете ставало късно през есента (около Димитровден — 8 ноември). За да се предотврати по-ранното заплождане, кочовете 'овните' се отлъчват още през лятото в отделен билюк 'стадо', което се води на паша от овчар, наречен кочмърджйя или кочмарин. За мърляне 'оплождане' кочовете се смесват със сириците след Петковден (27 октомври). Преди това храната на животните се подобрява — дава им се обилно зоб и друга по-силна храна. Това продължава и през периода на мърлянето. При изхранването на замърляпите 'оплодените' овце също се отделя внимание — сочната зеленина (например люцерна) им се дава в ограничено количество, в противен случай те могат да станат ялови.

Развъждането или обагването на овцете е ставало през ранна пролет, когато времето се затопля и тревата пониква. Това улеснявало собствениците при отглеждането на агнетата. Зелената паша осигурявала и добра млечност на овцете-майки. Затова и ранните агнета се колели за месо, а по-късните се отглеждали. За оплодените овце не се полагали особени грижи. Обагването ставало обикновено в кошарата. Родилото се агънце се облизвало от овцата-майка, след което веднага се изправяло и започвало да бозие 'суче'. Първото мляко на обагнилата се овца се нарича коластра, а овца, която за първи път дава мляко - звиска.

Агънцата не се пускали веднага на паша. След раждането те се отлъчвали от майките в отделно помещение и се пускали при тях само да бозаят. Постепенно те се захранвали с ярма 'смлян зърнен фураж', която се наспивала в куритенци 'малко корито' от сковани дъски или от корубесто дърво. След като поотраснели, агънцата започвали да се захранват и със сено. През този период стопаните оставяли на различни места по оградата на кошарата снопчета трева и листник. Пускането на агнетата при другите овце и извеждането им на паша се извършвало около Гергьовден. Агнетата се отбивали по няколко начина: чрез даването им в стадото на друг овчар срещу заплащане (практикувало се от собствениците на малък брой овце); чрез взаимно разменяне на агнетата между двама овчари (при стопани, които сами се грижели за овцете си); чрез отделяне на агнетата в стадото с яловите овце и кочовете (този начин се практикувал в миналото, когато се отглеждали голям брой овце).

Доенето на овцете в смесените стада се извършвало два пъти дневно — сутрин, преди да се изкарат на сборното място, и вечер, след като се приберат в дома на собственика. В по-големите стада на сдружили се овчари овцете се доели три пъти дневно — сутрин, обед и вечер. Към края на лятото млякото на овцете постепенно намалява. Доенето на овцете се прекратявало през септември, когато те „прегаряли", т. е. млякото им прекъсвало. За доене на овцете се използувал обикновено проходът на кошарата. Млякото, събрано от едно доене на всички овце, се нарича дуилу. Съдовете за събиране на млякото имали различна форма и големина. Първоначално при самото доене то се събирало във ведрица 'цилиндричен съд с диаметър около 30 см и височина 20 см, изработван в миналото от дърво, а по-късно — от ламарина'. За пренасяне на мляко до мандрата в миналото овчарите си служели със стомни, стовни от глина с две уши 'дръжки', които се използували за връзване към самара на магарето. Към края на 20-те и началото на 30-те години на XX в. за пренасяне на мляко започнали да използуват боти или тенекета 'ламариненн съдове' с различна вместимост (от 10, 15 и 20 л).

За получаване на по-големи количества месо и вълна стопаните кастрирали мъжките агнета. Обикновено това извършвал опитен човек, наричан буроджия, бургоджия. Подвиването 'кастрирането' се правело, като се усуквали и стягали с канап или лико семенниците на животното или пък се прищипвали с къскъч 'сурова пръчка, разделена в единия край'. След няколко дни тестисите изсъхвали и тогава с ръка ги напъхвали навътре. Така кастрираното животно се наричало бурма, овен или овеч, а некачествено кастрираното — вътрак.

Стрйжбата на овцете се извършвала ръчно с цигански ножици, ноици, правени в миналото от местните майстори-железари. Те представляват две срещуположно поставени ножовки, в задната част извити и занитепи, за да пружинират при работа. Към края на първото десетилетие на XX в. започнали да се произвеждат и фабрични ножици (краклизи), които по форма били близки до ръчно изработените. През ранна пролет (април) овчарите правели подстриг 'подстригване' на овцете-майки, като внимателно обирали с ножици вълната под корема (около вимето), задницата и опашката. Това се правело с цел да не се замърсява вълната и да не се запарва животното през горещините. Подстригването на вълната около вимето улеснявало бозаенето на агнетата и доенето на овцете. Редовната стрижба на овцете обикновено се извършвала към края на май и началото на юни в двора пред кошарата. На земята простирали рогозка или черга, поваляли овцата и връзвали двата задни и единия преден крак. Стригането започвало от корема на животното и вървяло към гърба. Подстригвачът повдигал с една ръка вълната, а с другата я стрижел. След като острижел едната страна на тялото, обръщали овцата и започвал другата. Остриганата от една овца вълна се нарича руно. При стрижбата овчарите се стремели вълната да не се накъсва на отделни парчета, а да се изкара нацяло. Обикновено малките не се стрижелн до навършване на една година, но ако агнето било едро и вълната му доста израснала, остригвали го през август. Вълната от агнета наричали йеринъ. Вълната, добита от стрижбата на овцете, се съхранявала, както е на руна, на сухо място до по-нататъшната й обработка. Днес в големите стопанства стрижбата става с електрически машинки, но традиционният начин не е забравен. Той обикновено се практикува при малките стопанства.

В миналото всеки стопанин бележел овцете си със свой нишан (белег) 'знак за собственост', който в повечето случаи се предавал по наследство. Знаците представлявали белези, направени на животните с изгаряне, пробиване и ш изрязване на лесно забележими места — обикновено на ухото на овцата (лявото или дясното, на върха или по средата, от външната или вътрешната страна и т. н.). Въпреки че броят на основните елементи на белезите не бил голям, знаците за собственост били твърде разнообразни. Това се получавало чрез комбинирането на няколко елемента (зарязвания) върху едното ухо, на двете уши и т. н., което изключвало дублирането им. Всяко зарязване в зависимост от формата носело отделно наименование: уймъ 'полукръг ло отразяно', дзъмба 'дупка, направена със зъмба`, четал, юреидекес 'лястовича опашка', дюс кюсук 'право отрязано' и др. Много от тези наименования днес са забравени. Знаците се поставяли на животните още в ранна възраст, обикновено в деня, когато агнетата се пускали за първи път на паша. Днес отделните собственици също бележат овцете си, като правят зарязвания по ушите им, но най-често се практикува бележенето с боя по гърба. Белезите, нанесени по този начин, трябва обаче да се подновяват след всяка стрижба на овцете.

Освен по изкуствените белези стопаните различавали своите овце и по някои естествени белези: цвета на вълната, формата на тялото и др. Във връзка с тях на овцете давали различни названия: памеш 'с бяла вълна', ба-киш 'с черно около очите', кърабаш 'с черни петна по главата', рдгушка 'с малки рогца', къреста 'с остра и тъмна вълна', джибеста или джибара 'с къса и мека вълна' и др. Когато овцете се изкарвали на паша, на водачите на стадото и на тези, които имали навик да се отделят от него, овчарите поставяли звънци и зилове. Първите били направени от ламарина, а вторите — от бронз. Звънците били два вида: чардъджийски — с прави стени, и улаучан 'влашки' — с издути стени. В средата им се поставял железен език (пръчка с топче накрая), който при удряне в стените на звънеца предизвиквал звънене. Бронзовите зилюве също са няколко вида в зависимост от формата и големината: обикновен зиль — с форма на пресечен конус, къмбанкъ — с формата на обикновения зил, но с по-малки размери, оревчи 'орехче' — с кълбовидна форма . Звънците и зиловете се поставят на вратовете на животните на каиш или въженци.

Овцете боледували от различни болести, причинени от простуда, неподходящи храни, зарази и др. В миналото овчарите познавали различните заболявания по овцете, а някои по-опитни можели да приложат и съответно лечение. Това се отнасяло предимно до различни видове настинки и някои отравяния. При заразните болести единствените мерки, които се вземали, било да се отделят заболелите овце от останалите. Заразните болести били най-трудно предвидими и предотвратявани и при традиционното животновъдство водели до голяма смъртност на добитъка. В тези случаи овчарите се стараели да предпазят овцете главно от заразяване. Традиционните начини за лечение се предавали по наследство, от поколение на поколение.

Някои от по-разпространените болести и начините за тяхното предотвратяване или лечение, практикувани от осенските овчари, са следните: шарка— заразна болест, която не се лекувала; заболялата овца само се отделяла от стадото; керебик 'заболяване на дробовете' също не се лекувало; далачева 'пълнене на далака с вода' — лекувала се, като пробождали с шило гръдния кош на овцата от лявата страна под лопатката; кървясване 'овцата се подува' от пасене на росна трева, люцерна и др. — правел се разрез на ухото или на веждата и черната кръв изтичала; изстинали овце лекували, като ги заравяли в торището; натравеии 'отровени' лекували, като в устата им сипвали мляко или смес от чесън, оцет и олио. Със създаването на ветеринарната служба в селото описаните начини на лечение постепенно престават да се практикуват.

Развитието на овцевъдството в Осенец и получаваните от него продукти (мляко, месо, вълна и кожа) се използували предимно за задоволяване нуждите на отделните домакинства. Само стопани, които имали повече овце и добивали продукти в излишество, ги изнасяли на пазара за продан или ги давали на търговци-прекупчици. През 1936 г. по статистика в селото е имало 4723 броя овце. След като е била забранена пашата на гората за козите, те са изчезнали постепенно от село. Овцевъдството се е разширявало много по свободно докато не са били разорани общинските мери. Годишното производство на мляко възлизало на около 40 000 литра (годишна статистика през 1935 г.)

[редактиране] Говедовъдство

Отглеждането на едър рогат добитък (волове, биволи, крави и биволици) през разглеждания период е било от голямо значение за поминъка на осенчани. От средата на XIX в. до колективизацията традиционното говедовъдство преминава през няколко основни етапа. До Освобождението то е било източник и на продукти за пазара. Наличието на отлични природни условия и определено екстензивният характер на земеделието благоприятствували за неговото развитие.

Голямо внимание се отделяло на отглеждането на биволи и волове, които били единствената тегловна сила. Биволите като силни и издръжливи животни през този период активно се използували при развития кириджилък. Със засилване ролята на земеделието след Освобождението тяхното значение като тегловна сила постепенно отслабва и изчезва към края на 40-те и началото на 50-те години на XX в. Още в началото на века се променя и съставът на биволското стадо — намалява чувствително броят на биволите и се увеличава броят на биволиците. Мъжките животни били използувани само като работна сила, а биволиците били източник и на продукти. Ролята на биволите в превоза била подкопана и от появата и развитието на железопътната мрежа, с което се премахнала старата форма на пренасяне на стоки с биволска кола. Развитието на коневъдството от началото на XX в. и замяната на биволите и воловете с конска тяга променят първостепенното значение на говедовъдството. Постепенно то се превръща в добавъчен поминък с продуктов характер, чиято главна цел била да задоволява отделното домакинство с месо, мляко и кожи.

Всяко домакинство отглеждало впрегатния си добитък самостоятелно. Невпрегатният добитък се отглеждал в чарда 'стадо', за което се грижел чардаджия 'селски говедар'. Той се наемал от собствениците обикновено за през лятото и есента (от Гергьовден до Димитровден). Възнаграждението му (хак), обикновено по шиник жито и парична сума на глава добитък, събирали хора определени от общината, които през втората половина на сезона обикаляли къщите на собствениците с подпечатан от нея шиник. Невпрегатният добитък се изкарвал сутрин от стопаните на определено място, откъдето селският говедар повеждал стадото на паша и вечер го връщал в селото и го разпускал. Собствениците на повече едър рогат добитък образували чарди и от волове и телета. Волската чарда се водела на паша от отделен говедар — воловарин (йорусчйя), а телетата — от телчар. Чардите се водели на паша в определен ред: първа тръгвала волската, след нея чардата от невпрегатен добитък (крави и биволици) и накрая стадото от телета. Обикновено за телетата се грижели жени или деца на бедни стопани.

През пролетта, лятото и есента говедата пасели по близките поляни и гори и по стърнищата на ожънатите ниви. В горещите летни дни пашата на добитъка се извършвала през ранните утринни часове. Когато ставало горещо, говедарите водели добитъка на прохлада по поляните около реките или гьоловете. Наричали ги сувати. След като преминела горещината, пашата отново продължавала до късно вечерта, след което говедата се подкарвали към селото. Впрегатният добитък също се извеждал на паша през лятото, но през нощта, в т. нар. нощна чарда. През зимния сезон, когато говедата не се извеждали на паша, изхранването им се поемало от собствениците. Основна храна бил тревният фураж, ярма 'смляна зърнена храна, разбъркана с вода и сол', нарязани царевични стебла, парчета тиква, цвекло и др. Зобта се давала във вид на елак 'каша', която се насипвала върху сламата и се разбърквала, а през по-студените зимни дни се запарвала с гореща вода.

[редактиране] Обори

Зиме добитъкът нощувал в зимник, който бил неразделна част от традиционната капанска къща. Той се изграждал като мазе под стаите за живеене. Вътре оборът бил разделен на отделения, едното от които се използувало за телчарник 'помещение за телета'. Храната за говедата се поставяла в ясли, наредени неподвижно край едната стена на обора. В зимника добитъкът се връзвал за железни халки, заковани за стената, или за дървени колове. Последните служели и като прегради за отделяне на животните. От 20-те години на XX в. за прибиране и нощуване на говедата през зимата започват да се използуват дамове 'обори', които се изграждали отделно от къщата.

Подът в обора винаги се застилал със слама, която редовно се почиствала сутрин, след като добитъкът се нахранел. С желязна вила около животните подривали 'събирали боклука' и подменяли замърсената слама. След това почиствали добитъка с волски гребен (полусферична ламарина, извита под прав ъгъл, на единия край на която има зъбци, а на другия — дървена дръжка). След всяко чесане говедата се изтупвали с метла. Едрият рогат добитък през топлите дни нощувал под чардак 'сенник за сушина'.

Заплождането на говедата не се извършвало в точно определено време, но стопаните се стараели то да стане през такова време, че кравите да се отелят през пролетта, когато може да се подсигури зелена храна на кравата-майка. Когато кравата навлезе в полов период, я наричат боюсак, а след като забременее — загуната. Осенчани не отглеждали бикове за разплод. Кравите на отделните собственици оплождали общински бикове, за които се грижела местната управа. След отелването кравата престоявала в зимника или чардака няколко дни и отново се пускала с чардата на паша. След раждането телетата се отделяли в отделно помещение (отделение), за да не бозаят постоянно. След известно време започвали постепенно да ги захранват, отначало с по-леки храни (трици, ярма и др.), а после и с по-груб фураж.

Кастрирането на мъжките телета ставало с подвивъни, когато навършели една година. Това се правело от буроджия ' майстор-подвивач'. Телетата на възраст около 2 години започвали да се приучват на впрягане — първоначално с празна кола и на малки разстояния. Като работен добитък се използували предимно волове, докато кравите се отглеждали за добиване на мляко.

През 20-те години на ХХ в по отношение на расата на говедата били направени опити с бикове от сименталска порода, резултат обаче не се е получил. Вследствие на това се е възприела местната искърска порода. Развиване на модерно говедовъдство в Осенец започва едва след колективизацията, когато то постепенно се превръща в отрасъл с продуктивен характер. Днес някои домакинства отглеждат по една-две крави за мляко, но повече се отглеждат телета за месо.

[редактиране] Биволовъдство

В миналото твърде характерно занимание на осенчани е било отглеждането на биволи. Биволовъдството винаги е вървяло успоредно с говедовъдството, тъй като отглеждането и на двата вида рогат добитък е еднакво. Затова в повечето случаи биволите се събирали в чардите с говеда. Характерно за този вид животни е, че те са по-чувствителни към температурните промени, особено към горещините. Ето защо тяхното отглеждане е било свързано с т. нар. гьолища (локви} 'плитки ями, пълни с вода', в които те се разхлаждали.

Наименованията на животните по пол и възраст са следните: малаче 'малко, на възраст до една година, без разлика в пола'; телица или юнйк женско, навършило година, но още не се е отелвало' а след това — биулца; биулско бикче 'мъжко на една година'; биулски бик 'мъжко на 2, З и повече години'; биулче 'кастрирано мъжко до 3 години', а след това — биул.

Като едри и силни животни, биволите се използували преди Освобождението предимно за главна тегловна сила и намирали голямо приложение в кираджилъка. Осенчани, които се занимавали с кираджийство, пренасяли с биволски коли различни стоки между градовете Разград, Русе, Варна и Бургас. Освен като работен добитък биволиците били и източник на мляко, което населението преработвало в масло. След Освобождението с развитието на земеделието и западането на кираджилъка биволовъдството постепенно отслабва. Намаляването на домакинствата, които се занимавали главно с отглеждането на биволи, също оказва влияние. След колективизацията при коренно променените стопански условия биволовъдството като нерентабилен отрасъл изчезва съвсем. Известна роля за това изиграва и пресушаването на блатата и гьолшцата в землището на селото.

[редактиране] Коневъдство

Отглеждане.

Преди Освобождението с отглеждане на коне (ергелета) се занимавали отделни заможни стопани, но в повечето случаи това било привилегия на османското население. Ергелетата се състояли главно от кобили (в едно ергеле имало 15—20 глави). За тях се грижел наемен кобилар (ергелджия), на когото заплащали обикновено по два шиника жито на глава. Тъй като кобилите се използували само за вършитба, те почти целогодишно били по общинските мери. Само през студените зимни дни собствениците ги прибирали в селото. Специални помещения за нощуване на животните не се използували. Обикновено това ставало на открито в двора или в най-добрия случай под заграда с навес.

По отношение породата на конете трябва да се отбележи, че през този период Делиормана (Лудогорието) се славел с прочутия делиормански жребец, ценен поради издръжливосгта, работоспособността и невзискателността към отглеждането. След Освобождението постепенно се влошава отглежданата порода на конете, защото те започват да се използуват изключително като работен добитък благодарение на развитието на земеделието и прерастването му в основен поминък.

Постепенно конете започват да изместват биволите и воловете като впрегатен добитък. Все по-голямото им участие в стопанския живот довежда до намаляване броя на домакинствата с повече коне (кобили) и: до увеличаване на домакинствата, притежаващи по 2 коня. За осенчани отглеждането на коне се превръща в добавъчен поминък към земеделието, чиято цел е да задоволява стопанските нужди на отделното домакинство. Само в единични случаи коневъдството било занятие, при което конят се отглеждал като стока за продан. За западане на едрото коневъдство оказва влияние и навлизането на механизираните оръдия за вършитба. Навлизането на конете в стопанския живот на населението не важи за всички социални слоеве. В бедните домакинства коневъдството е твърде слабо застъпено, тъй като полезният труд, който дава конят в дребното стопанство, не може да покрие разходите по неговото отглеждане. Използуването на конете като работна сила се отразява върху състава на конското стадо. Намалението на броя на конете (за 1900 — 1926 г.) засяга повече женските, отколкото мъжките животни.

Основна храна на конете през пролетно-есенния сезон са тревата и зеленият фураж. Тъй като през деня с конете се работело в полето, както и с говедата, широко се практикувала нощната паша. Паша през деня се провеждала само в случай, че не се вършела полска или някаква друга работа. За да не се отдалечават конете по време на паша, стопаните използували различни видове спъвачки; а) кьостек; б)букаи 'спъвачки от верига'; паивант 'завързване с въже за забито в земята колче'. За подсилване на животните зелената храна често се съчетавала със зърнен фураж, който с насипвал в конски торби 'торби от козина'е които се поставяли на главите на конете. Зимната храна се състояла от различни, видове сушен фураж и зоб, а на малките кончета давали допълнително леща, фий и грах Два-три пъти през деня конете се поели с чиста, вода.

За тяхното здраве и чистота стопаните полагали много грижи —- разтривали ги със снопче трева, когато били запотени, покривали ги с чулове 'покривала от козина' и т. н. Щом времето застудеело и през цялата зима конете се прибирали в дам 'конюшня', в която, както в помещението за говеда, покрай стената имало ясли за поставяне на храната. През горещите летни дни стопаните ги прибирали на сянка под чардак.

Названията на конете през различните възрастови периоди са следните: кон — общо название за възрастно мъжко животно; кобила — за женско, което е вече укончвало 'раждало'; кончи 'малко, до 1 година, без разлика в пола'; жребчи 'мъжко до 2—3 години', а след това — жребец или айгър; кобилка 'женско животно до 2—3-годишна възраст'. Мъжките разплодници обикновено се кастрирали {подвивали), когато навършели една година.

Любовта на стопаните към конете се изразявала не само с вниманието и грижите, с които ги заобикаляли, но и със стремежа към подобряване на техния външен вид, особено при тържествени случаи (сватби, празници и др.). Тогава те им поставяли различна украса — гердани от разноцветна вълнени конци и мъниста, пискюли, звънчета, различни метални апликации и пр. Често се изплитали гривите и опашките на конете, а на младите животни завързвали против уроки синя или червена панделка. Празнувал се тържествено и Тодоровден — празник, специално посветен на конете.

[редактиране] Свиневъдство

Обширните гори, които в миналото заобикаляли Осенец, създавали отлични условия за отглеждане на свине Не са били малко домакинствата, притежаващи и по повече от 2 прасета.Те били от местна порода — черна, полудива, с остра четина и не особено едър ръст. Почти през цялата година свинските стада прекарвали по горите, наглеждани от селски свинари (домусчии). Вечер те прибирали животните за нощуване в кошари 'леки загради от колове и пръти', които се намирали близо до селото.

Практиката на свободно стадно отглеждане на свине продължава докъм 20-те години, на XX в., когато произволното изсичане на горите и превръщането им в ниви прави невъзможно нейното по-нататъшно съществуване. Освен това държавата провежда редица мерки, с които се забранява свободната паша на свине из горите. споредно със стадното свиневъдство някои домакинства отглеждат свине и в домашни условия. След забраната на. горската паша почти всички преминават към домашно свиневъдство. Местната полудива порода постепенно започва да се заменя с по-доходните и поддаващи се на угояване бели свине и монголци.

При домашното свиневъдство нощуването и угояването на животните става в кочина — постройка от дъски, между които оставяли малки процепи за проветряване. Обикновено кочината се издигала десетина см над земята посредством големи камъни, поставени на четирите й ъгли. В някои случаи под нея имало трап, пълен с вода.

През летния сезон храната на свинете се състояла предимно от растителни примеси. Давали им и остатъци от кухнята, тикви, плодове, цвик, булашйк 'помия' и др. Поняко животните се пускали по двора и улицата с си търсят храна. За да не пакостят (да не ровят из градината), на зурлите им поставяли алка 'халка' от желязо. Угояването на свинете се извършва от лятото до зимата (колят се през декември - януари). За тази цел храната им се подсилвала със смлени концентрати, запарени с гореща вода.

За по-бързо увеличаване на теглото мъжките свине се скупяват 'кастрират` от опитни лица. Едновременно с кастрирането на животното се изрязва т. нар. гърлицъ 'пъпка, подобна на брадавица', която се намира под брадата. Добиваните от свиневъдството продукти (месо, сланина, кожа и четина) при домашното отглеждане били предназначени за нуждите на домакинството.

[редактиране] Птицевъдство

Както в миналото, така и днес отглеждането на домашни птици е неразделна част от селскостопанския трудов бит на осенчани. Всяко домакинство отглежда кокошки, гъски, патици, пуйки и др. за задоволяване своите нужди от месо и яйца. Птиците се отглеждат в домашни условия. През деня те се пускат из двора, около къщата, до близката река или поляна, а вечер се прибират за нощуване в курника. Често, особено през студените зимни нощи, те нощуват на топло в обора при добитъка.

Понякога за различните видове домашни птици се използуват общи курници, където са поставени пръти за кацане на птиците, съдове за вода и храна. Курниците се строят доста масивни. В миналото те се правели от дебели дъски или от кирпич и се покривали с пръти и слама. Днес повечето курници са от тухли, с керемиден покрив, често измазани с вар против кокошинки.

Домашните птици се хранят с различни видове зърнени храни — жито, ечемик, царевица и др., които стопаните им хвърлят на определено място на двора по два-три пъти дневно. Дават им се и ситно накълцани треви, остатъци от трапезата и др. Когато са извън курника, птиците и сами си набавят храна, като ровят по двора, пасат по затревените места и т. н. Вода за домашните птици се сипва в пиличник 'малко четвъртито каменно корито`, дървени копани, в стари, излезли от употреба съдове и др.

Полозите 'гнездата' за снасяне на яйца се поставят на различни места — в курника, в яслите на обора, когато добитъкът е навън, както и на други закътани места из двора. В миналото за същата цел се използували направените в кирпичените огради виритки (дулапчета) 'малки ниши'. За полози се използуват стари кошници, дървени сандъчета и др., на дъното на които се поставя малко слама и едно яйце за примамка. Понякога се случва и птицата сама да направи гнездо, да снесе в него яйца и да се излюпят пиленца.

През време на мътене на клочката 'квачката' се осигурява спокойствие. След излюпване пиленцата се обграждат с внимание и грижи, за да оцелеят и израснат. Първоначално те се захранват с по-леки храни — царевично брашно, трици, трошички хляб, зрънца просо. За да не се отдалечава квачката с пиленцата надалеч и да се запази храната на малките от останалите птици, се използуват различни пиличнщи. Това са места за пиленцата и квачката, до които е възпрепятствуван достъпът на други птици чрез преграда от дъски, царевични или слънчогледови стебла и др. Най-разпространени са пиличниците, сковани от дъски с форма на малка колибка. За да могат да преминават пиленцата (да влизат и излизат) през пиличника, дъските му са сковани на разстояние една от друга (около 10 см). Първоначално храната на малките се поставя под съоръжението, а след като поотраснат около него. Така те постепенно привикват към околната среда.

Днес твърде разпространено е вземането и отглеждането на пиленца, излюпени по изкуствен начин. Отглеждането им първоначално става в по-топло и тихо помещение (често в някоя стая на къщата), в меко застлани стари кошници, сандъчета и др. Когато поотраснат, започват да ги привикват да ходят из двора с другите птици.

[редактиране] Пчеларство

Познато още от далечното минало, пчеларството било едно от любимите традиционни занимания на осенчани. Обширните поляни и гори около селото създавали отлични условия за паша на пчелите. Въпреки това пчеларството не се развило като отделен поминък на населението. Имало стопани, които се занимавали главно с пчеларство, но техният брой бил съвем незначителен.

Отглеждането на пчелите се извършвало в тръвни 'плетени кошери с куполообразна форма'. Като материал за изплитането им се употребявал повит. В долния край на тръвната, към основата, е оставена дупкь, през която пчелите влизат и излизат. Отвън кошерът е измазан със смес от говежди тор и дървесна пепел (последната не позволява развъждането на пчелния молец). Тръвната обикновено е висока около 50 см и широка (в диаметър) 35—40 см. За предпазване от дъжд, сняг и слънчеви лъчи тя се покрива с кафтар 'качулка' от дъбови клонки или едра слама (ръженица), стегнати с обръчи от изплетени пръчки. Кошери от новата система „Дадан блат" започват да навлизат в Осенец още през първите десетилетия на XX в., но тяхното разпространение вървяло твърде бавно.

За да се осигури по-доброто изхранване на пчелите, кошерите се изнасят на куванлък 'пчелин'. Избира се подходящо място — преди всичко наблизо да има подходяща и достатъчна паша за пчелите, да е запазено от вятър и да не е сенчесто. До пчелина кошерите се пренасят внимателно, като дъното на колата или каруцата, с която се превозват, предварително се застила със слама.

От пролета до началото на есента, докато трае сезотът на паша на пчелите, кошерите остават на пчелина. През, това време за тях се грижи куванджия 'пчелар'. Той преглежда състоянието на пчелните кошери, налива вода в поилките, сдеди за роенето на пчелите и т. н. За поилки се използуват стари, излезли от употреба малки съдове, които се поставят на няколко места из пчелина. През есента, когато започва да се захлажда, кошерите с пчелите се прибират в селото и се зазимяват — обвиват се с вълнени парцали, а поставките им се издигат с пръст над земята, за да не се наводняват при дъжд и топене на снега. В по-ново време пчелните кошери се прибират на сушина под навес.

[редактиране] Роене

Размножаването на пчелите става през втората половина на май. Пчеларят следи поведението на пчелите, знае коя тръвна кога ще се роява. Когато изхвръкне пчелното семейство с пчелата-майка, пчеларят взема нова тръвна, предварително намазана с урис 'маточина', и влиза в ниско летящия рояк, като подсвирква и подвиква: „мат, мат мат. . .". Привлечени от миризмата на маточината, пчелите влизат в тръвната. Понякога се случва роякът да се захване 'кацне' на някой храст или нисък клон. Тогава пчеларят поставя под него тръвната и внимателно тръска храста (клона), за да изпадат пчелите, или опушва роя с трепка 'запален омазнен парцал' и ги събира в кошера. След като пчелите се успокоят, кошерът се пренася в пчелина. От един кошер могат да излязат няколко рояка, тъй като пчелата-майка снася яйца няколко пъти. Неколкократното роене на пчелите отслабва кошера и намалява добива на мед, затова пчеларите се стараят да го прекратят, като изрязват маточните килийки в долните краища на питите.

Медът се изважда от кошерите през есента, когато пчелите престават да пасът. Ако годината е благоприятна, пчелите напълват питите с мед още през лятото. При такива случаи пчеларят ги пуща в трап — изкопава под тръвната малко трапче, което пчелите започват да пълнят с нови пити и мед. По такъв начин изкуствено се увеличава обемът на пчелния кошер. Първата крайна пита, която се изважда, се нарича дълак.

Изваждането на меда се прави по няколко начина: първо се заделят силните кошери, които ще дадат рой през пролетта, и се подрязват — внимателно се обръщат на една страна; пчелите се опушват и питите се изрязват на около 5 см навътре, после се изправят; слабите кошери не се оставят да зимуват — мухите 'пчелите' в тях се унищожават (опушват се, събират се на куп с разлистено клонче и се заравят) и се изваждат пчелните пити; друг начин на изваждане на питите е цялата тръвна заедно с пчелите да се изтърси в каче с вода, за да се издавят пчелите. От началото на XX в. се въвежда нова практика на вадене на мед, без да се унищожават пчелите.

Медът от восъчните пити се отделя, като питите се начупват на парчета и се поставят в торба от рядко платно. След това торбата се пристяга с въже, а медът започва да се изцежда през платното. Още по-ефикасно се изцежда медът, когато торбата се притисне с дъска и поставен върху нея тежък предмет. Полученият мед се изсипва в глинени и ламаринени съдове, а останалото се използува за добиване на восък.

За развитие на модерно пчеларство в Осенец може да се говори едва след 20-те и 30-те години на ХХ век, когато се създават пчеларски дружества. Последните изиграват важна роля за въвеждане на нови начини при отглеждане на пчелите и за прилагане на по-модерно добиване на меда. Новата система разбории кошери (сандъци} започва да намира все по-голямо разпространение. Първоначално те се купуват от разградските магазини или за тяхното доставяне се грижат пчеларските дружества. По-късно с изработката им се заемат селските дърводелци. С въвеждането на новата система кошери е свързана и употребата на центрофуги за вадене на мед.

[редактиране] Бубарство

Като добавъчен поминък към животновъдството за получаване на коприна бубарството е известно отдавна в Осенец. Свързано с отглеждането на черничеви дървета, чиито листа са основна храна на копринените буби, то е доста разпространено още преди Освобождението. За осенчани бубарството служи главно за задоволяване нуждите на отделните домакинства с коприна и е било твърде разпространено докъм 50-те години на ХХ в.

Отглеждането на копринени буби става в отделно помещение, обикновено в някоя необитаема стая на къщата. Излюпването на коприненото бубено семе става през май. За целта то се поставя върху копривени листа или върху хартия (в по-ново време). Мястото трябва да е сравнително топло. До разлистването на черничевите дървета първата храна на излюпените буби са листенца от коприва и трендафил. По-нататък изхранването им се извършва само с черничеви листа. Докато бубите са още малки, листата се нареждат около тях, а когато пораснат, им се дават цели клонки. Бубите не се пипат с ръка. Почистването на мястото се прави, като се повдигат черничевите клонки заедно с бубите. След това се поставят обратно.

Бубите се завиват в пашкули около суха дъбова шума, изсъхнала лайка, градинска метла, брястови листа, които се наричат расти. Обирането на мушниците `пашкулите` се извършва, след като последните се втвърдят достатъчно. Обикновено това става за около десетина дни. От тях се избират няколко по-правилно завити пашкула, които по-късно се използват за получаване на бубено семе. Останалите се поставят на топло място (топла пещ), за да измрат какавидите им.

Точенето на коприна освен във фабриките се извършвало и в домашни условия, но само от сръчни и опитни жени. Пашкулите от които ще се точи коприна, предварително се накисва във вряла вода, докато се размекнат и нишките им започнат да лепнат и да се отделят. Тогава с пръчица или дървено четалче се захваща някоя нишка и внимателно започва да се изтегля върху поставка с гладка повърхност. След като изсъхнат, копринените нишки се намотават на малко аршинче. Тъй като домашното точене на коприна осенчани практикували слабо, обикновено те го предавали на закупчик.

[редактиране]

Традиционното животновъдство при осенчани преминава през няколко етапа: 1. До Освобождението животновъдството е основен поминък на населението. С развитието на земеделието то постепенно губи първостепенното си значение.2. от Освобождението до Първата Световна война се забелязва увеличаване на воловете и биволите като впрегатен добитък. След това поради навлизането и все по-широкото използване на конете като теговна сила биволовъдството, а след това и говедовъдството постепенно се превръщат в продуктови отрасли. Утвърждаването на конете като работен добитък в стопанския живот се отразява върху начина на тяхното отглеждане.3. На животновъдството като източник на продукти и суровини осенчани винаги са отдавали голямо значение. През периода, когато то се явява за тях основен поминък, добиваните животински продукти били предназначени предимно за пазара.4. За подпомагане на животновъдството след 20-те години на ХХ в. били създадени различни стопански дружества – застрахователно (за добитък), коневъдно, пчеларско и др.5. Днес при променените икономически и стопански условия животновъдството се развива в две основни направления: в животновъдните ферми и в домашни условия.

[редактиране] Облекло

Основна статия Облекло в Осенец

Облеклото в Осенец е типично капанско. Според етнографски изследвания облеклото на капанското население (в това число и на осенчани) спадат към широко разпространени в страната мъжки и женски носии. Женската капанска носия е съставена от риза и две престилки, а мъжкото капанско облекло е от чернодрешен тип.

В основата на капанското женско облекло са ризата, пещималът, престилката и поясът, които са задължителни за носене от жените във всички възрасти и случаи. Промяната на възрастта, семейното положение на жената, различните сезони и битови потребности налагат включване на редица допълнителни части.

Женската капанска риза заема основно положение в носията и има определящо значение за нейния външен облик. Тя е дреха, която от раждането буквално не се сваля от гърба. Капанската риза е от „туникообразен“ тип със специфична кройка и украса, придаващи линейна очертаност на капанската носия. Ризата пада права по тялото, а украсата й се състои от шевични ивици, обточващи пазвения отвор, ръбовете на полата и ръкавите. Състои се от цял неизкроен домашен плат, които е преметнат през раменете и образува боевете (предницата и гърба). В средата на прегъвката има отвор за главата („угърли“) с дълбоко цепната пазва. Ръкавите са широки и прави, с дължината си покриват китките на ръцете, и при обличане се изтеглят встрани и нагоре чрез закачане със специални вълнени коланчета и повдигане към раменете. По този начин ръкавите и ръбовете им стърчат при китките. Ризата се носи стегата в кръста. Големият ѝ обем се подчертава и материала ѝ - дебело и кораво домашно платно.

Вида на шевицата по женската риза е едно от най-разпространените обяснения за името „капанци“. Шевицата се изпълнява в три основни бода с домашни копринени, ленени и вълнени (в по-ново време и памучни) конци. Oрнаментиката на капанските шевици е основно от геометрични фигури, и само в определени мотиви позволява включването и на фигури от растителен или животински произход.

Отзад, над стегнатата в кръста риза, се опасва пещемал. Той изпълнява ролята на задна престилка в женското облекло на капанците. Пещемалът е широка, съшита от два плата престилка, набрана като ветрило в ситни гънки. Той е дълъг до около прегъвките на коленете, а встрани не се застъпва от предната престилка. По този начин при вървенето се вижда част от полата на ризата. Пещемалът е направен от тъньк, лито тъкан домашен плат, който се приготвя от силно пресукани вълнени конци — черни за основата и тъмносини, виненочервени или кафяви за вътъка. Получената тъкан е остра и задържа добре гънките.

Украсата на пещемала е много пестелива и се състои от сноп бели и червени кенари, разположени непосредствено до ръба на полата. За неговото набиране се изисква голямо умение, работа, с която в миналото са се занимавали подготвени жени — правячки. На здрави конопени конци в горната му част се набирал ситно широк пояс, от който надолу се нагъвал предварително намокреният пещемал и се набождал на дъска, върху която се оставял да съхне на слънце. Готовият пещемал се навивал като трьба и се прибирал до обличането.

Пещемалът се носел непрекъснато от жените във всички възрасти, като се свалял само преди лягане. При много горещо време на полето жените повдигали нагоре крилата му и ги подпъхвали на кръста в опасчето 'тъканото коланче'. Само в редки случаи, когато работели сами, жените можели да свалят пещемала. За трайния навик на осенчани към него съдим и сега по възрастните жени, които вече носят фусти 'набрани вълнени поли', но под тях опасват отзад вълнена бяла престилка, наречена също. пещемал.

Както при всички двупрестилчени носии, и в женския капански костюм отпред над ризата се опасва престилка. Нейна отличителна особеност тук е специфичната й художествена украса и голямото разнообразие от варианти на престилки с различна функция в бита. Престилките към женската капанска носия биват главно три вида — престилчи, бяла тирена ута и черна ута. В зависимост от възрастта и случая те могат да се носят поотделно или в комбинация от две или три заедно. Освен тях съществува и специална голяма вълнена бяла престилка, наречена лябна ута, която се препасва при месене на хляб. За домакинската си работа жените използуват и още една двуплата престилка, т. нар. къщна ута, която е тъмна на цвят — черна, тъмносиня или кафява, претъкавана с бели кенарчета 'жички'. Първите три вида престилки влизат задължително в местната носия и оформят нейната композиция, а последните две служат само за къщна работа. Трите престилки са еднакви по външен вид само в някои се забелязват известни различия в начина на тяхното опасванерили някакви локални нюанси в терминологията.

По начало терминът престилка в капанските села се употребява тогава, когато тя е едноплата, права, тясна и дълга. Широката двуплата, набрана и по-къса престилка се нарича винаги ута. Престилчето е вълнено, лито тъкано, обикновено черно и по-рядко тъмновинено или кафяво. За празничната премяна то се тъче освен с черен вълнен и с червен копринен вътък. Ширината му е с размера на домашно тъкания плат. То е по-дълго от останалите две престилки. В долния край престилчето завършва с широк орнаментален бордюр, а страничните му ръбове са подчертани с гирлянди от дребни растителни фигурки.

Орнаменталният пояс, наречен гердан, е изпълнен главно с растителни орнаменти, контурите на които са очертани предварително на стан, а след това са нашити с бели памучни конци. Според местното определение тези орнаменти приличат на сусмите по ризите.

Орнаментиката се отличава с белите графични очертания на дребните като снежинки или по-едрите цветя, които контрастно се открояват върху черното поле. Само някои детайли са довършени с червени или зелени вълнени конци, с което дискретно е загатнато реалното пъстроцветие на растителния цвят. Запазва се въпреки това зрителното впечатление за контрастна бяла шевица върху черен фон. Това е характерният за капанската женска носия изпълнителски похват, широкото използуване на цветовия контраст, който допринася особено много за изграждането на нейния специфичен художествен стил. Въздействието на контраста се засилва още повече, когато черната с бели шевици престилка се опаше върху набраната бяла ута. Дори когато престилката се слага под бялата ута, както е в Осенец (по тази причина тя се нарича и долна престилка), орнаменталният пояс се вижда и допринася за художественото оформление на носията.

От края на ХІХ и началото на ХХ в. бялата ута вече се тъче от фабрична памучна прежда, наричана от осенчани тир, откъдето идва и широко разпространеното название тирена ута. Все още възрастните жени помнят, че някога белите ути били правени от домашно пъртено 'конопено' платно. И в двата случая белите ути са силно набрани или плисирани, замрежени 'зашити' по средата между двата плата с червени и черни вълени и копринени конци. Със същите конци са нашити в долните ъгли дребни сусмички — така осенските жени най-общо определя растителния орнамент.

Другата двуплата престилка е т. нар .черна, или пищималчена ута. Нейното второ название се определя от тъканта, която е същата, както при пещемала. И тя, както и бялата ута, е замрежена по средата с червени и бели конци и е набрана в дипли. Украсата й се състои от пъстрила 'снопчета бели, червени и зелени жички', които очертават страничните ръбове. Ширината на черната ута е малко по-малка от тази на бялата, а тяхната дължина е почти еднаква.

Носенето на трите вида престилки, както споменахме, се определя от възрастта и семейното положение на жената. Само момиченцата докъм 12—13 години не носят престилка — „ша са опаши веки кога порасти". До това време те завиват около кръста си черна ута, която застъпва страничните си краища и прилича на пола. Само с една черна ута отпред ходят и старите жени. Преминалите 45—50-годишна възраст жени се опасват в празничен ден освен с черна ута и с престилче. По същия начин ходят както ежедневно, така и в празник момичетата от 13— 14 докъм 17—18 години. „Кат фанат да одят на оро, от 17—18 години нататъка опасват престилчи и бяла ута. Кат стани за женати тугас ваща да са кичи с трите ути. Малко доде е ни са кичи многу, многу, да ни са ужени дорде ни му е ощи времито дошло". Престилчетата и на едните, и на другите са с по-пестелива украса. Престилка с богати орнаменти, опасана заедно с черна и бяла ута, носят момите след 17—18 години, годениците и невестите. Празничните престилки на момите, годениците и булките до една година след сватбата са тъкани с червена коприна.

Трите вида престилки, се опасват в следния ред — черна ута, над нея бяла ута и отгоре престилче. Повечето жени в Осенец слагат бялата ута над черното престилче. Общо правило обаче бялта ута да се слага само в празничен ден. Показател за младостта на жената в делничния костюм е престилчето. Поясът влиза в състава на костюма на момите и омъжените жени. Само момичетата докъм 17—18-годишната си възраст не носят пояс, а стягат ризата си в кръста с чукурите 'връзките' на престилката и пещемала.

Женският капански пояс е широк 3—4 см и дълъг към 4 м. Тази дължина позволява да се увие неколкократно около кръста, всички жени го назовават с името опас. Женските пояси са с преобладаващ виненочервен цвят, а очертанията на фигурите са главно от черни, бели и малко жълти, кафяви и масленозелени конци. Те са тъкани в уста 'лито' на обикновен стан от еднаква за основа и вътък силно пресукана вълнена прежда. Основата се вдява само в нищелките на стана, а вместо в бърдото вътъкът се сякнува 'набива' с дръвце, наречено копанчи. Образуваните фигури са с две лица — от едната страна по-светли, а от другата по-тъмни. Това позволява според желанието коланът да се носи от тъмната или от светлата му страна.

Орнаментиката на колана е разположена надлъжно по цялото протежение и представлява плетеници от зигзази, триъгълници и ромбове. В зависимост от това, на какво ги оприличава местното население, коланите носят названията угрипченият, ребърте, криулиците, къдърците, ураелите опас и др. Обикновено коланите са изрестени 'имат малки ресни на единия край', завързани в края с възелчета или нанизани с коралчета и мъниста. При опасването на колана този край се подпъхва и не позволява развиване. По-късно, някъде от 20-те години на XX в., модни за капанската женска носия стават синчаните колани, бродирани от момите с мъниста върху ивица шаяк. Те са къси и се закопчават отпред на кръста с телени копчета или с посребрени листообразни или кръгли пафти. Последните не са характерни за местната носия. Те съпътствуват по време разпространението на мънистените колани и се срещат предимно в костюма на годеници и булки.

Освен описаните колани омъжените жени носят и второ, по-тясно долно коланче, изплетено от вълнена прежда като чукурите 'връзките' на престилките. С него първоначално се пристяга ризата, за да се издърпа пазвата. След това се опасват пещималът и престилката и отгоре се увива пъстротъканият опас. Ролята на долно коланче в моминския костюм изпълняват връзките на престилките. Останалите части на костюма не се носят по всяко време и от всички жени, а зависят от възрастта и семейното положение или от сезона и случая. Те са негово допълнение, което, макар и не в такава степен, както основните, оказва влияние върху специфичния локален облик на женския капански костюм.

Обуването на краката особено много зависи от климата. Широко разпространено в миналото е било да ходят боси през по-голяма част от годината. Боси момите отивали да играят дори на хорото. Червените чехли 'от червена кожа', за които говорят жените, се обували само в празнични дни. Цървулите не се използували от жените. По това капанки се отличавали от жените в околните села. В по-хладаите или студени дни те обували калци или калцуни, ушити от бяла аба. Калците представлявали съшити прави тръби, достатъчно широки, за да могат да се нахлузват. Те нямали ходило и с дължината си обхващали краката от глезените до колената. Носели се главно през пролетните и есенните дни, а през лятото жените ги слагали по време на жътва, за да предпазват краката си от стърнищата. Загрубелите ходила оставали боси. При студено време жените обували терлици от бозав или черен шаяк.

По-характерни за капанската женска носия са калцуните. Те са също от бяла аба, но са с оформено ходило, а горната им част, наречена кончу, има загърнат по средата на крака и закопчан с телени копчета капак. Само когато били предназначени за булки, калцуните били обточени с червен гайтан. За венчалния обред те се носели с червени месове 'ниски меки боти от червен мешин', над които при кално време булките нахлузвали и червени калеври. При всички останали случаи калцуните били чисто бели, без каквато и да било украса. При излизане от къщи над тях момите обували чехли,а омъжените жени— червени или черни калеври или кундуре. По този начин, както и чрез редица други части и детайли на костюма, намирали външен израз семейните различия сред жените.

Калеврите били по-старинният тип женски обувки. Те били твърди, ковани с клечки половинки обувки с дебели подметки и нисък ток. Отзад на фортовете имали къ-дърци 'бримки от конопен канап', за който се дърпали при обуването. Калеврите били и част от традиционния подарък, който зетят бил задължен да направи на булката за венчаването. Женските кундури, излезли на мода малко по-късно (от началото на ХХ в.), представлявали шити и подковани с налчета половинки обувки с малък ток.

От началото на ХХ век капанки, както и жените от останалите околни села, започват да носят плетени вълнени чорапи. При осенчанки те са бозави или черни наричат ги калци.

По-голямо разнообразие се наблюдава при връхните дрехи. Едни от тях са присъщи за по-старинния женски капански костюм. Развитието на манифактурата през втората половина на XIX в. довежда до тяхната трансформация в малко по-друг вид дрехи, които, общо взето, запазват традиционната си кройка, но се изработват и украсяват с фабрични материали.

Най-старинните връхни дрехи, за които разполагаме със сведения от литературата, са скутести елечета от черен, тъмносин, виненочервен или тъмносив домашен вълнен плат, претъкан с бели жички. Тези елечета били без ръкави, къси до кръста и капаклия 'с прихлупени една над друга предници' и се закопчавали двуредно с островърхи бели порцеланови копчета. От двете страни на предниците и гърба те имали скутове 'клинове', които.започвал от раменете. Освен с бели копчета скутестите елечета били украсени и с усукан от черна вълнена прежда и сърма гайтан, който обточвал клиновете и огърлието. Такива елечета носели и момите, докато всички останали връхни дрехи се обличали само от омъжените жени.

Над елечето омъжените жени обличали бяла абичка със скутове 'клинове'. Тя била от дебел домашен шаяк и има: обтоки от черен гайтан, нашит в богати плетеници по върховете на клиновете. Абичка била с ръкави до лактите, от които се подавали ръкавите на ризата. Нейната дължина стигала до под кръста, а предниците й се закопчавали едноредно и оформяли затворено по врата огърлие. Художественото въздействие на тази дреха се засилвало от съчетанието й черно елече и бяла риза с черна шевица.

Като съдим по информацията, скутестото елече и абйчката били някога най-често упоребявани от жените всекидневни връхни дрехи. Разбира се, според традицията бяла абичка носели само омъжените. Само омъжените жени обличали и дългия до глезените клинат елек. И той бил от бяла аба обточен бил с черни гайтани и се носел над абйчката. Такъв всъщност е бил и най-типичният някогашен традиционен състав от връхни дрехи в женската капанска носия.

Сравнително по-ограничена употреба имал дългият женски кджув. Той се шиел от черен или кафяв домашен шаяк или фабрично сукно и се подплатявал с агнешки кожи. Независимо че се купувал най-често готово ушит, кожухът се придържал към традиционната кройка и имал прищъпнати 'вталени' в кръста и разширени надолу поли, извито по врата огърлие и закопчани с няколко телени копчета предници. По-заможните възрастни жени имали дълъг до глезените кожух, който обличали в празник. Къс до коленете кожух носели омъжените богати жени докъм 50-годишната си възраст.

Съществуват сведения и за дълги аляни кожуви със по-специфично предназначение. Такива обикновено имало по 2—3 в селото. С тях се обличали булките за венчаването, след което ги връщали на собствениците им. Дългите аляни кожуви били, според информацията, „асъл иновремешна капанска работа". Те били от червено сукно или шаяк с подплата от агнешки кожи. Пазвата им била с ойма 'дълбоко извита'; от нея се виждали петлетата 'шевицата на пазвата на ризата'. Полите на предниците се носели запършени 'запретнати и забодени нагоре', поради което се виждали долните дрехи.

Както вече споменахме, след Освобождението този по-старинен състав от връхни дрехи започнал да се видоизменя под въздействието на различни фактори. Вместо гореописаните капанки започнали да правят малко по-друг вид връхни дрехи, които сега живите възрастни жени носели, когато били млади, и затова ги определят за типично капански.

Дългият елек например, за който те добре си спомнят, се нарича вече джубе. Вместо от бяла аба той се прави от тънък домашен тъмносин, виненочервен или зелен вълнен плат. Като запазва дължината и кройката си, той се ичи 'подпълва с пласт от вълна или памук' и салаисва 'тегелира'. Предниците и огърлието се украсяват с обтока от черна кожа, а пазвата има ойма 'извивка'. От началото на ХХ век обточеният с кожи елек започва да измества и аления кожух от венчалното облекло. Постепенно той се налага като характерна за местния обреден костюм връхна дреха.

Като запазват ролята си на моминско или за омъжени жени връхно облекло, скутестото елече и абичката се трансформират съответно в отворено елече и забунче, направени от червена аладжа 'домашен вълнен' или шам 'фабричен копринен' плат на жълти, бели и черни райета. Новото елече е вече по-късо, отворено и без клинове. Забунчето повтаря напълно кройката на традиционната абичка, но то се наичва и салаисва. Освен с черни гайтани и двете дрехи са украсени и с обтоки от разноцветни памучни или копринени ширити. Забунчетата, които булките обличат за венчаването си, имат, също както и джубето, пазва и ойма, обточена със сърмени ширити.

Много практична връхна всекидневна дреха, носена до средата на нашия век от омъжените жени, е ентерията. Тя е от аладжа 'вълнен или памучен тъмносив, тъмносин или виненочервен плат на бели и черни райенца', ичена с вълна или памук и салаисана 'тегелирана'. Затворена е около врата и се закопчава двуредно с тъмносини островърхи порцеланови копчета. Антерията стига до кръста и има тесни дълги ръкави, цепнати при китките. От опаковата страна те са подплатени с червен памучен плат, който се вижда при загръщането им нагоре.

Джубето, отвореното елече, антерията и забунчето оформят един вторичен, малко по-късен вариант от връхни дрехи, характерен за женското капанско облекло от края на ХIХ в. и 40-те години на ХХ в. С яркия си цвят те заменят старите, изчистени в тонално отношение бели или черни капански връхни дрехи от женския костюм.

Прическата и начинът на забраждане при осенчелийки са подчинени също на характерните за цялата ни етническа общност традиционни принципи. Прическа с открита коса носят жените само до омъжването. След това косата се скрива от сложно невестинско забраждане, оформено със специфична за всеки район подложка, забрадка и украса. Сплитането на косите и невестинското забраждане на осенчелийки е един от тези специфични регионални варианти. Информацията, с която разполагаме за капанската моминска прическа, я прадставя в твърде опростен вид, но с богата украса.

Моминската прическа до началните години на ХХ век се състояла от две дълги сплетени на тила коси 'плитки', в които се заплитал червен вълнен гайтан. Преди сплитането той се прекарвал над челото, където падала нанизаната на него сребърна пара. Дълги краища от гайтана висели от плитките надолу. По тях били нанизани баери 'сини конски мъниста', рупчета 'дребни сребърни парички' и зърна карамфил. С въдички 'кукички' за косите се закачали пъстроцветни шейрите 'тъкани коланчета', по които имало нашити мъниста, пулове 'по-едри пайети' и рупчета 'парички'. Между косите на тила се забождало цопи, което висяло до глезените. То представлявало ивица от червен или черен шаяк, широка 5—6 см, нашита с баери, пулове, рупчета, мержени 'коралчета' и малки бели охлювчета. На край на цопито имало пискюл от разноцветни прежди или гайтани.

Освен тези украшения момите носели на главите си и венци, които нижели сами от разноцветни мъниста върху конски косъм. Според проучванията на Ив. Коев моминските венци били някога от извита липова кора, украсена с пискюлчета от разноцветна вълна. Такива вероятно били по-старинните момински венци, заместени от началото на ХХ век с тези от мъниста. От двете страни на венеца по слепоочията се спускали припущалки, направени от тесни ивички плат, обшити с мъниста, паиети и парички. Те завършвали с китки 'пискюлчета' от разноцветни конци. По които също имало паиети и парички. Над лявото си ухо момите се закичвали с камилчена (позната и като талтърчена, или литурчена) китка, направена от талтър 'тънка спираловидна тел', с нанизани по нея топчета от камилско 'разноцветна европейска прежда', литурки и рубенца. Китките от градински цветя също били обичайна украса на момите. Освен това те носели на шията си гердани от ивици плат, нашити с разноцветни мъниста, а на ръцете си — стъклени уръвеле 'гривни'.

След омъжването жените скривали цялата си коса в специално ушита капица, наречена търпош. Те увивали плитките около главата си и ги натъпквали в нея. Търпошът на младите невести се правел от дебела бяла аба, която стояла твърдо и повдигала дръпната 'преметната отгоре забрадка'. По-възрастните носели мек търпош, ушит от конопено или памучно платно, който само скривал косата, без да оказва влияние върху външния вид на забраждането. Търпошът се правел от правоъгълно парче плат, съшито отпред като качулка и навървено отзад на ластик така, че да образува торбичка, в която се напъхвала косата. На главата той се задържал посредством побреник 'тясна ивица плат, нашита в зигзаг с черни и бели мъниста', който се прекарвал под брадата и се закачвал за търпоша с кукички. Качулът на търпоша при младите невести (за такива осенчани счита жените до 2—3 години след сватбата) 'бил нашит плътно със застъпени една под друга чисти предишни 'стари сребърни' пари. На челото се опъвало венче от синце, от което се спускали висулки с нанизи от пари над очите и по слепоочията — „то джангърка като оди и закрива очите".

Върху търпоша жените премятали голяма квадратна дръпна 'забрадка', която в края на миналия век била от домашно конопено платно с бели памучни кенари. По-рано тя била изцяло от коноп, а от 30-те години на ХХ век капанки започнали да носят памучни фабрични забрадки. Домашно тъканите дръпни имали по краищата си реснички, нанизани с мъниста и литурки. Жените наплитали краищата на купените дръпни с бели дантелки, по които също слагали мъниста и пайети. Младите жени бродирали върху един от ъглите на забрадката растителни орнаменти. През лятото дръпната само се премятала над търпоша, като се оставяли краищата да падат свободно на гърба. За да не пада, тя се забождала за него с две игли със сребърни топчета на върха, от които висели на синджирчета дребни парички. През зимата и по време на жътва краищата на дръпната се кръстосвали под брадата и се свързвали над третия край на тила. Така те предпазвали жените от слънцето и студа. Долните краища на кърпата се издърпвали при жътва нагоре към носа, а ръбът над челото се смъквал до очите.

През целия посочен следсватбен период младите невести носели, привързан над бялата дръпна, червен домашно тъкан месал (такова е старинното название на наричаната по-късно кърпа с край или низана кърпа). След изтичането на този период месалът се връзвал само в празнични дни, и то от жени до 50—55-годишна възраст.

Всекидневно същите жени слагали над дръпната черен памучен чумбер. По този начин пребрадени ходели в делник и в празничен ден възрастните жени, които при студено време връзвали на главите си и големи черни плетени шалове.

Низаната кърпа била с правоъгълна форма и се отрязвала от тъкания с черен вълнен и червен копринен вътък плат за невестинското престилче — „като него сиди чернаста". Тя се опъвала по челото над дръпната, а краищата й, които се разминавали, се връзвали под дясното ухо така, че единият издърпай ъгъл да пада над рамото. Този край е низан с бели мъниста, които образуват едър растителен орнамент. По орнамента са зашити от 3 до 5 пробити сребърни парички с коралчета.

Нйзаната кърпа и търпошът се слагали на жената за първи път след сватбата при свалянето на венчалното було. На главата й се забождали също сребърни игли. Младата невеста се закичвала още и с камилчени китки и градински цветя. За разлика от момите невестите носели скъпи метални накити. Техният гердан например бил от жълтици, нашити върху ивица червено сукно. Гривните им били вити сребърни уръели или синджирлии ентешии, а на ушите си носели убице от пробити златни или сребърни пари.

Значителни промени в прическата, забраждането и накитите на капанки настъпват от 20-те години на ХХ век насам. Тогава престават да се спазват и основните възрастови и семейни белези в тяхното облекло. Изчезват постепенно и старинните оригинални накити, наречени цопи, припущалки и качул с монети, а търпошът се превръща в спомен от миналото. При материална възможност както момите, така и омъжените започват да носят метални накити и да се забраждат по еднакъв начин с купени памучни или копринени черни, кафяви или червени чумбери. По-голяма устойчивост между старите традиционни украшения проявяват камилчените китки, с които обичат да се кичат както момите, така и омъжените жени докъм 50-те години на ХХ век.

[редактиране] Мъжко облекло

Както при носиите от останалите райони на страната основният състав на капанското мъжко облекло се образува от риза, гащи и пояс. Към него в зависимост от сезона, семейното положение и възрастта се прибавят различни по вид връхни дрехи, принадлежности за обуване и калпак.

Между мъжката и женската капанска риза няма съществени различия. Те са ушити от един и същ плат, с еднаква кройка, с общи названия на отделните детайли. Основното различие между тях е в дължината (мъжката риза стига до коленете) и във вида на шевичната украса. Шевицата по мъжката риза е по-малко и с различно разположение и съдържание на орнаментите. Това налага да задържим вниманието главно на нея. Капанската мъжка риза съществува в два функционални варианта — празнична риза за ергени, годеници и младоженци и всекидневна риза за мъже от всички възрасти. Освен по шевичната си украса тези две ризи се отличават и по някои особености на кройката. Отделно от тях съществуват и две сезонни разновидности на мъжки ризи, едната от които за зимата, ушита от домашен вълнен плат, а другата — за лятото от пъртено 'конопено' платно. Същите сезоннни разновидности на ризи, които не се различават по нищо друго освен по материал, от началото на нашия век започват да се правят съответно от мелезено 'с памучна основа и вълнен вътък' и от чисто памучно платно.

Всекидневната мъжка риза е нашита по огърлието и пазвата със сусмен и кумански бод във вид на плетеници от геометрични фигури. Орнаменталният мотив представлява ограничена в ивица композиция, която се повтаря и по капаците 'маншетите' на ръкавите. При желание ивици от подобни фигури се нашиват и по двете предници.

Зетската риза 'на младоженците', както и тази на ергени и годеници има зашита за огърлието широка правоъгълна яка, подобна на моряшките ризи, която се нарича угьрляк, гърляк. Тя е очертана по краищата със сравнително широка орнаментална ивица, в която преобладават геометричните фигури, изпълнени с копринени, светло и тъмночервени конци. Контурите на орнаментите са везани от вълнени, силно пресукани черни или тъмнокафяви конци. Подобна по вид, но малко по-тясна ивица оформя огърлието и дълбоко цепнатата, почти до кръста, пазва. По 2 или 3 такива ивици са нашити и по предницата на ризата. На врата огърлието се връзва с петелки 'връзки', усукани от червени копринени и черни вълнени конци.

В традиционното капанско облекло са познати две сезонни разновидности на гащи. Едните от тях, наречени бирнеци, се носят през по-голямата част от годината и са направени от домашен бозав 'естественокафяв' или боядисан в черно шаяк. Другите, известни като гащи, са от пьртено 'конопено' платно и се носят по време на летните горещини. В големите студове гащите се обуват и под бирнеците, като изпълняват и ролята на долно облекло.

Гащите се кроели по-просто от бирнеците и били без украса. Техните крачоли били от цели боеве 'платове' и се правели сравнително тесни и къси до над глезените. Дъното им се състояло от правоъгълно парче платно, което, прегънато на две, образувало почти квадратна предна и задна част. Квадратното дъно образувало гънки, които се диплели над коленете. Гащите се навървяли в кръста с чукур 'конопена връв', нанизан в чукурлук 'подгъв, направен от плата.

Бирнеците също имат крачоли, ушити от цели боеве, но са по-дълги и стегнати около глезена, където се завързват от вътрешната страна на крака с връзки или се закопчават с телени копчета. Техните крачоли са разширени от долната тясна част към коленете с малки клинчета. Дъното им, което е сравнително по-прибрано и високо, е оформено от четири триъгълни клина, които два по два образуват трапец. Всеки трапец служи съответно за предна и задна част. Както и гащите, бирнеците се стягат в кръста с чукур, нанизан в чукурлук. В страничните си шевове те имат цепки за джобове, без вътрешна част.

Празничните бирнеци на младите мъже били най-често черни с обтоки от тъмносин или черен гайтан. Такива обтоки очертавали някои от шевовете, цепките на джобовете и копчалъка на крачолит. Те били с характерната украса от колчеци и пачи. Колчеците имали формата на разтеглен ромб, а пачите представлявали правоъгълни парчета. Едните и другите се изрязвали от плата на самите бирнеци и се обточвали с по няколко реда навит на бримки гайтан. Колчеците се зашивали отпред на коленете на бирнеците, а пачите се прикачвали към ръбовете на крачолите им. Последните се носели само когато мъжете не слагали навуща и тогава падали отгоре върху ходилата на краката. Отделни парчета плат, обточени с гайтан, се подшивали и украсявали джобовете на празничните бирнеци.

Всекидневните бирнеци на мъжете били обикновено бозави, без колчеци и пачи и обточени с по-малко гайтан. Такива бирнеци носели и в празник по-бедните и по-възрастните мъже, докато по-заможните дори и в делнични дни слагали черни колчаклия бирнеци, обточени с тъмносин гайтан.

Според общите принципи, присъщи за българското традиционно облекло, и мъжете капанци стягат кръста си с широк вълнен домашно тъкан пояс, който увиват стегнато над ризата и гащите, а в някои случаи напъхват в него и елечето. Мъжкият пояс във всички капански села носи название опас. Той е вълнен, четворно-тъкан, широк около 30 см и дълъг докъм 3 м. При единия си край има къси ресни, които се подпъхват при увиване. Опасите на по-младите мъже са червени или гивезени 'виненочервени', а на възрастните — тъмнокафяви, тъмносини и черни. Както едните, така и другите имат в тесните си краища бели кенари 'снопчета от бели ивички'. При празник ергените слагат над опасите си копчелие каиш 'кожен колан, кован с габъри', който се закопчава отпред с метална катарама. На каиша отпред са закачени и жълти метални синджирчета. Над опаса си овчарите носели широк кожен силяу 'колан', който имал вътрешни подразделения и бил украсен с много каишки, катарами и пулове 'метални габъри'.

Връхните мъжки дрехи на капанци се придържат към характерния костюм. Над ризата капанци обличат елече, което може да се носи опасано в пояса или извадено над него. Осенчани употребяват три вида мъжки елечета.

Първото и най-разпространено е елечето от сура 'естествено сива' аба със заметнати една над друга прави предници и извито по врата огърлие. Това елече е без украса и се носи обикновено опасано в пояса. Облича се като всекидневна дреха от всички мъже. Възрастните носят елечето от аба и в празнични дни.

Ергените и младите мъже се пременяват с джамадан елечета, също с прихлупени една над друга предници, но с допълнително вмъкнати клинове, поради което ръбовете им отиват встрани. Тези елечета са по-къси и имат дълбоко извита пазва, от която се виждат везаните капаци 'шевици' на ризата. Джамадан елечетата са ушити най-често от черен или виненочервен домашен шаяк и са обточени богато по крилата на предниците и извитата пазва с навит на бримки черен гайтан. С гайтан е украсено и малкото външно джобче, пришито върху една от предниците. От началото на века тези елечета започват да се правят от по-тънък, лито тъкан виненочервен вълнен плат и да се украсяват по предниците и огърлието с ивици от черно кадифе или сатен, покрай които се нашиват на шевна машина гърчеле 'зигзаговиден тегел' от жълти, бели и черни памучни конци.

Третият вид елечета започват да се носят от мъжете едва след Освобождението. Те са ушити от червен копринен фабричен плат на жълти, бели и черни райенца. Подпълнени са между хастара и лицето с памук и са тегелирани като антерия. Те са със затворено по врата огърлие и се закопчават едноредно с черни островърхи копчета и гайтанови бримки. Обличат се от ергените в празнични дни и от младоженците за сватби.

Най-практичната дреха, носена при хладно време от всички мъже, е ентерията. Тя може да се облича както направо над ризата, така и над елечето и да се носи опасана в пояса или извадена върху него. Антерията е направена от домашен лито тъкан черен, виненочервен или кафяв вълнен плат. Подплатена е с пласт от вълна или памук и е тегелирана. Тя е малко по-дълга от елечето и покрива пояса, когато е над него. Закопчава се като джамадана двуредно, с черни копчета в гайтанови бримки, а предниците й, наставени с капаци, се прихлупват дълбоко една над друга и оформят извито по врата огърлие. От подмишниците надолу има вмъкнати колтуци 'клинове', които са по-широки в горната част и разширяват дрехата към гръдния кош. Ръкавите са цепнати при китките и стеснени. Някогашните антерии били обточени с черен гайтан, а носените в началото на ХХ век са вече украсени с жълти, бели и черни тегели.

В Осенец си спомнят мъжка антерия с дълбоко извита и богато украсена с гайтани пазва, наричана оймаляф елек. Тя се правела от тънък черен вълнен плат на ситни червени, бели и кафяви квадратчета. На едната си предница имала джобче, в което по-богатите мъже си слагали саатника и провесвали неговото синджирче. От тази антерия, облечена над джамадан елека, който също имал извита пазва, се виждала нашитата с шевици пазва на ризата. Оймалявият елек се носел предимно в празник от млади мъже.

Докато елеците и антериите се обличали от ергени и оженени, останалите връхни дрехи се носели само от женени мъже. Само от женени мъже се носела някогашната капламъ, позната и с названието капаклия аба, изместена около Освобождението от абата, а още по-късно (към 20-те години на ХХ век) и от шубата. Освен тях мъжете капанци носели дълги габини и ямурлуци с по-специално предназначение.

Капламата била ушита от бозав шаяк и имала подплата от агнешки кожи. Предниците на капламата били прави и се носели най-често разкопчани, а при нужда можело да се вържат на 2—3 места с връвчици, оплетени от кожа. Нейната дължина не е до пояса, а стига докъм средата на бедрата. Тя е вталена в кръста. Надолу полите й се разширяват посредством допълнително вмъкнати клинове.

За разлика от капламата абата е в типичната права кройка, с леки разширения към гръдния кош и с нужната дължина, за да покрие пояса. Тя има дълги ръкави, прави отворени предници и извито по врата огърлие. Направена е от дебел бозав шаяк и е обточена с черен гайтан. Осенчание я познават с названието чевалия аба.

Шубите, които се разпространяват в местното облекло през 30-те години на ХХ век, са малко по-дълги от абата и имат кожена яка, големи външни джобове и късо коланче на кръста. Те са ушити от дебел черен шаяк и са подплатени с агнешки кожи. Носят се в големи студове и за разлика от традиционните връхни дрехи не са съобразени с никакви семейно-възрастови изисквания и забрани.

Както навсякъде в страната, ямурлукът се носи от чобаните, когато пасат овцете. Осенчани го наричат фердже. Капанският ямурлук е без ръкави и има качулка за предпазване от дъжд. Той е направен от дебела тепана бозава аба 'шаяк' и е скроен от прави платове за предници и гръб, съшити в горната част, за да образуват легла за раменете, и са разширени с малки клинове от кръста надолу. По ръбовете и шевовете ямурлукът е обточен с усукана бозава вълнена връв. От нея са направени и два клупа 'бримки', зашити под огърлието и на кръста, в които се прекарват навити от плата копчета.

Габинът е също дълга до глезените дреха, ушита от бозав шаяк и подплатена с овчи кожи. Той има широка кожена яка, която при студено време се вдига, за да предпази главата. Поради това че е подплатен с кожи, се нарича още и кожув. Използува се обикновено от мъжете при дълъг път през зимата.

Както габинът, така и ямурлукът не са лични дрехи към костюма на отделния мъж. Понеже тяхната функция е доста ограничена и специфична, обикновено във всяка отделна къща има по една от тези дрехи, която се използува при нужда от всички мъже на голямата фамилия.

Мъжете обуват краката си главно с навуща, калцуни и цървули. Наущата или науите на капанци са в два цвята — бели за младите мъже и бозави за възрастните. При премяна ергените кръстосвали над навущата си черни козени върви, а възрастните ги стягали по всяко време с бели върви от коноп. Освен от аба през лятото мъжете увивали на краката си навуща от конопено платно. В празнични дни мъжете, и то главно женените и по-богатите, носели калцуни, шити от бозав шаяк. Те, както и навущата, стигали до под коленете, като се закопчавали от вътрешната страна на крака с телени копчета и имали малки, ушити от плата ходила. По ръбовете били украсени с обтоки от черен гайтан. Освен навуща и калцуни мъжете носели и баджеци, които представлявали правоъгълни парчета бозав шаяк, закопчавани с телени копчета от коленете до глезените. Преди да се поставят баджеците, мъжете увивали ходилата си с къси навуща или слагали черни или бозави терлици. От 20-те години на ХХ век мъжете започнали вече да носят плетени вълнени черни или кафяви калци 'чорапи'.

На увитите с навуща крака се обували църули. До началото на нашия век осенчани не познавали свинските цървули. Те правели цървулите си от говежда кожа и дори се подигравали на тези, които носели цървули от кожа на прасе. Да използуват свинската кожа, те се научили от заселилите се по околните села балканджии. Независимо от кожата капанските цървули имали остър нос 'връх', науръшвали се 'нанизвали' встрани и завързвали отпред с конопена връв. Когато краката били с калцуни, се носели обувки. В зависимост от сезона, възрастта и случая капанци обували кондури или конярски калеври. През известни интервали от време били носени и чизми 'ботуши', но те се срещали по-рядко и главно при най-заможните и техните синове. Кондурите били скъпи и също недостъпни за всекиго обувки. Те се носели в празнични дни, но и тогава бедното население носело цървули. Купували се веднъж в живота, обикновено за венчаването, и с тях мъжът изкарвал до старини — „няма ката ден да оди с тяу я". Те били тежки половинки обувки, ковани с габъри и налчи и с дебела подметка от гьон. Съществували два вида кондури — ачик 'с дълбоко извито деколте', които били по-стар модел и можели лесно да се нахлузват на краката, и капаклия кондури, закопчавани с каишка и копче отпред. По-възрастните и богати мъже носели през лятото конярски калеври (наричани така, защото габровци ги докарвали с конски каруци). Те били леки, шити половинки обувки с леко заострен връх и извито деколте.

Интерес представлява прическата на капанските ергени с дълъг перчен, която се носела открита — т. е. без калпак. За такава прическа все още си спомня възрастното население - главата се бръснела около перчена, който при дълга коса се сплитат на плитка. Перчема се свалял по време на сватбата при обредното бръснене на младоженеца. Явно след това ожененият мъж слагал на главата си калпак, с който изобщо не се разделял освен вечер при лягане. По този начин и при мъжете, както това бе установено при жените, прическата с открита коса е привилегия на ергените, докато женените били задължени всякога да носят на главата си калпак.

Капанци сами правели своите калпаци, като подбирали за това по-рунтава агнешка кожа. Мъжете носели ниски калпаци с пресечени като на шиник 'крина' дъна. По време на жътва мъжете слагали под тях пъстро тъкано пешкирче или орехов лист — „за лат". Със същата цел те подпъхвали на врата си второ такова пешкирче, с краищата на което си бършели потта. В Осенец си спомнят и за кръгли, прилепнали по главата бозави плъстени шапчици, наречени кюлефчита, каквито по-възрастните мъже носели под калпаците.

Като цяло описаният състав на мъжкото капанско облекло просъществувал до около 20-те години на ХХ век. Времето на войните, в които се срещнали мъже от различни краища и възрасти, имало решаващо значение за неговото изменение. След тях младото поколение изоставило местния си традиционен костюм и се приспособило към унифицираното за времето мъжко облекло.

[редактиране] Възрастови и семейни типове облекло

[редактиране] Детско облекло

Бебешкото облекло се свързва с най-ранния период на детската възраст. При капанското население, както и навсякъде в страната, бебето се опоивало 'повивало' в меки пелни от износени стари ризи. Над тях се слагала вълнена пелна, също от стари бирнеци или престилки. Повитото бебе се стягало с чукур от мъжки гащи.

В продължение на около седмица (до кръщенето) главичката на новороденото се връзвала с две половинки дръпни 'бели триъгълни кърпички'. Първата се стягала като чалмичка около главата, а втората се забраждала отгоре и кръстосаните й под брадичката краища се прекарвали под мишничките и връзвали на гърба. Върху втората дръпничка над челото се зашивала китичка от червено вълнено конче с нанизана на него чиста пара 'сребърна', взета от изкопан стар гроб — „като е от стар гроб, ща го пази от болест". За парата с разтопен восък се залепвал малко тамян от този, с който детето се прекадявало за здраве при раждането. На китчицата се нанизвали още бял лук и синьо конско мънисто. Вместо описаната китчица зашивали на дръпничката гърчел от нанизани ситни разноцветни мъниста, дребни рубета и пръстен от стар гроб. Червена китичка с нанизана паричка и конски баер 'синьо мънисто' се връзвала и на ръчичката на бебето. То носело китчиците до 40-ия ден след раждането. След това на ръчичката на момиченце поставяли стъклено връвелче 'гривничка'.

До кръщаването на бебето или до третия ден след раждането му, „да не го сварят голо врисниците", му се обличала ризка. Изключение се правело само за дете, родено от жена, чиито предишни деца са умрели. В този случай ризката се шиела в деня на раждането. Първата ризка се шиела от майката на бебето и се правела от донесеното от кръстницата кръщелно миро. То представлявало домашно пешкирче с пъстри ивици от скъсвани на стана орнаменти в двата тесни края. Понеже мирото не било достатъчно за ушиване на ризка, такова пешкирче давала и бабата (свекървата). Първата ризка трябвало да бъде задължително от ново платно — „на ново да му върви". Тя се крояла като ризите на възрастните с колтученца 'встрани', в които се събирали орнаментираните краища на пешкирчетата. Огърлието и пазвичката се озъпквали 'поръбвали' с червено конче и нашивали с червени куманци 'кръстчета'. На вратлето ризката се завързвала с червени пителчита 'връзчици' — „детско ни са купчей, да ни му са закупчей късметя".

До 40-ия ден бебето не се изнасяло навън. Когато при него влизали външни хора, то се повивало със скъсвано ателчи 'вълнена пъстротъкана пелена', а лицето му се закривало със скъсвано пешкирче. По същия начин се повивало и покривало детето и за третата вечер, когато се вярвало, че го спохождат врисниците 'орисниците'. То се покривало и повивало така и при всяко изнасяне от къщи след 40-ия ден.

След кръщаването чалмичката се сваляла и над забрадената с втората кърпичка главичка се слагало купено червено сукнено весче 'шапчица с кръгло дънце, разположено към тила'. То имало пддбраниче, покрито с рубенца и нашити на кръстчета бели и черни мъниста. Цялата периферия около дъното била нашита с бели бабчички 'морски охлювчета', сини мъниста и рубенца. Отпред над челото се слагало „за уруки" синьо баерчи, чесън и кръстче от черен глог.

След кръщаването детето започвало да се повива с донесения от кръстницата поюв и ател 'вълнена пелена'. За разлика от чукура поювът бил оплетен като плитка от бяла и червена вълнена прежда и на единия си край имал кукла, наричана още кундачи. Тя представлявала топче от червена басма, в което се зашивали част от свещичката, босилчената китка и тамянът, използувани при кръщението на детето, както и едно жилязци 'халка, пара или гвоздей' от стар гроб. Тази кукличка се подпъхвала при повиването и не позволявала на поювчето да се отвива. За да са прави ръчичките и краченцата на детето, те се изпъвали и стягали с пелените и поюва преди лягане.

През деня ръчичките на 4—5-месечното бебе се изваждали навън. Тогава над ризичката от кръста нагоре му се обличала антерийка. Тя била подобна на антериите на възрастните, но се правела от домашно конопено или памучно платно, тъкано на разноцветни райенца, подпълвала се с пласт от вълна или памук и се тегелирала. Вместо да се закопчават с копчета, предниците на антерийката се връзвали с връзки. През зимата вместо антерийка на започналото да пълзи или вече да ходи дете се обличало бунчи. То също било подпълнено с вълна или памук, но лицето му било от виненочервен вълнен плат.

От кръста надолу над увитата предварително пелена се заутвала утичка. Тя се правела от парче плат, отразян от предназначената за ателче тъкан. Затова като него утата била черна с разноцветни ивици от геометрични и растителни фигури. Тя се подгъвала в горния край и се набирала и завързвала около кръста с конопен чукур. Крачетата на детето се обували в шити бозави калцунки, а вече в по-ново време — с плетени вълнени калци и шаечни терлички.

До края на XIX в. децата ходели облечени по този начин докъм 13—14-годишната си възраст. Дотогава между облеклото на момчетата и момичетата не съществувала разлика. Тази възрастова граница спаднала в края на ХIХ и началото на ХХ век докъм 6—7-годишната им възраст — „като ша тръгват децата на школо и вечи ги разешват". Тогава обличали на момиченцето набрана вълнена утичка от бозав или виненочервен домашен плат, а на момченцето обували широки конопени гащи. От кръста нагоре те продължавали да носят вълнено бунде.

До ушиването на първия комплект капанско облекло — „да бъди кат капаниц веки" — момченцето не слагало опас, а момиченцето колан. „Малко момче и малко момиче ни са опасват. Ша са опаши веки кога отрасти да са замумей и заергеней. Затуй за някое казват — ощи ни са опасва, пък зело да върти очи". Първото обуване на бирнеци и опасването на пояс от момчето и първото слагане на риза капанка, пещемал, престилка и колан от момичето означавало излизането от детската възраст и преминаването съответно към възрастовата група на момите или ергените. Първите капански дрехи на момчетата ушивали и обличали за коледуването, а на момичетата — за лазаруването. ,,Кат стани момиченци на 13—14 години, ша му ушият веки капански нища и ша му стегнат за Лазар с буениц да оди"; „За Колада ша гу премени за първи път майка му с бирнеци, чи нъ Колида без бирнеци ниможи, трябва с ридовни дреи да й".

[редактиране] Облекло на мома и ерген

Някои белези в моминското и ергенското облекло говорят за съществуването на известно степенуване в самата възрастова група. Осенчани например различават малки моми и ергени, които още не са за женене, и такива, на които предстои женитба. Съответно и облеклото им има своите възрастови особености. Като цяло обаче моминското и ергенското облекло включва основния състав на мъжкия и женския капански костюм без някои дрехи, забраждания и накити, присъщи на оженените.

За облеклото на малката мома (докъм 15— 1б-годишна възраст) не била характерна богатата моминска везбена и тъканна украса. Пазвата на нейната риза например била нашита с малки петлета, а по ръкавите й имало извезани само два реда капанчици 'капки'. Шевицата била изпълнена с вълнени конци, а не както ризата на голяма мома или булка —- със свила. Риза с големи петлета и свилена шевица малката мома вземала назаем и обличала само за лазаруването. За разлика от големите малките моми не носели бяла тирена ута, а се опасвали само с черна ута и престилче. Техните глави и коси не били така богато накичени. На плитките си отзад те имали пъстротъкани, низани с мъниста и пулове коланчета, а главите им били закичени с литурчени китки и живи цветя.

Облеклото на 15—16-годишното момче също се отличавало от това на големия ерген. То не носело везаната със свила ергенска риза с гърляк 'широка яка', а бирнеците и джамаданът му не били обточени така много с гайтан. Различие има и между елечетата на юношите и ергените. Първите носели елечета от кафяв плат на бели точки, докато елечетата на ергените били едноцветни. Малките момчета освен това не слагали над поясите си кожени каиши. Те не кръстосвали навущата си с черни върви, а ги носели като възрастните усукани с бели конопени чукури. По всяка вероятност отличителните особености между облеклото на 15—16-годишните момчета и на големите ергени били повече и по-добре очертани в миналото, за което сега липсва достатъчно информация.

[редактиране] Облекло на оженени

Със своята специфика облеклото на оженените се откроява веднага на фона на моминския и ергенския костюм.

Облеклото на младата невеста се характеризирало с най-разгърнат състав, богат на накити и орнаментика. Тя забраждала на главата си тъмночервен копринен месал, нашит в единия ъгъл с бели мъниста и пари, който забождала за търпоша с две сребърни игли. Търпошътп бил с висок качул, нанизан около челото с редове от застъпени сребърни пари. На ръцете си невестата носела сребърни ураеле и интешии, а на врата гердан от жълтици. Ризата на младата невеста била с най-големи петлета, везани със свила, а връхните й дрехи включвали коприненото елече, забуна и оималявия елек. На краката си тя носела калцуни, чехли или кундури.

Облеклото на младия женен мъж се състояло от колчаклия и пачалия бирнеци, обточени с много гайтани връхни дрехи и калцуни с кундури.

Разбира се, някои части както в невестинското, така и в облеклото на младия мъж не се носели ежедневно. Обувките, колчаклията бирнеци и някои връхни дрехи те слагали в неделни и празнични дни. Преминалите възраст жени преставали да носят описаните металически накити. Техният търпош не бил вече така висок и украсен с пари, а нйзаната кърпа забраждали само при особени празнични случаи. Също само в празничен ден опасвали бялата тирена ута, обличали копринения забун и обували кундурите. При такива случаи и мъжете от тази възрастова група обували колчаклията бирнеци, шитите калцуни и кундурите.

[редактиране] Облекло на възрастните

Облеклото на възрастните мъже и жени било скромно по вид и състав. -Вместо с петлета ризата на възрастната жена била нашита като ризата на малко момиче само с два куманица 'кръстчета' от двете страни на пазвата. Тя не опасвала повече бялата тирена ута и не се кичела с накити и украси. Най-често обличаните връхни дрехи били антерията и бозавият кожув. Главата на възрастната жена била пребрадена с черен памучен чумбер, под който не се чувствувал ниският конопен търпош.

Възрастният мъж носел затворено по врата бозаво елече, аба и бирнеци без гайтан. Под калпака си имал кюлефчи, а краката му били най-често обути с калцуни и калеври. Както навсякъде в страната, така и в Осенец те представат да функционират с постепенното отпадане на традиционното облекло.

[редактиране] Облекло, свързано със семейните обичаи

Обредното капанско облекло се развива главно около три основни цикъла от семейни обичаи: родилни, включващи периода от раждането до 40-ия ден след него; семейни — от годежа до следсватбения период, и погребални.

[редактиране] Облекло, свързано с родилните обичаи

Облеклото на родилката не се отличава с особена специфика. Тя ражда така, „както я свари", като сваля само връхните дрехи, отпасва колана и развързва пещемала и престилките. По-друг характер има облеклото на луусата 'родилката до 40-ия ден', което освен с общоприетите, наблюдавани и при облеклото на бебе, апотропеи се отличава и с някои специфични части или начини за носене на дрехите.

Независимо от сезона луусата-капанка трябвало задължително да бъде обута, облечена с връхна дреха и прибулена 'забрадена с ниско издърпана напред кърпа'. Освен това тя трябвало да носи на дясната си ръка и на дясната страна на дръпната 'кърпата' червена кичилка от вълнен конец със сребърна пара, чесън и синьо мънисто. Страничните шевове на нейната риза се разпаряли в горната част, за да се образуват пробуи за кърмене, които се озъпквали с червен конец и към единия от тях се пришивал червен конец с пара и синьо мънисто. По-особеното в капанските села е, че както връхните дрехи, така и кърпата на луусата трябвало да бъдат бели — „лууса черно не носи". С тази цел според обясненията на местното население тя обръщала и носела антерията си наопаки, за да се вижда нейният бял хастар. След раждането на първо дете луусата сваляла луусинските си дрехи и обличала за 40-ия ден венчалното си облекло. За същия случай при раждането на следващите деца тя само се пременявала с ново облекло.

Широко разпространена между капанци е практиката новороденото да се поема с майчина престилка. Правело се така, защото тази престилка била „под ръка" на бабата, която бабува. Явно обаче тази практика не е случайна, защото съществува вярване, според което новороденото не бива да се повива с пелени от бащини и изобщо от мъжки ризи. В противен случай, ако то се повиело в далнината на мъж, щели да му се схващат краката. Само горните вълнени пелени можело да бъдат от връхни мъжки дрехи.

С ризка в деня на самото раждане се обличало само новороденото дете от майка, на която са умирали предишните деца. Ризката шие кръстницата му или викани за целта лудски 'чужди' жени с живи деца. Тя се правела от лудско платно, взето от три или от девет „живи" къщи. Шиела се по същия начин и се поръбвала червен конец, както и първата ризка на останалите деца. Ушитата за такова дете ризка се носела от него непрекъснато до 40-ия ден освен в случаите, когато се налагало да се изпере. Пелените, дръпничките, ателът и поювът за такова дете се събирали също от лудски къщи с живи деца — „сичкото лудско да бъде за здраве". Ако такова новородено дете е момче, в деня на раждането му се пробивало здравото 'дясното' ухо, на което се слагала обица със сребърна пара.

Всяко новородено дете получавало първият си кат нови дрехи от кръстницата за кръщаването. Тя била длъжна да му донесе скъсвано пешкирче за миро, от което после се ушивала първата ризка, скъсван ател, поюв и червен вес с кичилка. До слагането на тези дрехи детето се считало за голо.

[редактиране] Облекло, свързано със сватбените обичаи

Облеклото на годениците не се различавало съществено от празничното облекло на момата и ергена.

От годежа сгоденицата започвала да носи дадения й от свекървата наниз мена, който се състоял от кован колан, съставен от правоъгълни метални плочки, сребърно синджирче за врата с метални пластинки, две антерии, два връвела, две игли и две прибудки от сребро, огърлица 'наниз от жълтици' и златни обице — „по вития кован колан и по сребърните връвели ша познаиш която й сгоденица". В по-ново време (от началото на ХХ век) на годеницата започнали да подаряват и гирлянден венец 'от бели восъчни цветя'. Отпред на пояса си под каиша сгоденикът носел скъсвано пешкирче, което годеницата му подарявала на годежа.

Значително по-богато по състав и с подчертан обреден смисъл било венчалното облекло на булката и зетя, особено облеклото на булката, в което се открояват два обредни варианта — същинско венчално облекло, с което се изпълнява венчалният обряд, и следсватбено облекло, носено от третия до 40-ия ден след сватбата.

Старинният венчален костюм на булката имал приблизително следния състав. За венчаването тя обличала две ризи — долната чисто бяла, а горната с големи петлета, везани със свила. Върху тях слагала дълъг до полите на ризата червен шамен 'копринен' сукман, нерязан в талията, със странични клинове, без ръкави и с дълбоко извита пазва, от която се виждали петлетата на ризата. Пазвата била везана със злато 'сърма' и обточена с копринени ширити. Такъв сукман имали по-богатите свекърви, с който изженвали всичките си снахи и услужвали за венчаването на роднини. В кръста булката опасвала тъкано с коприна престилчи, а над него бяла ута и кован колан. Над сукмана тя обличала дълго до полите скутесто 'вталено и разширено с клинове от кръста надолу джубе от червен копринен или памучен плат на жълти, бели и черни ивици. Джубето имало оима 'извита като при сукмана пазва' и било подпълнено с памук и тегелирано. Върху него тя слагала червен сукнен кожув, подплатен с агнешки кожи, с няколко пръста по-къс от джубето. Предниците му се загръщали назад и зашивали на гърба. Булката била обута в бели калцуни и червени месове, над които на-хлузвала червени калеври.

Булката била сплетена като мома на две коси и накичена с всички момински украшения — цопи, шейрити, припущалки и т. н. Освен тях тя носела и всички годежни накити. Главата й била вързана под коса 'с краища, кръстосани под косите и вързани горе' с червен копринен баруш. При забулването кръстницата слагала на главата й два венеца, първият от които непосредствено над баруша. Той се нижел от засевките с разноцветни синци и китки камилско 'пискюлчета от европейска прежда'. До него се нареждали литурчените китки и припущалките. Над накичената булка кръстницата премятала було,което било от червен памучен правоъгълен плат. Тя премятала булото така, че по-дългата му част да пада отпред. Над него се нареждала навързаната на конец тънка тел. Над булото се поставял вторият венец. Булката държала китка от градински цветя със запалена в нея свещ, а на ръката й имало преметнат скъсван пешкир. Вече в началото на ХХ века над двете си ризи булката опасвала пещемал и престилки, слагала на кръста кован колан и обличала копринено елече и забун. Вместо червени месове и калеври над белите калцуни тя обувала черни чеили и кондури. Докъм 30-те години на ХХ век тя се венчавала все още с червено було, над което имало гирлянден венец или венец от турско цвете и мушкато.

Венчалният костюм на зетя се състоял от нови, украсени с много гайтани и шевици дрехи. Той бил облечен задължително с капаклия аба 'подплатена с кожи' и носел на главата си калпак. Краката му били обути с калцуни и кундури. От едната страна на опаса си, под каиш, зетят носел годежното пешкирче, а от другата майката на булката му поставяла червена низана кърпа, с каквато се забраждали омъжените жени. Отдясно на абата той бил закичен с бял пош и китка от варакосан чемшир. Пошът бил везан в единия си ъгъл на пера и къдърци 'растителни орнаменти' с червена свила. Украсата по калпака на зетя била различна. Например той бил с големи китки от чемшир с варак, поставени от двете страни, или забождали на калпака на зетя двете сребърни игли, които омъжените жени носели на главите си. Между тях поставяли голяма китка от чемшир с варак, а на дясното му ухо подпъхвали камилчена китка, други поставяли кривулчено герданчи от мъниста, на което отпред се издигала голяма китка с варак.

Булото на булката, както и всички момински накити се сваляли на третия ден сутринта. Тогава помайчимата променяла нейната прическа и слагала на главата й търпош с качул, които свекървата започвала да шие и ниже още от годежа. Помайчимата увивала плитките на булката около главата и ги прибирала в търпоша. Той имал отпред висок качул, нашит гъсто със сребърни монети. Качулът завършвал покрай челото с венец от мъниста, от който се спускали пред лицето кичори 'висулки' от пари и мъниста.

Над качула и търпоша се поставяла тясна и дълга около 2,50 м мъръмъ, тъкана от коноп. Някой я наричали ръченик. Марамата била везана със сърма и червена свила в двата тесни края, които завършвали с дълги ресни. Тя се препъвала на две и прегънатата й част се подпъхвала отдясно под колана. Единият й край се премятал направо над дясното рамо към гърба, а с другия първо се увивала главата, след което и той се прехвърлял назад. За да не пада, кърпата се забождала за търпоша със сребърни игли. Върху нея се слагал нанизаният от засевките венец с мъниста, на който отзад се закачало сгънатото на четири було.

Забрадена по този начин, булката ходела до 40-ия ден. Дотогава тя продължавала да носи и цялото си венчално облекло. След изтичането на този срок тя сваляла марамата и кичурите от качула и започвала да се забражда като млада невяста с бяла дръпна и низана кърпа (тази, която стояла на пояса на зетя). Тогава булката събличала венчалните си дрехи и събувала кундурите. След този период и зетят свалял абата, кундурите и китките от калпака. След това и двамата обличали кожух, джубе или капаклйя аба и обували кундури само на големи празници.

Към празничното облекло на останалите обредни лица в сватбата се прибавяли съответните за тяхната обредна роля знаци — китки, венци, гердани, пъстри тъкани пешкири и др. Най-общо те биха могли да бъдат разгледани в две групи — обредното облекло на неженените и на женените обредни лица. Към първата група за капанската сватба се отнася облеклото на уенджиите 'ергените, които играят пред сватбата', калесниците, деверчето и засевките. Във втората група влиза облеклото на побащима и помайчимата, заложника, свекъра, свекървата, кумовете и др.

Уенджиите, калесниците и деверчето носели на калпаците си по два кръстосани венеца от нанизани на червен конец листенца бръшлян, намазан с варак, и накиснат във вода бял боб. В средата на калпаците им, където се кръстосвали венците, се издигала голяма китка от варакосан чемшир. Под нея се забождала камилчена китка. На гърдите си имали по два кръстосани гердана от патлаци 'пуканки', бял боб и зелени листа. Отпред, в средата на пояса, бил поставян пъстротъкан пешкир. Когато играели, уенджиите размахвали в ръка везан пош, а при калесването калесниците носели бъклица с варакосан чемшир, вързана с пъстротъкан пешкир. За разлика от тях деверчето имало на рамото си пъстра тъкана торбичка. Неговата китка между двата венеца била от елха и чемшир с варак.

Засевките обличали дрехи от чеиза на булката за замесването на меденика. На самата сватба те били облечени със своите дрехи и накичени на главите със синчани венци, китки от варакосан бръшлян и литурчени китки. На гърдите си освен това имали два кръстосани месала, а на пазвите си — нанизи от жълтици.

Венците по калпаците на заложника, побащима и свекъра били от извита жилава пръчка, вързана с червен конец с босилек, чемшир с варак и сушени чушки. По-различен от техните венци бил само венецът на кума. Той се правел от босилек, чемшир и елха с варак или от смин и телличък 'чемшир' с нанизани една-две сребърни пари. Всички останали по-главни обредни лица в капанската сватба били накичени с китки от варакосан чемшир и камилчени китки.

[редактиране] Облекло, свързано с погребалните обичаи

Във всички капански села и в Осенец била разпространена практиката, преди да се облече мъртвец, на голото му тяло да се сложи съдовищи, савеник или садовна риза. То предствлява правоъгълно парче домашно платно, разогърлено, за да се направи отвор за главата, което, сложено върху тялото, стигало отпред до коленете, а отзад — до кръста. Над него според традицията обличали дрехите от венчалното облекло на мъртвеца. С тази цел и до наше време възрастните мъже и особено жените пазят, ако не всичките си венчални дрехи, то поне венчалната риза.

Когато мъртвецът бил женен два пъти, му обличали дрехите от първото венчило. Починали годеници и булки до 40-ия ден от сватбата обличали с венчално облекло, накичвали ги като за венчаване и на главата им или до нея поставяли було. Починал годеник или зет до 40-ия ден накичвали по калпака и обличали като при венчаване. Неженените мъртъвци — деца, моми и ергени, обличали с нови дрехи. На ергените слагали зетско пошче на гърдите и зетска китка на главата, а на главата на моми — синчан венец, увит с булска тел, каквато се спуща пред булото на булката. На главата на всеки мъртвец независимо от пола, семейното положение и възрастта се слагал венец от турско цвете — така местното население нарича бръшляна и зелениката, чемшир и босилек, налепени с варак. Китки с варак се нареждали около главата и се залепвал варак на челото.

Докъм 20-те години на ХХ век, когато се разпространява черният траур, местното траурно облекло за близките на починалите било бяло. Майката, сестрата и дъщерята на мъртвеца жалеели с разпусната 'развързана' бяла дръпна, над която се връзвал високо черен чумбер. На техните коси отзад висели дълги бели гайтани в знак на траур. Отличителен белег на траурното облекло била облечената наопаки антерия, на която се виждал белият хастар. В знак на траур мъжът носел до 40-ия ден бял пешкир под калпака си.

[редактиране] Облекло, свързано с календарните обичаи

Обредното облекло, свързано с календарните обичаи и празници се изразяват най-общо в това, че и тук при календарни празници с по-характерен обреден костюм той се изгражда от същите елементи, с които изпълнява своята обредна функция и облеклото към семейните обичаи.

На Ивановден ергените се преобличали като ивановци — „за да си правят жумбуш".

Със специфичното си обредно облекло се отличавали малките момиченца лазарки и големите моми лазарки, които играели на Лазаровден. Малките лазарки, момиченца от 4—5 докъм 10 години, които играели сутринта на Лазаровден, били облечени с нови и хубави дрешки. На главите си имали венци от градински цветя и били накичени с припущалки, шейрити, китки от бръшлян с варак и литурчени китки. Между малките лазарки се избирали две за булчета. Те носели на разплетените си коси булски венци от чемшир с варак и босилек и били забулени като булки с червени баруши ' копринени забрадки'. Като играели, те въртели в двете си ръце везан пош.

Големите лазарки били облечени задължително с нови дрехи, които ушивали сами през зимата на седенките. Те били забрадени под косата с червени баруши и накичени с булску труфилу — нанизите с жълтици, антериите, сребърните припущалки на булките. „Ако има в инъ къща млада булка, ша си извади труфилуту от винчилнътъ и ша си натруфи зълвичкити. Ку няма, сяку си търси булску труфйлу да са накичи". На главите си имали синчани венци, цопи и шейрити и били закичени с литурчени китки и китки от чемшир и елха с варак.

Между лазарките се избирала най-едрата и голяма мома за буениц и една по-малка — за булка. Цялата седмица преди Лазаровден лазарките и роднините на момите, избрани за буенец и булка, обикаляли булките по селото, за да събират дрехи от тях. Дрехите се донасяли в една къща, в която имало итра жена 'знаеща как да ги облече и накичи'. Спазвало се изискването една и съща жена да ги облича и кичи.

Буеницът се обличал с червен булски сукман и червен забун, а на кръста слагал кован опас. Накичвал се и с всички останали булчински накити. На гърдите му се кръстосвали два синчани колана, а на раменете му и от двете страни на пояса се зашивали скъсвани пешкири. Косата на буеница се разплитала (едно от условията за неговия избор било да има дълга и гъста коса) и покрай слепоочията се сплитали две малки косички, които се завързвали отзад над разплетената коса с червено гайтанче. На възелчето се закачала аляна китичка със синьо мънисто и сребърна пара. По цялата дължина на косата се спускали червени гайтани с нанизани по тях сини мъниста и рубенца. Върху така накичената коса се поставял мъжки калпак, на който се слагало низано с мъниста венче, забодено в средата над челото със сребърна игла. От двете страни по слепоочието от венчето висели припущалки, а отзад била навързана булска тел. Калпакът на буеница бил накичен още с литурчени китки и боядисани пуйчи пера. Целият калпак се нашивал с рупове 'пари' като женски качул 'предна част на търпоша при младите невести'. Краката на буеница били обути в бели калцуни и червени калеври. В ръка той размахвал ялъчка. Тя представлявала дървено чаталче, между двата рога на което било вързано везано пошче, наричано също ялъчка. Към върховете на атала завързвали китки от чемшир с варак.

Булката също носела червена рокля, била препасана с бяла ута и облечена със забун. На краката имала бели калцуни и червени чехли. Тя също била с разплетена коса, но забрадена с червен баруш, под който имало зелен венец от чемшир с варак и босилек и венец от липова кора, увита с червен, нанизан с мъниста и парички конец. Главата й като на булка била прибулена с червено було, което се премятало над венците. И булката, както и буенецът, била накичена с наниз жълтици, кован опас и сребърни гривни. В ръка тя държала китка от варакосан чемшир със запалена свещ.

Малкото десетина годишно момиче, което играело пеперуда в едноименния обичай за дъжд, се обличало с ветави 'стари', но прани и чисти дрехи — „чи греота аку са мръсни". При топло време то играело босо, а при студено обувало стари калеври. Около кръста на пеперудата били завързвани с лико клончета от бъз, коприва и репей. Същите клони, но вързани с червени конци, имало и по главата и раменете й.

Невестата, която замесвала за Гергьовден гергьовския ляб, обличала за случая нови и за предпочитане от венчалното си облекло дрехи. Тя се накичвала с венчалното труфило 'накити' и слагала на главата си зелено клонче от овощно дърво. С дълга женска риза и прибулено с червено було било и малкото момиченце, което на-пявало китките на момите на Еньовден или вечерта срещу Гергьовден. Над булото то било накичено със синчан венец, литурчени китки и припущалки.

Съществени промени в описания обреден и празничен костюм на капанци настъпват с постепенното изживяване на местните традиционни празници и обичаи. Съставът на този костюм бил засегнат и от процеса на разрушаване на старата капанска мъжка и женска носия. Същевременно се наблюдава трансформиране на местния обреден или празничен костюм. Например в края на миналия и началото на настоящия век буенецът и булката се обличали за лазаруването задължително с червен булски сукман. Когато той изчезва от бита, започнали да обличат буенеца с червена вълнена пола, а булката да опасват над ризата с пещемал. Подобно разместване в състава съобразно с по-късното състояние на местното капанско облекло се наблюдава и при костюма към останалите празници и обичаи.

[редактиране] Културни и природни забележителности

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Други

Аз съм от това село и се казвам Мирослав Атанасов (шопа) имам събрана литература която съм преработил за празниците, обичаите и обредите извършвани някога в селото:

[редактиране] Семейни обичаи и обреди

Като част от традиционната обичайна система семейните обичаи и обреди на осенчани от края на XIX докъм средата на ХХ в. са сравнително живи и все още могат да се съберат сведения за тях. Семейните обичаи са свързани с основните моменти в живота на човек: раждане, встъпване в брак и смърт.

Родилните обичаи обхващат всъщност само периода от началото на бременността на жената до 40-ия ден след раждането, когато тя се връща към нормалното поведение на майка-кърмачка. По отношение на другата основана фигура – детето, обхватът на тези обичаи се ограничава само с ранната детска възраст.

Свадбените обичаи и обреди започват с предсвадбения цикъл, когато се избира мома за съпруга , и завършват със следсвадбения – къпането на младоженците на Ивановден.

Обичаите и обредите, свързани със смъртта и погребението се разглеждат само до една година от смъртта. В разглеждания период семейните обичаи и обреди у капанците, както и у всички българи, са сравнително тясно свързани с традиционния народен мироглед.

[редактиране] Обичаи и обреди преди раждането

Бременността на омъжената млада жена се приема естествено, тя не дава особени права на жената. Осенчани наричат бременната обикновено (о)станала непразна. У капанците няма регистрирано вярване, че бременната е нечиста. Напротив, тя се ползува с уважение не само като бъдеща майка (нейно основно задължение), но и защото носи плод и „има две души". Жена, която не забременява и не ражда, се смята за непълноценна. Наричат я ялова, яловица. Названието е същото, с което се означават и безплодни женски животни. Безплодито е нещастие не само за жената, но и за цялото семейство.

Въпреки схващането, че то е наказание (от бога за грях) безплодните жени правят опити да се лекуват. В началните десетилетия на XX в. те все още по-често прибягват до услугите на народни лечителки. Начините за лечение са и рационални, и магически. Грижата да се осигури плодовитост на детето е основна.

Нормите за поведение на бременната са строго определени от традицията. По принцип жената запазва мястото си на работник в стопанството и е освобождавана само от някои видове тежка физическа работа, която може да предизвика аборт, или от действия, схващани като непреднамерени магии, които водят също до аборт или увреждат плода. Всеки аборт се нарича помятане, махане. Прекъсването на бременността се приема като голямо нещастие, а съзнателно предизвиканият аборт буди възмущение сред селската общественост. Такива случаи до 1915 година били рядко, след войните почнали да стават по-чести. Не е познат случай до 1936 година да се роди дете от незнаен баща. Затова основно задължение на бременната е да опази и износи плода, да се предпази от аборт.

Традиционните норми на поведение на бременната у капанците от края на XIX докъм средата на XX в. са еднакви, за всички. Тези норми определят преди всичко онова, което бременната жена не бива да върши. 3абранените за бременната действия са два типа. Едните са определени на базата на практическия опит (например вдигане на тежки предмети). Вторите се основават не толкова на опита (често осмислян погрешно), колкото на традиционни представи и вярвания. Това са действия, които се тълкуват като непреднамерени магии — главно по сходство. За да си осигури леко раждане, бременната не бива да прекрачва процеп на кола, а от Игнажден до Коледа не трябва и да преде.

Останалите традиционни норми на поведение имат за цел да предпазят бъдещата майка от аборт или детето от недостатък. Бременната е длъжна да опитва всяка храна, която види, а всеки притежател на видяната от нея храна е длъжен да й я предложи — в противен случай тя може да абортира. Неутрализира се по следния начин: бременната пипва с дясната си ръка седалището си и като захапва тази си длан, казва на ум, че дланта е по-вкусна от видяната храна. До аборт може да доведе и сядането на прага на къщата.

Раждането на мъртво дете се обяснява с това, че бременната е прекрачила през въже, синджир, ремък и пр. и затова детето се е задушило при раждането с пъпната връв. Прекрачването на някои други предмети също е забранено за бременната. Ако тя прекрачи режещ инструмент (тесла, брадва), детето може да се роди с недостатък — липса на пръст или ухо, които са се „отрязали" при прекрачването. До същия резултат води и сядането на прага.

Консумацията на определени храни от животински произход също е забранена за бременната, защото може да доведе до раждане на дете с недостатък. В основата на такова осмисляне е допускането, че качествата на храната (поточно на животното, от което тя е приготвена) могат да се пренесат върху детето. Ако бременната яде дивеч (или домашно животно, убито от вълк), детето ще е космато; ако яде заек, детето ще има къси клепки и когато спи, очите му няма да се затварят изцяло; ако яде глава от риба (където са хрилете), детето ще хърка.

Поради вярването, че качествата на предметите, до които се допира бременната, могат да се предават на детето, традицията й забранява да коли животно и да рита космато животно (за да не роди космато дете).

Забраняват се и действия, чиито резултати могат да се пренесат върху детето и то да придобие недостатък. Бременната не бива да сяда с кръстосани крака (за да не са криви краката на детето), да се провира през дупка (за да не „зяпа" то), да се мери на височина (за да не се изпъва и плаче детето).

Забранени за бременната са и действия, които могат да омърсят детето — тя не бива да носи нечисти неща в престилката си (например трески от дръвника), за да не страда от „кел". Върху детето могат да се пренасят и качества на предмети, до които бременната се „докосва" с поглед (тя не бива да гледа грозни неща, за да не е грозно детето).

Върху детето се отразява поведението на бременната. Тя например не бива да се надсмива над чужди недостатъци, за да не роди дете със същите недостатъци. Много разпространена е забраната за тайно вземане на предмет, който е чужд, не принадлежи на бременната. Ако в такъв момент тя се сепне и се пипне някъде по тялото, на същото място детето ще има родилно петно с формата на „откраднатия" предмет. За да избегне появата на родилното петно на видно място и да не се загрози детето, бременната трябва да се пипне по петата или другаде, но на място, което винаги е покрито с дрехи.

Една от малкото норми, които имат характер не на забрана, а на задължение, изисква бременната да съобщи за състоянието си поне на един човек (обикновено на майка си или на свекърва си), преди детето да е оживяло 'да мърда в утробата'. Ако бременната не направи това, смята се, че детето й може да остане нямо или ще проговори много мъчно.

За да се допълни представата за поведението на жената по време на бременност и да се изясни отношението към бременността, трябва да се добави, че бременността не се крие, но за нея не се говори. Смята се за неприлично да се говори за бременност пред мъже, дори и много близки.

Ясно е, че гореизброените норми, макар да са познати на всички, се обсъждат и осмислят почти изключително сред жените.

Полът на чаканото дете занимава не само бременната и цялото семейство, но и всички жени в махалата. По ред признаци жените правят предвиждания за пола на детето: вида на лицето и корема на бременната, мърдането на плода в утробата й. Осенчани смятат, че когато лицето на жената по време на бременността е „чисто" (без лунички), рожбата ще е момче. Луничаво ли е лицето на бременната — детето ще е момиче. Приема се също, че когато коремът на жената е силно издаден напред и е „остър", ще се роди момче; носи ли „назад" — детето ще е момиче. Първото мърдане в утробата също се смята за показателно. Мръдне ли плодът „напред" — момче е, ако пък ритне назад — момиче.

Днес за осенчани осмислянето на тези признаци не е ясно. Те се знаят от всички, но вече не се тълкуват еднозначно. В традиционната практика на жените е познато и доста разпространеното у всички българи гадаене със сол. Върху главата на бременната, без тя да забележи, слагат малко сол. Ако бременната се пипне най-напред по устата (или изобщо над кръста), смята се, че ще роди момиче. Пипне ли се по носа (или под кръста) — момче.

[редактиране] Обичаи и обреди около раждането

У капанците в разглеждания период раждането се пази в най-строга тайна. Смята се, че колкото повече хора знаят за него, толкова по-бавно, по-трудно и по-мъчително ще е то. Осенчани също като всички капански села пазят раждането в тайна.

Бабата, която бабува 'акушира', е основното лице, ръководещо всички действия около раждането — както чисто практическите, така и обредните. Повикването на бабата при раждащата ставало тайно, за да се запази в тайна началото на самото раждане. Бабите били длъжни да се отзовават винаги, на всяко повикване и по всяко време на денонощието. Някои от тях — жени с по-голям практически опит и сръчност, оказвали много съществена помощ при раждане. Освен опит и знания бабите, помагащи при раждане, имали и някои инструменти: нож или ножици за отрязване на пъпната връв, памучни или копринени конци за превързването й. Тяхно задължение било да носят и светена вода. Някои баби имали и специална билка, донесена от Божи гроб, наречена божа ръка.

Бабите разправят следното предание. Когато се раждал Исус Христос пратили да повикат баба. До като дойде, Света Богородица го родила, повила и преспала. Дошла бабата, гледа – всичко уредено и застанала със скръстени ръце. Божата майка и прощава за закъснението със следните думи: щом те повикат, винаги да си готова, защото човек от смърт можеш да избавиш!”. Преди да тръгне, бабата се прекръствала пред иконата на Богородица, която и капанците смятат за покровителка на родилките, и казвала три пъти: „Света Богородица напред и аз от подире. Дано Дядо Господ помогне да Ви зарадвам с хубаво момие, момче (каквото чакат родителите)". Освен физически бабата се стараела да „помогне" и магически на родилката. Увереността на бъдещата майка в умението и знанията на народната акушерка придава и на тези магически действия успокояваща сила.

Трудното раждане, макар и не много често, се обяснява с някакъв „грях" на раждащата, но най-често се смята за резултат от разгласяване тайната на раждането. За осигуряване на нормално раждане от-рано се вземат мерки. Ако през русалската неделя в къща, където има бременна, дойде чужд човек, преди да си тръгне, той трябва да остави нещо свое (обикновено конец от дреха). По същия начин се постъпва и когато по време на раждането дойде гост. Разбере ли съседката за раждането, за да не го утежнява, тя веднага занася при родилката някои от дрехите си. Същото благотворно въздействие се приписва на лекото удряне по кръста на раждащата с пояса на съпруга й (ако той отсъствува) или с престилка на свекървата.

Най-често вредата от разгласяването се неутрализира, като всички, които са научили за раждането, си потопяват върховете на пръстите на дясната ръка в паничка с вода, а след това родилката пийва от нея. Тази практика се осмисля като опрощаване за „грях". Тя е била така силно вкоренена, че в началните десетилетия на ХХ век, когато при особено тежки раждания се налагало да се търси професионална медицинска помощ, домашните тайно давали на родилката да пийне от водата, в която лекарят или акушерката са мили ръцете си.

В практиката около раждането са се запазили и някои старинни начини, отдавна отпаднали от бита. Запазени поради практическа целесъобразност, те по-късно добиват и магическо осмисляне, например, за да „разпарят" раждащата, топлят вода в дървено корито с нагорещени в огнището камъни. В задълженията на бабата влиза и донасянето на „светена вода" от черквата. С тази вода тя пръска родилката, а след раждането сипва от нея в коритото, където ще се къпе детето.

Много важен в традиционната практика около раждането е комплексът, свързан с плацентата. Значимостта му се определя от факта, че падането, изваждането на плацентата цяла решава въпроса за живота на родилката. Осенчани, наричат плацентата послеп. При нормалното раждане това става след 2-5 минути. У, капанците не са документирани вярвания за лечебната сила на плацентата, нито пък практиката да се гадае по нея за броя и пола на следващите деца. Въпреки това плацентата се пази внимателно. С нея се постъпва, както и с мъртвородено дете или дете, починало некръстено скоро след раждането. Тя се погребва на „чисто място" насича се с брадва на части и се заравя до плета в градината на 50-60 см. дълбочина.

Ако новороденото е мъртво бабата му духва с масурче в устата, трие му с лук устата и клепките за да предизвика дишане. Ако е съвсем мъртво, окъпват го, завиват го, поставят го в ковчеже и го погребват до някои плет в двора, за да не се тъпче. Всяка година на Богоявление гробчето му трябвало да се поръсва с светена вода, защото така се кръщавало. Това обикновено е задължение на възрастните жени в семейството, рядко на бабуващата.

Детето, неговата съдба, качества и способности също са в зависимост от раждането. Особено влияние оказва времето на раждането. Детето ще е щастливо, работливо и имотно, ако се роди по време на начална фаза на луната. Добре е да се роди сутрин, за да е ранобудно. Денят на раждането също оказва влияние — до-добре е да се роди в добър ден (понеделник, сряда, неделя).Родените в събота са съботничави — имат способността да виждат невидимите за останалите хора зли сили, особено произлизащите от покойници.

Разпространено е вярването, че съдбите на близнаците и на родените през един и същ месец, но в различни години деца на една майка са еднакви и тясно свързани. Тези деца наричат едномесеци, едномесечета. За да се разделят съдбите им, се извършват специални обреди. Върху съдбата на детето оказва известно влияние и начинът, по който се отрязва пъпът му. За да стане детето земеделски стопанин, бабата трябва да отреже пъпната му връв със сърп и изведнъж. (Още в началото на 30-те години на ХХ в. тази практика е изоставена. Бабите използуват отделна ножица, която дезинфекцират с ракия.) Преди рязане пъпната връв се превързва с конец, който не бива да е черен и вълнен.)

[редактиране] Обичаи и обреди след раждането

Родилката е главен субект и един от основните обекти на обредните действия след раждането. Те следва да предпазят родилката (и естествено детето) от зли свръхестествени сили и вредоносни хорски влияния, но едновременно с това предпазват околните от самата родилка, която се смята за нечиста в първите 40 дни след раждането.

В този период осенчани наричат родилката лехуса (в различни варианти: лавуса, левуса, лувуса, луса, лууса). Същото название носят и злите сили, заплашващи родилката. У капанците те са персонифицирани, мислят се като женски същества. В разглеждания период според наличните източници у капанците няма ясна представа за техния произход и названието им лууси (в ред варианти) е единствената податка, която ги свързва с родилките, починали без очистителна молитва (при раждане), или с деца, умрели, преди да бъдат кръстени. Вярването, че родилката е нечиста, и представите за отношенията й със злите същества дават отражение върху традиционните норми на поведение на лехусата и почти всички следродилни обичаи.

Непосредствено след раждането жената лежи върху сено (слама), постлана със стара черга. Това се прави не само от хигиенни съображения, но и защото в сеното има билки, които евентуално биха я предпази-ли от злите сили. Същата практическа цел има поставянето под постелката на железен предмет, на метла и нищелки край нея. (Метлата и нищелките са още едно доказателство, че злите сили се възприемат като женски същества.) До краката й слагали топли тухли през студено време. На кърпата на родилката с червен конец се пришива чиста пара 'от благороден метал', синьо мънисто (или друг блестящ, привличащ вниманието предмет) и по-рядко скилидка чесън. На китките й завързват червени конци. Тези предмети са не само апотропейни и пазят родилката от зли сили и уроки, но са и знак, че тя е лехуса, нечиста. Родилката остава върху постелята от сено 3, а в началото на ХХ век 7 дни. След това бабата я окъпва и тя се премества на нормална постеля. Къпането няма обреден характер и не променя поведението на родилката. Сеното, върху което е лежала, се изгаря. През цялото време новороденото е винаги до майка си.

Традиционните норми за поведение на родилката имат също двойна насоченост. У осенчани са еднотипни, дори еднакви. В разглеждания период тези норми, макар и трудно, могат да се разделят на предпазващи родилката и предпазващи околните от родилката. Често те предписват изолация, която може да действува и в двете направления. Нормите са следните: родилката не бива да излиза навън след залез; не е позволено и да се оставят нейни дрехи или пелени на детето по това време. Тези норми предпазват главно родилката (и детето). Ако се наложи да се нарушат, т. е. ако родилката трябва да излезе от къщи след залез, тя се завива през глава и носи в ръка железен предмет и огън (жар). Дрехите и пелените, останали навън на тъмно, тя изтърсва внимателно над огъня. Не вземе ли тези предпазни мерки, злите същества — лехуси — я сблъскват, убиват и тя (а и детето) заболява.

Други норми действуват двупосочно: родилката не бива да поздравява, да се ръкува, да посреща и изпраща гости, да влиза в чужда къща, да живее със съпруга си. Интересно като свидетелство за нехристиянска, по-ранна паганистична основа на представата за нечиста родилка е противодействието при нарушаване на забраната да се влиза в чужда къща. В такива случаи стопанката посреща родилката на прага, полива краката й с вода и брашно, и й дава посолено късче хляб, което тя изяжда. Водата е обикновена и това своеобразно очистване не би могло да се обясни като вариант на църковно-православното. Особено характерно за двупосочното действие на тези норми е забраната да се срещат жени, които са еднакво изложени на вредоносни влияния — лехуси, и по-рядко — лехуса и булка. В такива случаи те се предпазват взаимно, като си разменят метални предмети — често гривни. След изтичане на опасния период те отново разменят предметите и всяка взема своя.

В третата група норми по-ясно личи насоченост към предпазване на околните от родилката. И тези норми имат характер на забрани. Родилката не бива да налива вода от обществен водоизточник, да меси хляб и да готви за цялото семейство. И тук в народната практика има задължителни начини за отстраняване на вредните последици от нарушаването на нормите.Това е естествено, тъй като натовареността на жената с домакинска работа е била изключително голяма и често не е било възможно тя да се изключи от домакинството цели 40 дни. За да не се „развали" водата в кладенеца (да стане горчива, негодна за пиене), откъдето налива лехуса, тя пуска в него специално донесена от къщи готварска сол или просто помолва друга жена, която не е лехуса, да напълни съдовете й. Наложи ли се да меси или да готви, лехусата трябва да се измие със „светена" вода й да сложи няколко капки от нея в тестото или в яденето.

Очистителната молитва, която родилката си чете в църква, слага край на 40-дневния период, през който тя е лехуса, нечиста, и жената се връща към поведение, нормално за майка-кърмачка. Този комплекс е каноничен, но у осенчани, той не се приема за достатъчен и се дублира от специален, имащ същото предназначение народен обред. След като свърши църковната молитва, майката заедно с детето, което е вече кръстено, не си отива направо в къщи, а на гости. Тя гостува в къща (добре е, ако тя е на изток от църквата) на близки родственици — у майка си, у кума си. Стопаните са предизвестени за това посещение. При влизането на прага се повтаря същото очистително заливане на краката й с вода, както се престъпва и в периода, през който тя е лехуса — нечиста. Само че сега то се схваща като окончателно и важи не само за конкретния дом,където се извършва. На майката дават хляб и сол (за да има мляко), а на детето — дар. Едва след извършването на този народен очистителен обред жената-майка може спокойно да се движи и работи, а околните — да не се боят от нея.

Детето непосредствено след раждането или на другия ден при къпане бива осолявано от бабата. Общото осмисляне на това осоляване е, че то пречи по-късно детето да се омирисва от пот. Къпането обикновено се прави на кадене, един обреден комплекс, по същество е и завършекът на обредите около раждането.

За кадене се поканват само жени, близки роднини и съседки, които са раждали и имат деца. Повикването го прави малко момиченце което вика жените с думите: “елате в дома на къдене”. Нечисти жени (с мензис) не бива да ходят на кадене, защото детето боледува от мундарлък (излизат му пъпки, получава нещо като екзема). За каденето домашните омесват питка (без украса) и приготвят ядене според сезона. Поканените също си приготвят пити, печено яйце или боб, донасят лук и ракия. Като влязат, жените честитят на родилката за детето, с риза „капанка" (ако детето е момче) или „салтамарка” (когато е момиче). В начина на поздравленията личи добре практиката да се табуира не само самият акт на раждането, но и детето, докато не е кръстено. Гостенките слагат при родилката от донесеното. Тя трябва да хапне от всичко, за да има мляко и да не заболява. Осенчани нямат строго определени храни, които да се носят на кадене. Лук (кромид) се носи често, защото се смята, че той „дава мляко".

Родилка, която няма мляко, яде лук, стъпила в реката. Освен това тя пие вода, оставена през нощта с накиснато репено семе. Това родилката прави нощем „под звездите", а някой от домашните (или бабата) казва: „Която звезда е на лехусата, да й дадем ляко". Ако и на третия ден няма мляко дават й: “дебела мара” – корени, които варят, а тя пие водата им.

След къпането на детето бабата внимателно излива водата, защото мястото на изливане оказва влияние върху здравето на детето. Преди да се излее такава вода, в нея се гаси въглен. Тя не се излива на слънчево място, а в специално трапче под трендафил. Ако не се спази това, детето става полуноштник и нощем не може да спи. После пак бабата кади на ръжена с тамян или само с босилек и сол домашната пита и донесеното от гостенките, кади цялото помещение и благославя.

У капанците няма много податки за свързване на каденето (първата пита) с Богородица. Само някой жени съобщават, че бабата при кадене казвала: „Света Богородица тука си отби енята, сега нека отиде на друго място, до излезе от тук с пълни ръце, с бързи крака, с лека душа и да иде дето има надежда. Да помогне Господ да станеш по живо и по здраво и да си гледаш децата!". След това започва храненето.

Тръгнат ли си гостенките, оставят по един конец (откъснат от полата на дрехата под кръста), за да не плаче детето. С тези конци бабата кади детето, ако то плаче. Има и други домашни начини за лекуване от плач. Осенчанки „хвърлят" плача по следния начин: една жена помита стаята, слага част от боклука върху нещо непотребно (тенекия, дъска, картон), слага също пепел от огнището, дрян, клечки от метлата и вечер хвърля всичко срещу слънцето 'на изток', като казва: „Бабо, Горо, на... Мойто момче да не плаче за твойто момиче, а твойто момиче да плаче за нашето момче.".

Закърмянето на детето (закърмяне, захранване) понякога се извършва на каденето, но не е задължително. Закърмя по-често чужда жена (не майката), която трябва да е здрава и работна, или пък майката. Тя дава на детето да засуче от дясната си гръд. На главата й слагат сито, а в него — парче навои. Ако закърми чужда жена, нейното дете и закърменото се смятат за братя, побратими и ако са от различен пол, не бива, когато пораснат, да се любят и да встъпват в брак.

Кръщаването става обикновено в първия неделен (или друг празничен) ден след раждането. Старите хора казват: ”Да го уверим, че каквото Господ даде!” За кръстник се кани семейният, който е венчал родителите. Само в случай на отказ при нормални условия семейството има право да си потърси и покани нов кръстник.

Самото поканване за кръщаване става непосредствено след каденето. Бабата или малко момиченце отнася шише ракия или вино на кръстника, честити му и го кани от името на родителите да кръщава (много здраве от тате и мама да дойдете утре да кръщавате!). Кръстникът трябва добре да изцеди ракията от шишето, за да не „текат" ушите на детето. Той не само може, но и по традиция трябва да се смени, когато децата на семейството умират малки скоро след раждането. Тогава сменят и бабата, а детето хвърлят, за да му изберат нов кръстник. Хвърлянето става така. Повиват добре детето и го оставят на някой кръстопът, като го наблюдават скришом. Онзи, който пръв спре при детето, му става кръстник. Обичай в такива случаи е да не се отказва. Това кръстничество-кумство също се предава по наследство.

Орисниците „идват" да определят съдбата на детето преди кръщаването — третата нощ. Знае се (главно от фолклора), че те са три жени и решаваща дума има третата от тях, тази, която нарича последна. Самото кръщаване е църковен обред, но около него са групирани и някои народни обичаи и норми за поведение. Кръстникът бива поканен отново, вече конкретно, най-често от истинската баба на детето.

В деня на кръщавката майката и кръстникът не хапват нищо, докато обредът не се извърши, за да не страда детето от болки в ушите. Кръстникът лично отнася детето в църква и го донася обратно след обреда. След като кръстникът отиде да вземе детето за църквата слага бяла монета при него. След това той го слага върху някои от основните стопански уреди или сечива (ако е момче — върху черясло, ако е момиче— на бърдо и пр.). Това „помага" на детето да бъде сръчно и работно. Като се върне от църквата, кръстникът го подава през прага на майката, като казва: „Еврейче взех — християнче ти давам", но не съобщава името му. Едва на трепезата, когато му поднесат чаша вино, той пие за здравето на детето и съобщава името му като казва “Да пием за здравето на (тук съобщава името на кръщелника)”. В тази чаша хвърлят пари — „кръс божи" за детето. Всички отговарят ”амин!”. На трапезата майката дарява кръстника и някои от останалите с пешкири, кръстникът дава на детето навои и платно, а останалите — пари.

Докъм средата на 30-те години на ХХ век кръстникът имал правото да определя името на детето. Но обичаят изисква кръстникът да назове първото дете на някой от родителите на бащата, второто — на родителите на майката, а третото вече с име от своя, кръстниковия род. Дете, „хвърляно" за кръстник, почти винаги носи името на този нов кръстник. Около кръщаването, когато са родени близначета или дете, което е едномесече с друго, се сече пара, за да се разделят съдбите им. На всяко от близначетата зашиват на шапката с червен конец половината от парата. Когато децата са едномесечета, на по-малкото — новороденото, освен половинката слагат и една цяла пара. Когато падне пъпната връв на детето, я хвърлят в кошара, училище и пр. Смята се, че това оказва влияние върху бъдещата професия на детето и в първия случай то ще стане добър овчар, във втория — учител, и т. н.

До навършването на 1 година или около навършването с детето се извършват още някои обреди: залагане (крадене, залошки) и понуди.

Понудите у осенчани са относително свободни по време. Традицията изисква те да се направят, преди детето да е навършило 1 година. Този обреден комплекс е задължителен и основното му осмисляне е условие за навременен и сполучлив брак на детето. Понудите са обредна трапеза. За нея, както и за каденето, канят само омъжени жени с деца. Мъже не присъствуват. От поканените идват само „чисти" жени. Те носят дребни подаръци, храна, нещо за пиене. В дома на новороденото приготвят ядене, пиене и дар за бабата, която е помагала при раждането. Тя е главното действуващо лице на тази трапеза. Бабата кади трапезата, кади и под полите на жените, като ги благославя „коя какво няма, това да си купи" 'да роди'. Майката на детето дарява бабата с пешкир, а ако помощта й е била по-осезателна и грижите по-големи — с риза. Бабата накичват. Вместо коса й слагат повесмо кълчища. На трапезата ядат, пият и благославят детето да порасне, да се ожени и т. н. От дома на майката отвеждат бабата в нейната къща и там гуляят вече по-свободно" и до по-късно.

Още през 30-те години на ХХ век мъжете също започват да си правят понуди, но отделно. Когато в един и същи ден се правят понуди на няколко деца, бащите им събират вечерта роднини и приятели мъже и пийват като на понуди.

Заложки е също обредна трапеза, която през 30-те години на ХХ век осенчани правят само за момчетата. Обикновено когато детето навършва 1 година, се събират моми 17-20 годишни, роднини и открадват детето. Те го отнасят в някоя маза, където го поставят върху бъчва с вино. Щом се досети, че детето е „откраднато", майката взема някой от своите накити и отива да го търси. Когато го намери, тя дава накита на момите, а те й връщат детето. Накитът стои у момите, докато майката ги покани на трапеза (заложки), където ги дарява. На тази трапеза присъствува и бабата.По-късно, веднага щом майката намери детето си, черпи момите, а дар им дава след време. Момите също даряват детето. Трапезата на заложки не се отличава съществено от тази на понуди. Тя има и същото осмисляне — прави се заедно с целия обреден комплекс, за да се ожени детето навреме и щастливо.

Стрижба от края на XIX докъм края на 30-те години на XX в. капанците правят само за момчета. Явно е, че в този период на отмиране обредът мени и мястото си. С. Попов съобщава, че детето се стриже между 2 и 5-годишна възраст, а според някои други информатори — и преди да е навършило година. Родителите на детето приготвят ядене за богата трапеза, дарове за кръстника и други роднини и пускат калесници да канят за стрижба. Кръстника, който е основно действуващо лице, поканват поне три дни по-рано. Всички, които ще се отзоват на поканата, си приготвят принос — пита хляб, ядене, вино. На стрижбата кръстникът подарява на детето пълен комплект облекло и задължително някакъв по-голям съд. В деня на стрижбата поканените идват сами, а кръстника довеждат с музика. За него и водените от него подкуми слагат отделна, почетна трапеза. Довеждат детето, което още не е стригано, и го поставят да седне с лице на изток. На кръстника дават нова (неупотребявана) кратунка с вода и вино и червена вълна. С нея и виното той измива лицето на детето З пъти. След това запалват една или три свещи и кръстникът капва на 3 места (над челото и ушите) восък върху главата на детето. После отрязва слепените с восъка коси, като благославя. След това кръстникът показва отрязаните коси на детето и го пита от какво животно са. Това е своеобразно гадаене за бъдещите му успехи в животновъдството. Смята се, че отглеждането на животното, което детето назове в този случай,, ще му носи успехи. След постригването кръстникът слага върху главата му специално донесен калпак, на който са пришити монета и син синец. С това завършва самата стрижба. Следват даряването и трапезата, която продължава често у кръстника. На трапезата, както на сватбената, кръстникът може да говори иносказателно (гата гатанки), хвърлят се пари за „кръс божи", играят се хора и т. н.

Прохождането на детето не винаги се отбелязва. Капанците обикновено месят по този повод пита без украса и название. Няма нито,, обредно тичане, нито гадаене за бъдеща професия.

Отбиването на детето при осенчани също не се отбелязва обредно. Обикновено отбиват между 2 и 5-годишна възраст, когато детето отдавна е минало и на обща храна. Предпоставка за продължително кърмене са не само условията на хранене, но и вярването, че кърменето предпазва жената от забременяване. От това вярване спорадично още се срещат следи. Разпространено е било другото общобългарско вярване, че детето трябва да се отбие изведнъж; защото, ако засуче повторно, добива лош поглед и вреди на околните — урочасва. При отбиване капанците също винаги месят пита, понякога пекат и яйце, но те не са обредни. Питката е просто храна и забава за детето.

Падането на първия млечен зъб на детето е събитие и в капанското семейство. Обикновено възрастните карат детето да го хвърли върху покрива на къщата, като при това извиква: „Бабо, чепльо, на ти кокален зъб, ти ми дай железен". Това се схваща като забава за детето, с която се преодолява страхът от изваждането на зъб. Освен към чеплата 'щъркела' осенските деца в този случай може да се обърнат към Баба Гаца (дъгата) и много рядко към дядо Боже.

Клиненето на деца се извършва обикновено след като детето е навършило година. То е специфичен обред, за който е необходим специалист — обикновено мъж — баяч. Клиненето било задължителен обред, защото се осмисляло като средство, осигуряващо плодовитост за детето. На самите осенчани не са известни много подробности за обреда.

Това са основните традиционни обичаи и обреди, които капанците изпълняват във връзка с бременността, раждането и отглеждането на дете. Освен тях има и други, по-незначителни, за които сведенията са малко.

[редактиране] Сватбени обичаи и обреди

[редактиране] Обичаи и обреди преди сватбата

Брачната възраст на капанците от края на XIX докъм средата на XX в. показва слаба тенденция към намаляване. Осенчани също се предържат към останалите села и в това отношение. Девойките встъпват в брак 18—22 годишни, а момците, които обикновено се женят след военна служба, са с 2 до 5 години по-възрастни.

Преходът в категорията на младите, готови за брак (с лазаруванеи коледуване или със специална трапеза-гощавка), в изследвания период не е решаващ за конкретното встъпване в брак. Изборът на обредни лица (когато традицията изисква те да се оженят или омъжат през следващата година) се прави конкретно, т. е. не участието в обреда има за следствие брака, а обратно — увереността, че младият човек ще се ожени, определя мястото му в обреда. В отделни случаи решаваща роля за встъпването в брак има и нуждата от работна ръка в семейството. Обикновено момци, останали без майка, се женят по-рано.

Брачният сезон е както на всякъде, определя се от стопанския и християнския календар. Сватби се правят през зимата, след като привърши селскостопанската работа. Не се сключват бракове по време на пости пред големите религиозни празници. Изключенията са редки и обикновено се правят за втори или трети брак или за узаконяване на вече осъществено брачно съжителство.

Обредните лица в сватбата на капанците през разглеждания период са все още в сравнително запазена система. Освен младите (булка и младоженя, зет) и родителите им, които заедно с роднините си са сватове едни за други, между основните обредни лица са кръстниците, побащимът и помайчимата с деверчето, заложникът и др.

Кръстничеството (кумството) се предава по наследство и кръстникът (кумът) е най-уважаваното, най-почитаното лице в сватбата. Неговата съпруга — кръстницата, дели това място с него. Обикновено на сватбата кръстникът води още едно лице — семейна двойка или група гости, наречени подкумници. Главното лице сред тях — подкумник, или колтук, е помощник на кръстника и е също почетен гост на сватбата. Съпругата му, ако е женен, се нарича подкумнца или колтучка.

Фактическият ръководител на сватбата, който, макар и да е подчинен на кума-кръстник и да изпълнява желанията му, е побащимът. Той е близък роднина на младоженеца, малко по-възрастен от него, винаги женен. У капанците побащим става по-млад чичо, брат и най-често зет на младоженеца. Неговата съпруга — помайчима, също има много активна роля в сватбата. Побащимът и помайчимата носят отговорност пред свекъра и свекървата (родителите на младоженеца) и пред цялата селска общественост за цялата сватба. Задължително изискване е те да имат момче (7—12-годишно), което става девер, драгинко на сватбата.

Важна роля в сватбата има заложникът, който в отделни периоди започва да се смесва с побащима. В такива случаи той е женен и има дете, подходящо за девер — драгинко. Съпругата на заложника се нарича залошка. Заложникът трябва да е весел и експедитивен. В отделни моменти той весели сватбата. Заложникът има дървена сабя, корона от липови кори, а през рамо носи наниз чушки и т. н.

Съществена роля в капанската сватба играят двете момински групи (една от страна на булката, а друга — на младоженеца), наричани засевки според основната им роля в обредния комплекс със същото название. Това са роднински моми, които са и главните изпълнителки на обредните песни. Те са носителки на лиричното женско начало в сватбата. Момините засевки може да са облекли и дрехи на булката. Сред момковите засевки е и зълвата — сестра или друга по-близка родственица на младоженеца.

Само момъкът има отделна група от момци играчи, наричани уинджии. В началото на разглеждания период това е ергенската група, към която е принадлежал и самият младоженец. Тя си има ръководител, наричан баш, който води и игрите.

Песните и танците на за-севките и игрите на уинджиите са едни от традиционните показатели за обществената оценка на всяка сватба. В сватбата често има и други лица, които не са основни. Обикновено названието им идва също от службата, изпълнявана от тях — бързоконци (съобщават за движението на сватбата и са измежду играчите), калесници, ракиджии, ахчии и пр. Те не са в същинския смисъл на думата обредни лица, защото не винаги изпълняват обредна роля и най-важното — в резултат от участието в сватбата между тях и новосъздаденото семейство не се установяват нови връзки и отношения. Към същата категория се отнасят и играчите и засевките.

Реквизитът на сватбата при осенчани не е особено сложен. В същинския обреден реквизит изобилствуват венци и китки, които се правят и в двата дома. Сминът се смята за сватбарско цвете. Булото, чието набавяне е задължение на кръстницата, е било червено докъм началото на XX в. Между сватбените дрехи няма нито една, която да се отнася към същинския обреден реквизит и да няма друго основно предназначение. В различни периоди за венчаване се предпочита един или друг вид дреха. Някои тъкани (ателче за свекъра, суврена възглавница и пр.) също са задължителни за капанската сватба през разглеждания период. Обредният реквизит на капанската сватба прави впечатление с това, че от края на XIX докъм средата на XX в. от неговия същински дял отсъствуват сватбеното знаме и сватбеното (кумовото) дръвце.

Същинската обредна храна не е особено богато представена на капанската сватба. Освен медениците, месени и в двата дома, и кравайчето, месено заедно с тях, се приготвя и пита за кръстника, която обикновено няма обреден характер и не се консумира обредно.

Изборът на съпруга не е личен въпрос за младия осенчанин. Тук взема участие не само семейството на родителите му (което до Първата световна война има решаваща дума), но и по-широк кръг от роднини. По традиция за момъка се търси съпруга в съответната възрастова група и извън роднините му до четвърти пояс. В много редки случаи момъкът може да се ожени за вдовица или разведена. Социалните различия в селото също влияят върху избора, особено бедните и средни селяни, смятат, че добро семейство създават млади с еднакво имуществено състояние.

Стремежът на по-бедни семейства да вземат за снаха богатска мома е срещал сериозна пречка и в обичая до Първата световна война да се плаща бащино право (буба хакъ). От капанските села не са намерени документи за опити да се премахне бащиното право. Но несъмнено такива опити са правени. В края на XIX в. в периода на първоначално натрупване на капитала (когато в Разградско още можело да се купи сравнително лесно земя) вземането на голяма сума за буба хакъ става въпрос и на престиж. С. Попов съобщава, че в Осенец през 1895 г., когато горната граница на сумата за бащино право стига 200 лв., старейте определили 60 лв. За престиж и на двете страни вземали повече, но част връщали на момъка. След Първата световна война част от сумата започва да се употребява за младите, но това все още зависи от волята на моминия баща. Размерът на бащиното право се определя от дара на момата и от волята на семейството й. Най-често за снаха вземали по-бедна мома.

Основни критерии при избора на мома за снаха са моралните качества на семейството й и личните й достойнства: здраве, работливост, хубост. Докъм средата на XX в. селският момък е икономически зависим. Той нямал собствена земя и ако иска да остане на село, трябвало да се вслуша в съветите на родителите и близките си. В рамките на своята социална група и на традицията момъкът бил относително свободен. По-ограничени възможности имала момата, която била пасивната страна. В целия предбрачен период младите общували сравнително свободно на седенки и хора, срещали се на кладенците и в полето през сезона на полската работа.

Краденето на моми и приставането давали известна възможност на млади влюбени да встъпят в брак и да останат в селото дори против волята на едно от семействата. В някои случаи до приставане прибягват и при взаимно съгласие, за да избегнат големите разходи по сватбата, за да принудят църковните власти да дадат разрешение за брак.

Сватуването започва с изпращането на сватовници, които се наричат женихли. Те са близки роднини на момъка. Отказът на момата не пречи на семейството да изпрати сватовници — женихли, и при друга. Ако при първото посещение стане ясно, че няма изгледи за успех, те не разгласяват за посещението си. Напротив, връщането (и особено окончателното връщане) на сватовниците не се крие от близките на момата. То дава възможност на други евентуални кандидати да се ориентират в изискванията на семейството й, подсеща ги да побързат, защото момата е търсена и може да я вземе друг, и т. н. Ако връщането е уклончиво и повече за печелене на престиж, отколкото действително нежелание за сродяване за посещението на женихлите не се разгласява. Не получат ли при три посещения отговор, женихлите престават да ходят у момата.

Посещенията на женихлите стават обикновено в ден, смятан за „хубав". Разравянето на огнището и тук се смята за знак, че гостите са женихли — сватовници, но основното му осмисляне е като условие за успех в сватуването. Обикновено родителите на момата знаейки за любовните отношения на двамата млади, още при първото идване на женихлите отговарят уклончиво: “не сме готови още”, “момата ни е малка”, Не сме мислили да я женим”, “да си помислим”, което знак, че “работата ще стане”. Женихлите съобщават на момковите родители за водения разговор. Сега вече пращат двама мъже. Те отиват след вечеря по споразумение за вечерта (обикновено се е спазвало да се отиде срещу понеделник, сряда или петък).

Щом родителите на момата дадат съгласието си, повикват я, съобщават й (тя естествено знае за целта на посещението, особено ако се люби с момъка) и искат нейното съгласие. Тя обикновено приема мълчаливо решението на родителите си. Момата поднася ракия, целува ръка и дарява женихлите с пешкири. От този момент момата е дадена, но още не е годена. Често това посещение (където понякога викат и свекъра) става малък годеж, пиене на малка ракия, а по-бедните могат изобщо да не правят мена, за да избегнат разходите. Мената може да се направи на другия ден, а може да се смеси и с годежа.

Големият годеж се прави една или две седмици преди сватбата, в неделя (или друг „хубав ден"). Разходите са за сметка на момковото семейство — от тях е яденето. Ако не са се уговорили предварително за размера на бащиното право и за даровете, това правят, преди да седнат на трапезата. На годежа присъствуват повече родственици от двете семейства. Наемат и музика. В центъра е плащането на буба хакъ и размяната на подаръците, чието даване и приемане има юридическа сила според обичайното право. След това младите се смятат годени (названията са фонетични варианти на годеник и годеница — обикновено згоденик и згоденииа).

На годежа показват дара на момата. Роднините го хвърлят „парче по парче" на голям куп — хвърляне на дар. Най-отгоре се постила трапезник, който ще се подари на свекървата, а върху него се слага ябълка или глава кромид лук. В него свекървата забива наниза, който подарява на годеницата. Останалите също хвърлят по някоя пара „кръс божи", плодове, бонбони, захар. От тези неща годеницата не бива да вкусва, за да живее щастливо или да не боледуват децата й. Свекървата прибира трапезника и заедно с всичко, което е върху него, го дава на годеницата. Щом свърши мената, бутват свекървата или свекъра и свекървата върху дара и с чергата ги люлеят неколкократно.

На годежа обикновено се играят по-тежки хора (чорбаджийско), пеят се и песни, които не са обредни. След хорото мъжете отиват да продължат годежа на маса, а жените остават да лъчат даро. Сега всъщност се определя как ще се разпредели дарът на булката — на кого какво ще се даде по реда на сватбената йерархия и степента на родство — започва се от кръстника, свекъра, свекървата и т. н. Ако дарът не стига, решават какво още е необходимо и се залавят да го приготвят. Материалите дава семейството на годеницата. Лъченето на дара може да стане и на другия ден, когато жените се събират специално. Момъкът не присъствува на годежа. Откъм 20-те години на ХХ век той започва да ходи надвечер у годеницата си. Тя го посреща, поднася му чаша ракия и обикновено крак от кокошка, специално запазен от сутринта. Ако е неделя, младите заедно с близки роднини отиват на хорото.

Периодът между годежа и сватбата е 2—3 седмици. Годениците ходят заедно на седенки и хора, но обикновено придружавани от техни близки. Годеницата носи наниза, получен от свекървата. По него, по празничното облекло и по държането й личи, че тя вече не е свободна мома, а годеница. Обикновено на първия пазарен ден след годежа двете семейства отиват в града, за да купят даровете, които не се изработват в къщи. Моминият баща пазарува с парите, получени като буба хакъ, а момковото семейство купува за двамата млади пръстени, обеци и гривни (ентешии) за булката, кожухче, забунче, обувки и пр.. Ако семейството на момъка няма достатъчно вълна (ич), за да се напълнят атлите, баща му купува от пазара. За ичене на атлите понякога жените от двата рода се събират специално.

Макар че периодът между годежа и сватбата е кратък, имало случаи на разваляне на годеж. Виновната страна губела дадените дарове, без да има правото да задържи получените. Плащала се и глоба, част от която била в полза на църквата.

В периода между годежа и сватбата се определят окончателно и основните обредни лица, на които се съобщава предварително, преди да бъдат калесани официално. Определят се и онези от родствениците, които следва да дойдат с коли, ще шетат и готвят на сватбата и пр. Калесването започва с кръстника и родителите на булката. Ако сватбата е в неделя (както е обикновено), калесването става в четвъртък. Калесва лично годеникът от името на родителите си. Освен бъклицата (с китка, привързана с червено) той носи ракия, кокошка, пита хляб. Останалите гости на сватбата се калесват на следващия ден в петък от упълномощени млади хора – калесници. Двете семейства калесват отделно, всяко своите роднини и приятели.

[редактиране] Обичаи и обреди около сватбата

Засевките у капанците, които се смятат за начало на същинската сватба, се правят и в двете къщи в събота. След като се съберат в двата дома започват да приготвят китка за засевките в другия дом (момковата китка е вързана с червен конец, а момината с бял). След това вземат три нощови (от”цели къщи”, т.е. където семейството е в първи брак и няма покойник). Нощовите поставят или в кръг, или успоредно, като внимават при въртенето им да не образуват кръст и да не се допират, да не тракат, за да живеят дълго младите и да са сговорни, да не се карат.

Засяването става с три сита едно наддруго. В най-горното се поставя сребърно украшение и пара. Тях последователно “пресипват” в следващите сита. Засяват винаги моми от цели къщи. Те трябва да са или първородни, или да са последни деца в семейството. Тези моми са облечени с дрехи на булката.при засяването и в двата дома се пеят песни на засевки.

Замесването на тестото е обредно. Замесва зълвата. Ако тя е малка, помайчимата или заложката и помага. Докато трае замесването, деверчето държи запалена свещ. Замесват една голяма пита без украса, т.нар. меденик, и една малка – кравайче. След опичането ги намазват с мед, откъдето идва и названието меденик.

Малката пита “открадват” веднага децата и я изяждат, а голямата поставят върху синия, забучват отгоре й свещта, горяла при замесването, и побащимът или заложникът я внася сред хорото. Мъжът сваля свещта. Една жена раздава на всички по късче, като запазва едно парче за годеницата. С това засевките у момъка завършват и сватбата тук е започнала.

Момите – засевки измиват ръцете си с вино под комина, вземат китка, вино, парчето меденик и отиват у момини, където също са направили вече засевките. С песни предават меденика и китката на годеницата и остават да играят до късно у нея. Момците играчи се връщат у годеника, където за тях има приготвена вечеря. Сега засевките приготвят китките, венците, вода с босилек в нов котел, просо в нов сахан – за да ръси и хвърля булката на другия ден. Заложника приготвя и гердан от пуканки с червена чушка в средата – той е за кокошката, която ще му даде на сватбата.

От страна на годеницата също отиват и отнасят парче меденик на момъка заедно с вино, китка и долните дрехи (риза и гащи), с които ще е облечен зетя на сватбата. Дрехите могат да се отнесат и в неделя сутринта, когато занасят и суврената възглавница. Тя винаги е изработена от годеницата. У зетя я напълват със слама и я пазят. На тази възглавница младите ще спят през първата брачна нощ.

Докато засевките се веселят, събрани у годеницата, у момъка се слагат две вечери: една, по-тежка, за кръстника и втора – младежка, за ергените. Втората е нещо като прощаване на момъка с ергенството и с момците, с които е ергенувал. В събота не само двете групи засевки се омиват с вино под комина. Двамата млади съ що се мият, всеки у дома си. Техни близки им поливат през вателите на стана вода, в която има малко вино. Това се прави, за да бадат предпазени младите от евентуална магия на зложелатели.

Същинската сватба е в неделя. Отрано престигат поканените за шетане, готвачките, близките, идващи с каруци. След тях идват засевките и играчите, които също помагат да се приготви и довърши всичко. Всеки от поканените, идвайки, носи принос – пита, вино или ракия, кокошка. И в двата дома престигат музикантите.

У момата нейните засевки я плетат с песни, а у момкови го бръснат. И двата обреда са съпроводени с тъжни лирични песни, атмосферата е прощална,защото тези обредни комплекси се осмислят като прощаване със свободния от много грижи младежки живот. До този момент годеницата е била оплетена на две плитки, забрадена “над коса”, сега вече я оплитат с една обща плитка.

Бръсненето става на двора, в началото на ХХ век то още е обредно. Бръсне момък с живи родители. Една от причините, за да се запази обредното бръснене, е във вярването, че с косъм от брадата на момъка могат да се правят магии.

У момини приготвят окончателно дара и понякога върху сандъка мятат свекровото ателче. От дома на момъка една група от засевки и военджии с един чигулар отиват да вземат кръстника и неговата група (кръстницата, подкумника, подкумницата, наричани още колтук и колтучка). За кръстника носят пита, ядене, кокошка и вино. Той хапва и тръгва. Подкумниците носят нещата за пребулване, пита, бонбони, сухи плодове, китка за зетя и пр. От този момент кръстникът е най-важната личност в сватбата. Водят го с почести игри и песни. Кръстника посрещат с почести, дори целуване на ръка от свекъра и свекървата, сватбарите трябва да са готови да тръгнат за булката. Кръстницата сега закичва зетя с китка и той започва да говее `да не говори` на кръстника и на кръстницата. По традиция това обредно мълчание трябва да продължи до повратки, но кръстникът има право да опрости 'да даде разрешение' младите и по-рано.

От момкови обикновено веднага след идването на кръстника заложникът с жена си тръгва за дома на булката. Той носи торбата с даровете за булката, по-точно онези от тях, с които тя ще е на самата сватба — кожухче (забунче или друга дреха), обувки, сухи плодове и винаги едно огледало. На вратата у момини само засевките спират заложника, който е чакан гост. Той се откупва с дребни пари и влиза, за да съобщи, че сватбата ще тръгва от момкови, и да постави даровете на една синия. Даряват него и жена му — заложката, с пешкири.

Булката трябва да обуе едновременно и двете си обувки (в тях има зърна просо) и да облече дрехите, пъхайки едновременно и двете си ръце в ръкавите. На масата върху сахан с просо е поставена питка, намазана с мед, а на нея е подпряно огледалото, донесено от заложника. Булката седи и се оглежда, често се и разплаква. В това време мъжете от момини продават на заложника кокошката, на която е сложен предварително приготвеният гердан от пуканки с червена чушка в средата. Кокошката наричат заложка, както и съпругата на заложника, на която той дава кокошката.

В това време у зетя сватбата се е приготвила за тръгване. Свекървата е вързала на всяко от запрегнатите животни по една кърпа. Момците-играчи също са получили кърпи от свекървата.

Сватбата се движи в следния ред: най-напред са играчите (командувани от своя началник — баш), след тях музикантите, после кръстникът, кръстницата с подкумниците, след това зетят с деверчето, побащимата и помайчимата, следвани от колата и останалите сватбари. За капанците този ред е общ и устойчив.

Голямо значение за оценката на сватбата от селото имат видът на шествието, броят на каруците и особено играта на момците. По принцип те играят само ръченица. Дружината изпълнява сложни фигури, командувани от баша с провиквания. Той винаги играе в средата. Между него и останалите играчи се води своеобразен диалог, който е тясно свързан с определени танцови движения. Например образцовото описание на тези игри. Ето част от диалога на баша и момците-играчи. Б... „Гарван грачи на круша". М.: „Моли бога за суша". .. Командите му са от този род: Б... — Слушайте момци, нъ върбуви клонченцъ, — ши клекним, ши тропним — битаа! — (всички клякат и се изправят) Б... — Таа, битаа! — (Всички пак клякат и се изправят). Б... — Долу! — (Всички застават на колене, а след това сядат на земята). Играта на момците придава динамика и красота на сватбата. Те съзнават важността си и обичаят им позволява някои волности, които им дават възможност и да си почиват, за да играят след това още по-енергично и красиво. По пътя за булката играчите спират пред селската кръчма, пред домовете на обредните лица, където ги черпят. В това време сватбата чака, цигуларят свири, засевките пеят.

В края на XIX и в началните десетилетия на XX в. ергените от селото или махалата на момата (когато не са на сватбата и тя се жени извън техния кръг) имат правото да спират сватбата и да искат откуп. Пари за почерпка им дава кръстникът.

Когато наближат дома на булката, кръстникът дава бъклицата си на двама от играчите. Те са т. нар. бързоконци. С две бъклици (втората обикновено е на подкумника) те отиват у момини, черпят тъста и съобщават от името на кръстника, че сватбата идва. Щом ги дарят с пешкири, те се връщат, дават бъклиците и пак се включват в играта до дома на булката.

Сватбата влиза у момини, за което кръстникът „заплаща", на играчите дават вино и кокошка. Те играят, обикаляйки двора, и спират играта си пред къщата. Момините засевки поднасят на кръстника пита, върху която е забучена цяла сварена кокошка, покрита с нов пешкир. Поднасят му я с нарочни песни, които у капанците са устойчиво свързани с този момент от сватбата. Кръстникът „купува" кравая. В това време заложникът, който е при булката, я извежда, за да ръси. Тя ръси от котела с босилека (приготвен предварително) и хвърля над сватбарите просото от новия сахан. Докато булката ръси, зетят я гледа през сребърна гривна. Булката се прибира в къщи. Кръстниците и придружаващите ги сядат на трапезата, а останалите играят на двора. Момините засевки продават венците и китките на сватбарите. От момини даряват само най-близките на зетя с месали, пешкири, а деверчето — с торба. Кръстницата дава на помайчимата канче вино, върху което са сложени пита и крак от кокошка. Тя заедно със зетя, деверчето и един цигулар „плаща" на засевките и влизат при булката, която пак е до масата с огледалото. Зетят настъпва булката по десния крак. Той се изправя от дясната й страна, до него е зълвата, от другата страна е деверчето. Помайчимата поднася на зетя, той хапва и дава на булката. Двамата пият вино от чаша, където зетят е пуснал една пара, но не изпиват всичкото вино — булката излива остатъка до стената. В това време идва кръстницата и момините засевки запяват на пребулване. И тези песни у осенчани както при всички капанци са общи и устойчиво свързани с този момент от сватбата.

Пребулването става по следния начин. Булката целува ръка на кръстницата. Тя мята от дясно наляво три пъти булото върху главата на булката, която първия и втория път го св-пя. Третия път кръстницата разгъва булото и го премята през главата на булката, която пак й целува ръка. Така става пребулването и с червено було (до началото на 30-те години на ХХ век), и с бяло. След кръстницата други жени нагласяват булото окончателно.

Докато трае всичко това, идва заложникът с бъклица (тя е на кръстника), за да изведе младите. Кръстницата полива с вино от тази бъклица залък хляб, разчупва го и като кръстосва ръце, захранва младите. Засевките запяват на прощаване и заложникът с пешкир повежда младите навън в следния ред: зет, булка, деверче. Още вътре, преди да са излезли от къщи, с булката се прощават (прегръщат я и я целуват) дружките и майка й. Булката и зетят целуват на всички ръка. Майката не излиза от къщи и остава на софрата, където преди това е стояла пред огледалото. Навън заложникът оставя младите. Тук се прощават с тях мъжете. После бащата на булката повежда младите към колата или навън (ако ще вървят пеш).

В колата булката стои права. На излизане цялата сватба преминава през една верига (от огнището), която е просната на дворната врата. Със сватбарите заминават само няколко жени — роднини на булката, които отнасят всекидневните й дрехи. По пътя към черквата, където ще се извърши венчаването, сватбата се движи в същия ред, както и на идване. Момците-играчи пак играят, спират, за да ги черпят, и т. н. Сега сватбата внимава по възможност да не минава по улиците, където вече е минала на идване, пазят се също от среща с друга сватба и ако тя е неизбежна, покриват добре булките, за да не се видят една друга. Смята се, че такова виждане води до нещастие.

Заложникът и заложката не тръгват със сватбарите. Те остават с една кола. Заложникът „откупва" сандъка с дара на булката и го откарва веднага в дома на зетя. Той не ходи в черква на венчавката. Венчавката завършва с попско хоро (водено от свещеника) и с хвърляне на зърна, бонбони и дребни монети над главите на младите (от кръстницата).

В същия ред и спазвайки същите условия (да не минават по улици, откъдето са минали, и да не се виждат две булки), сватбарите отиват в дома на зетя. И сега бързоконците съобщават за идването на сватбата, получават дар, играчите също биват почерпени и спират играта пред къщи.

Посрещането на новобрачните в дома на зетя е устойчив комплекс в капанската сватба. Главна роля тук имат и родителите на момъка — свекърът и свекървата. Сватбата спира пред къщата, но булката не слиза от колата. Единият от музикантите извежда от къщи свекървата. Тя носи в ръце две запалени свещи и играейки пред младите, кръстосва ръце, като запалва едно повесмо, закачено нарочно на сдурмата. След това тя се прибира и започва даряването (харизването). Единият от цигуларите или побащимът високо съобщава кой от близките какво дарява на младите. Понякога „бележи" даровете на стената или на оградата. Свекърът сваля булката от колата или ако тя слезе сама, подпомогната от него, старае се да не се хваща за ритлите.

В това време свекървата, подпомагана от помайчимата, постила бяло платно на стълбите на сдурмата, за да минат младите по него. Свекървата изнася две малки (или само едно) хлебчета, които слага под мишниците на булката, просо (пуска го в пазвата й) и чашка ракия, с която я запойва. Младите се качват на сдурмата по платното и спират пред вратата на къщата. Тук ги завиват с опас и ги обръщат три пъти надясно. Свекървата може сега отново (или само тук) да запои булката с вино, а тя топи пръстите си в чашата и три пъти маже по страните на вратата. Младите се въвеждат с опаса от кръстницата (помайчимата), така че да влязат едновременно, престъпвайки през прага с десен крак. Зетят уж се опъва и сватбарите го бутат с кросно или кобилица.

Щом влязат вътре, освобождават булката от хляба, а помайчимата й подава 1—2-годишно момченце, което булката целува, повдига три пъти в комина и дарява със специални чорапки или торбичка. След това помайчимата завежда младите на дръвника, за да донесат дърва, води булката в мазията, за да види къде са продуктите, в обора (заедно със зетя), за да дадат храна на добитъка. В това време поднасят на кръстниците да хапнат (може и да поднесат само кафе), както и на жените от момини и ги изпращат. Кръстникът бива отведен тържествено с музика.

До вечерта у зетя има хоро. Зетят и булката също играят. Помайчимата е неотстъпно до булката. Надвечер всички се разотиват. Вечерта се събират отново у зетя. Пак идват с принос, и то само тези, които са калесани. Това събиране се нарича дарни вечер. За него родителите на зетя калесват само много близки и винаги само жени. Отиват пак с музиката, за да вземат и доведат кръстника. Той идва важно, може по пътя да спира, да почива, да иска да му пеят и играят. Кръстникът, както и всички останали, носи дар за булката. Кръстникът по традиция подарява некалайдисани медни съдове — винаги котел, а може още тепсия, сахан, кипче и пр.

Кръстниците сядат на почетното място на трапезата. Пред кръстника се слага пита, кокошка (винаги цяла, забучена върху питата). Щом се смрачи, пред кръстника слагат специален чатал, където са поставени две свещи, за да светят лично на него. На тази трапеза особено много се гатат гатанки. Кумът и неговите хора (подкумниците) с гатанки искат да им донесат ядене или предмет.

Сватбените гатанки не се отличават от гатанките въобще, но те са винаги по-конкретни. Срам е за домашните (особено за побащима) да не се отгатнат желанията на кума. Ето примери за сватбени гатанки, но показани като поръчки: Кон с чол (кокошка, варена или опечена цяла и натрита с червен пипер). На сватбата кумът би я поставил така: „Донеси ми кон с червен чол!"; Бял сербез кон (ракия); Кладенец с 3—4 кофи (шише ракия с 3—4 чаши); Зелена паница с червено вино (диня); Глава на щъркел с човката (гача за наливане на ракия от шише); Вагон с греди (кутия цигари); Рилския манастир с калугерите (кибрит); Кървави петъла (суджук); Сечи го, коли го — кръв не пуска (водата); Четиресе братя в една черга завити (чесън); Чер калугер в земята — дрехите му отгоре (ряпа).

Храната за сватбата не е месна. Освен кокошките (много кокошки донасят сватбарите) друго месо почти няма. Основното ядене е зеле, боб, булгур, полят с петмез (маджун). Младите се хранят отделно в друга стая.

Главно място тази вечер заема даряването. Свекървата е наредила в едно едро сито (дърмон) даровете по реда на даряването: кръстници, подкумници, свекър, за себе си, тъст, тъща и т. н. Най-големи дарове (ризи, гащи, чорапи) получават по-близките, останалите — само по един пешкир. Даровете поднася помайчимата или някой от музикантите. След даряването кръстникът слага котела (донесен за подарък). В него хвърлят по някоя пара (кръс божи). Кръстникът подава котела с парите на булката, която мълком му целува ръка. После поднасят пак ракия, пеят и т. н.

Веселието продължава до късно, но преди полунощ всички си тръгват. Пример дава кръстникът (казва, че му догорели свещите и е време да си ходи). Дигнат ли трапезата, започват т. нар. къщни хора. Играят обикновено семейни двойки, приканвани от кръстника. За всяко хоро се дава по една пара на музикантите. Кръстникът си тръгва, но се връща, опрощава младите и ги насочва към брачната стая. След това настига групата си. У капанците свекърът и свекървата не остават в къщи по време на брачното съставяне. Те отиват или с кръстника, или у някои съседи. Побащимът и помайчимата остават в къщи и носят отговорност пред свекъра и свекървата за всичко. След кръстниковата група се разотиват и останалите гости. Остават само 3—4 семейни двойки.Побащимът и помайчимата, заложникът и заложката винаги са около младите.

Брачното съставяне е най-важният момент тази вечер, след като мине даряването. То се подготвя главно от помайчимата, която още по време на вечерята и игрите е приготвила брачната стая. Тя запушва дупките (за да не може да се гледа тайно нито отвън, нито отвътре), постила на земята, а върху постелята най-отгоре слага дълга женска риза, приготвена от булката. Тази риза е задължителна. Колкото и да е бедна момата, колкото и малко дар да е приготвила, тя винаги трябва да има ателче за свекъра, възглавница „суври" и риза за брачното съставяне. Ризата най-често се пази от жената цял живот. Понякога тя е „венчалната" дреха, с която я погребват.

Суврената възглавница също е на брачното ложе. Двамата — побащимът и съпругата му — дават съвети (поотделно, независимо един от друг) на зетя и булката. Останалите приготвят на двора слама и чакат. Зетят известява, че булката е девствена, с гърмеж и счупва едно гърне, което помайчимата е оставила до вратата. Помайчимата и единият от музикантите известяват за девствеността на булката. До това време се пази пълна тишина. Едва сега музиката засвирва на медена ракия. Ако родителите на младоженеца са у съседите, свекървата веднага идва, за да види ризата с „хубостта" на булката. Ако са у кръстника, тя идва по-късно, но винаги хвърля пара върху ризата. Така постъпват и други жени, които искат да видят лично ризата и влизат в стаята.

Веднага щом зетят гръмне, запалват на двора огън и започват около него шумно й весело хоро — дрънкат с тенекии, с котли. Имат право да колят кокошки, като при това пръскат с кръвта им сдурмата. Помайчимата полива на младите да се измият и булката също се хваща на хорото. Докъм Първата световна война булката не се хваща на хорото, докато не полее на присъствуващите да се измият. Заложникът приготвя сладката ракия (и поднасят веднага на присъствуващите), а заложката — китки, увити с червен конец, които ракиджиите ще отнесат заедно с ракията у кръстника и момините родители. Когато се завърнат свекърът и свекървата, стоплят вода и булката измива лицата им. Сватбарите слагат родителите на момъка в подареното от булката ателче и ги люлеят.

На разсъмване тръгват ракиджиите. Те са две групи: едната с побащима отива у кръстника, а втората, която води заложникът и с която винаги има цигулар — у момини. Още в къщата на зетя, но особено по пътя, цигуларят свири, а пийналите ракиджии шумят и пеят на ракия: Ишалла, машалла, момина майка, добро йе, добро йе чедо хранила, (2) майка си, майка си — не засрамило!Ако ракиджиите са само една група, отиват най-напред у кръстника, черпят там със сладка ракия, а после отиват у момините родители, където остават до съмване. Понякога, за да не се връщат за ракия у зетя, вземат от кръстника и отиват направо у момини. Тук пак викат, пеят, пият и играят до сутринта. Побащимът и заложникът прислужват и у момини, като могат да „гатат" и гатанки.

Ако булката не е девствена, зетят не дава знак, музикантът не свири на ракия. Има вярване, че недевствената булка особено ако недевствеността й се скрие) носи нещастие на семейството, обикновено мор по добитъка. В такива случаи зетят има право да върне булката при родителите й, независимо че венчаването е вече извършено. До връщане не се стига, защото бащата на булката дава земя, стока и дори пари, за да остане тя при съпруга си.

[редактиране] Обичаи и обреди след сватбата

Бракът е консумиран, известени са родителите на новобрачните, кръстникът, селото е разбрало за това, но сватбата не свършва изведнъж. Новобрачните още не са минали в категорията на семейните, те още са в обредно състояние (което им придава особени качества) и постепенно трябва да излязат от него. Затова в капанската сватба следсватбените обреди бележат отделните етапи на това излизане.

Най-напред родителите на булката се стараят да утвърдят и закрепят в по-широк обществен кръг факта, че бракът е консумиран нормално и че дъщеря им е приета като съпруга в новосъздаденото семейство. Още през нощта те пращат заложника да калесва на сладка ракия. Това калесване трябва непременно да завърши същата нощ (неделя срещу понеделник), преди да е станало съвсем светло. У кръстника също могат да канят на ракия. Там обикновено се поканват близките на кръстника и някои по-важни, обществено ангажирани лица от селото. Пиенето на сладка ракия е свидетелство, че бракът се приема за нормално сключен. То има и обредно значение — пиещият се приобщава към приемащите този брак за нормален.

В понеделник у родителите на булката, също както в неделя у зетя, е голямата сватбена трапеза, която се вдига късно следобед. И тук има игри, гатанки, хвърляне на кръс божи в тепсията, която тъстът подарява на младото семейство. После побащимът или заложникът вземат тепсията и заедно с парите я отнасят на младите.

Още по-широк кръг от селската общественост вижда резултатите от нормално протичащата сватба, когато в понеделник преди обяд (към 10—11 ч.) засевките от момини и няколко млади брачни двойки отиват да носят чорба да хранят булката. По пътя се пеят песни, има провиквания. У зетя с ядене от сватовете (момини) се слага трапеза. Ракията за тази трапеза е от семейството на зетя. И тук пак има гатанки (задават ги момините къщни 'домашни' хора). Ракията се поднася от булката с целуване на ръка, а зетят, който неотстъпно я следва, налива ракията в чаша. От дома на зетя момините роднини, които булката също „мие", биват изпроводени тържествено. Следобед, когато от момини у зетя се връщат побащимът и заложникът, прислужват на тях. Булката ги измива, слагат им трапеза и т. н.

Надвечер отиват с музика да доведат кръстника и групата му, за да ги измие булката. Този път кръстникът може да доведе и по-големи групи гости. Той и жена му са приготвили подаръци. В дома на зетя групата бива посрещана с големи почести не само от младите, но и от свекъра и свекървата. Младите още говеят и мълком „измиват" кръстниците и другите гости. Булката пак целува ръка на всички и мята на всеки дар, но вече по-малък — платно, забрадка. В донесения от кръстника подарък — съд, пак хвърлят пари за булката. Даряването на кръстника се нарича укреп.

Във вторник, обикновено се почиства и подрежда къщата и се слага трапеза за онези от роднините на зетя, които са прислужвали на сватбата, т. нар. шетнаджии. Вечерта бащата на девера дава вечера на зетя и булката, или както се е наричало “повратки у деверя”. На трапезата зетя и булката даряват девера и родителите му, а те им дават съдове.

Отбулването е централен обред на другия ден — в сряда. У зетя се събират пак зълвите-засевки, помайчимата, деверчето, други близки роднини. Зълвите пеят и играят. Помайчимата е приготвила сахан с просо с няколко дребни монети и едно сурово яйце. Помайчимата носи и медена пита. Булката, както е пребулена, слага на кобилицата 2 котела. С музика и песни отиват на кладенеца. Деверчето носи точилка и с нея (или със самата кобилица) повежда булката от източната страна на кладенеца и надясно. Булката слага в ръкава на сватбената си дреха просото и яйцето и пуска по-малко на земята — сее.

Трябва да обиколят кладенеца 3 пъти. Булката пуска просо така, че да стигне за трите обиколки, а яйцето придържа нарочно, за да го пусне чак в края на последната обиколка. Като пусне яйцето, булката стъпва върху него с десния си крак. Зълвата налива котлите 4 пъти, а булката 3 пъти ги излива. Последният път тя (след като е свършила обикалянето) ги слага на кобилицата, за да ги носи вкъщи. Помайчимата е неотстъпно до булката и взема жълтъка от яйцето, за да си измие булката с него косата. Тук помайчимата раздава медената пита (меденика).

Като се върнат вкъщи, отвеждат булката под трендафил, където деверчето с точилката и хурката (може и с 2 точилки) сваля булото и го мята върху храста. Това се прави 3 пъти, защото първите 2 пъти булката взема булото и го слага обратно на главата си. Сега оплитат булката на една плитка и я забраждат с дръпна (кърпа) „над брада", като омъжена — над шията. На къщния праг булката дава на зетя да напие донесената вода, а после той внася кобилицата с двата котела вътре. Хапват, поиграват хоро и се разотиват.

Повратки осенчани правят няколко пъти: у тъста, у свекъра, у кръстника и у деверчето (побащима). В четвъртък отиват на повратки у родителите на булката. Тук няма обреди, като изключим отговяването на зетя, когото даряват със земя или добиче. Повратките у свекъра са в неделя. На тази трапеза основни гости са тъстът и неговите роднини. Трапезата не е обредна, но самите повратки завършват, регулират отношенията между двете семейства. След тях те не могат да имат никакви претенции, свързани със сватбата, и преминават към нормални ежедневни отношения, характерни за семейства, свързани с родството, сватовство. Повратките у кума обикновено се правят, когато определи самият кум — кръстник. Тук централен обред, е опрощаването на младите, които до повратки мълчат — говеят на кръстника и семейството му. След като кръстникът ги дари и опрости, те му говорят и изпълняват само определени обреди на календарни празници. На повратките у кръстника централен, най-почетен гост е свекърът, който може да гата гатанки и пр. Повратките у деверчето, където домакинствуват родителите му (обикновено побащимът и помайчимата). Общ резултат от всички повратки е нормализиране на отношенията между младите и съответните семейства. След като са „повърнати", те вече могат да ходят свободно на гости у родствениците си.

У капанците след отбулването и повратките булката не „излиза" изведнъж от обредното си състояние. Тя продължава да се смята за опасна като „нечиста". Поведението й е определено от ред традиционни норми, които забраняват да ходи боса и да се съблича до определено време. Първите 40 дни тя задължително крие и краката си от всички, не стъпва направо върху земята, за да не се засуши. На 40-ия ден от сватбата тя опича 40 хлебчета (или дели тестото най-напред на 40 части, а после го смесва на 1 пита) и ги раздава, водена от помайчимата. По време на сватбата (освен споменатите действия) младите не бива да работят. След сватбата зетят най-напред сече габър, тръни или друго нещо за метла, а булката оплита учкур 'връзка' за гащите на зетя.

Събуването на булката боса е обредно. Винаги я събува кръстницата обикновено в деня, когато се прави обичаят Пеперуда. Булката отива у кръстницата с дар (пита и друго), а оттам заедно с нея и някои дружки — на реката (кладенеца). Там булката си мокри краката, а кръстницата събува изведнъж и двата чорапа. Това може да стане и в двора на кръстницата. Често събуването съвпада и със събличането на сватбената горна дреха, при събуването окъпвали булката, за да има дъжд и берекет.

През цялата първа година на брака (обикновено до раждането на първото дете) младата жена е млада булка. Тя се учи да къщува, свиква с реда на новия за нея дом. Най-дълго говее на свекър и свекърва (до 40 дни). При опрощаването те пак я даряват. И след това тя е длъжна по обичай да ги мие от време на време, докато те започнат да й отказват, а до година вечер ги завива или поне никога не си ляга преди тях.

В резултат на сватбата и установеното родство по сватовство двамата млади възприемат веднага съответните обръщения. Булката приема същите отношения (и названия) за родствениците на зетя (извън бащиното му семейство), които използува и той. През първата година — на зимния Ивановден, младоженците биват къпани. След това не се извършват никакви обреди, които биха могли да се възприемат като очистителни. До това къпане зетят още има право да се събира с момците, а след него губи тези възможности.

Всяка година на определени големи празници (Сурва, Великден) младите ходят у кръстник, тъст или побащим, като носят кравай, червени яйца, вино и др. Тези отношения продължават цял живот.

[редактиране] Обичаи и обреди, свързани със смърт и погребение

Представите за смъртта заедно с религиозните вярвания (паганистични и християнски) за душата, за мъртвия и неговото „битие" на „онзи свят" са съществена част от народния традиционен мироглед. Показани са само някои от тях в периода от края на XIX докъм средата на XX в. Онези от вярванията, които нямат връзка с обредната практика в този период, колкото и да са важни с оглед изясняването на други проблеми, не са намерили място тук. Голямо внимание е отделено на представи и вярвания, които помагат да се види по-ясно традиционното отношение на капанците към смъртта, защото от него до голяма степен се определя емоционалната атмосфера на обичаите, без чието познаване обичаите и мястото им в живота на капанското село през този период могат да останат неясни.

Смъртта на възрастен човек, преминал през всички етапи на живота, се възприема като естествен край, макар че и след това (за голяма част от възрастното поколение до края на разглеждания период) мъртвият продължава да е във връзка с живите и да оказва влияние върху техните работи. Тези отношения се регулират от обичаите. Щом те са изпълнени добре, както изисква традицията, живият може спокойно да се занимава с житейските си дела и дори да очаква известна помощ от покойните си прадеди. Тези отношения са определени, уредени и осенчанинът може да не се занимава с тях, предоставяйки това на свещеника и жените. Естественото приемане на смъртта не е израз на фатализъм, а на близост до природата, на естествено познаване и приемане на биологическите закони. Такова отношение, което е ежедневно, е характерно още за началото на разглеждания период.

Същевременно капанецът се старае да не създава „конфликтни" положения и когато стане нужда например да се премести селското гробище, той принципно ще е против. Всеки допир със света на мъртвите, с „онзи свят", носи опасности, но дава и сила. Хора, които са примирали и са „надниквали" там, добиват нови способности (дори свръхестествени). Такива хора са най-добрите лечители и т. н.

Нормалните покойници живеят на „онзи свят" и имат същите нужди, както живите, чакат помощ от тях и сами, когато са доволни, могат да им помогнат. В определени дни те могат да идват между живите (Мръсни дни, Връбница, Св. Троица, Русалска неделя). За осенчани понятието „душа на мъртвия" не се различава особено от представата за мъртвия.

По-особена категория, повече вредителни, отколкото помощници, са покойниците, умрели от неестествена смърт. Такива са вампирите, лехусите, които мъчат родилките, някои болести и др. Отношенията с тях регулира почти цялата обичайна система, макар че това започва още с по-особеното им погребение. Прокобите за смърт и при капанците са твърде древни по произход и често са загубили връзката си с мирогледа. Те са преосмислени или са останали само като вярване, което няма допир с обредната практика.

Най-разпространените прокоби са познати на всички капанци, макар да не са запазени еднакво във всички села, у всички възрастови групи. Общите и най-разпространени прокоби в разглеждания период се тълкуват и като прокоби за нещастие въобще, включително и като предвестник за близка смърт. Повечето от тях са свързани с поведението на птици и животни.

Смята се, че ако кукумявка кацне на къщата и „кукумявчи", къщата ще запустее, стопаните й ще се пръснат, някой може да умре. Кукумявката прогонват веднага. Общо разпространена е и представата, че когато една кокошка започне да „пее" като петел, в семейството ще се случи нещастие. Опит за предотвратяването му е прехвърлянето на кокошката през къщата, подаряването й някому и пр. В тези опити прозира почти веднага допълнително уточняване, дали кокошката „пее" за смърт, или не. Същото значение се приписва и на снасянето на яйце без жълтък, на раждането на домашно животно - урод. Необичайното поведение на животните също се тълкува в такъв смисъл — например ако говедото рови с рога и т. н. Като прокоба за нещастие и смърт се тълкува и продължителният вой на куче срещу къщата. В този случай опитват да „прехвърлят" нещастието върху животното, казвайки: „За главата си виеш", както впрочем и при „пропяването" на кокошка: „За главата си пееш", и при ровенето на говеда. Когато кучето вие често, подаряват го някому или дори го убиват. Същото тълкуване има и намирането на змия в двора. По традиция такава змия не бива да се убива, макар да няма запазена представа за змията като образ, превъплъщение на прадеда-покровител. (Намирането на змия в двора се смята и като признак за бъдеща гладна, неплодородна година.)

Тази група прокоби са свързани с къщата и двора (схващани общо като културно усвоено пространство), където съответното явление има характер на прокоба. Същото значение има и пукането на гредите на самата къща. Все като признак за нещастие или дори евентуално за смърт се приемат и честите кавги в къщи, давенето на кучетата. Интересен вариант на поверието, че кукувицата предвещава смърт. Ако кукувицата кукне само веднъж и това е първото за годината кукане, което чува човек, той ще умре през тази година. Прокоба за смърт се смята и забравянето на просфори (хлебчета) във фурната — колкото от тях изгорят, толкова близки на домакинята ще починат.

Някой прокоби се проявяват косвено. В такъв зловещ смисъл се тълкуват сънища. Сънищата, макар да се изясняват въз основа на общи мирогледни представи, не се тълкуват винаги еднозначно. Всеки сън, в който живият общува с покойници, „не е на добро". Сънуването на куче и на квачка с пилета — също.

По време на годишните гадания (около Нова година, Гергьовден, Еньовден) също могат да се явят лоши предзнаменования за смърт през календарната година. Според традиционните представи причина за смъртта на човек може да бъде и магия от зложелател. Затова, макар и в по-друг план, като прокоба се схваща и изчезването на предмети, с които може да се направи такава магия (например косми от брадата на младоженеца и китката, с която е ръсила булката).

Реквизитът на обичаите при смърт и погребение е почти изцяло основен. Повечето предмети (вкл. специфичните храни и облекло) се приготвят специално за обредите и не се употребяват извън тях. За това допринася и стремежът да има колкото е възможно по-малко допирни точки между покойника и живите.

Сандъкът за погребване у капанците няма особености. Той е в тясна връзка с траура и по традиция при погребение на млад човек (неженен) се обвива с червен плат, а на възрастен — с черен. Познати са две названия — сандък и ковчег, но първото е значително по-разпространено.

Гробните паметници на осенчани, както дървените, така и каменните, са особено интересни. Дървените имат названия кръс, кукла, чуканче, каменните се наричат общо камъци. И двата вида гробни паметници имат антропоморфни черти и дават ясна представа за пола на покойника. Горният край на „мъжките" паметници е равен, а на женските — заоблен, понякога дори кръстовиден. Освен обикновената религиозна символика в орнаментиката на каменните паметници изобилствуват растителни мотиви. Много интересни не само като изкуство, но и поради връзката си с обредната практика са некултовите изображения по гробните паметници — обикновено сечива (земеделски или занаятчийски) или дори сцени от трудовия живот. Освен с общата си конфигурация, която има антропоморфни белези, полът на покойника, а в някои случаи и семейното му положение, се подчертава и със скулптирането на коса (за мома), венец (за булка). Лицевата страна е винаги източната. Тук обикновено са и надписите, които дават сведения за името на покойника и годините на раждане и смърт. Изображенията, когато са части от тялото, накити или дрехи, са на съответното място. Сечивата в сцените обикновено се разполагат по-свободно — в зависимост от плоскостта, нужна на майстора. От предметите, необходими за погребване, специално се изработва и сандъче за свещи и кандило, което често има форма на гробна къщичка. В капанските погребални обичаи има два боя. Единият е свещ с дължината на трупа, а другият — мярка на ръста на покойника, взета с бял и червен конен.

От 30-те години на ХХ век местната традиция започва да се влияе отвън-—внасят се гробни паметници. Но тъй като има възможности да се правят поръчки, елементите се запазват, а в някои случаи се засилват. Запазва се и традицията да се правят изображения. Дървените гробни паметници остават непроменени. Типът кукла се запазва и до днес, а мъжкият кръст често съжителствува с пирамида, използувана като идеологически символ.

От облеклото на покойника, като оставим настрана покрова, изискван от християнската религия, внимание заслужават специалната риза и венчалната дреха. Мъртвешката риза, наричана от капанците съдовище (съдоище, съдовче, ризка), е направена от домашно платно. От топа платно се отрязва с огън (свещ) едно парче, което да покрие покойника отпред и отзад до кръста. Отворът за главата също се прави с огън. Ризата не се съшива. Според народното вярване покойникът се явява на „божи съд" облечен само с тази риза. Затова тя е задължителна. Сватбената дреха служи за разпознаване на съпрузите в задгробния свят. Същата роля може да изиграе и всяка вещ — накит и пр., която е носил покойникът на сватбата си. В обичаите при смърт и погребение се използуват и много тъкани. По същество тяхната основна функция не е обредна.

Храни със специално обредно съдържание са: вареното жито (наричано от осенчани куча), специално приготвяните за погребението и за след погребалните обреди обредни хлябове и курбанът. Интересни са обредните хлябове с пластична украса. Тази пластика също е свързана с пола и възрастта на покойника. Капанските хлябове за погребение и за след-погребалните обреди (до 1 година след смъртта) не променят пластичната си украса.

[редактиране] Обичаи и обреди при настъпването на смъртта

Осенчани избягват да споменават за смъртта и за настъпването й, да изричат думата „умира", когато в къщата има умиращ. Той се нарича обикновено пътник (т. е. пътник за „онзи свят"). Традиционно е убеждението, че добрият и „праведен" човек умира леко, а злият, „грешният", който може да има й контакти с нечисти сили, се мъчи дълго. Причина за продължителна и тежка агония могат да бъдат и живите, които с неуместния си плач и с вдигането на излишен шум могат да доведат умиращия до „презполовяване". Тогава той изпада в особено състояние, намира се между живота и смъртта.

След като се убедят, че умиращият няма да се съвземе („да оживее"), близките му се стараят да облекчат неговия край. У капанците най-разпространените действия за облекчаване на смъртта са донасянето на дрехите (с които ще го облекат за погребване) при мъртвия или в черква. Доста разпространена е и практиката да се прави свещ — бой. Премерват ръста на умиращия и правят свещ със същата дължина, като самият конец - мярка й служи за фитил. Тази свещ запалват (но така, че умиращият да не я вижда) с убеждението, че докато тя изгори, агонизиращият ще издъхне. Ако смятат, че умиращият е много грешен, той трябва да бъде опростен. Викат свещеника да му чете, а всички домашни се прощават с него. Има ли човек, когото агонизиращият е оскърбил или пред когото е сторил грях, той също идва де се прости, за да издъхне умрелият по-леко.

Още по време на агонията се вземат някои мерки, за, да се предотврати възможното превъплъщаване. Когато умиращият има рана (независимо от произхода й), я почистват внимателно. След това полагат умиращия на пода, заобикалят го със затворен кръг от кълчища и ги запалват. Основното осмисляне на това овалване на умиращия е като мярка срещу превъплъщаване, но в отделни случаи то може да се приеме и като облекчаващо агонията действие. Има вярване, че в момента на настъпването на смъртта около умиращия са душите на неговите прадеди (дядове) и св. Рангел, който ще вземе душата му. Също така, преди да издъхне, умиращият се усмихва, защото св. Рангел го „лъжел", подавал му златна ябълка.

Душата, която вземал светецът душевадник, се смята за дъх, дим, пушек. Тя не напускала веднага земята и до 40 дена е около къщата, където е живял покойникът. Можела да приеме и други образи — на насекоми, животни, например мишка и пр. Веднага след настъпването на смъртта започват да „стягат пътника" за погребение. Обикновено някоя жена изплаква високо навън, за да се разбере, че в къщата има покойник. Ако смъртта е настъпила нощем, най-често не плаче веднага, а чак на разсъмване. Това изплакване не е начало на обредното оплакване, което започва по-късно, когато трупът е вече положен.

Къпането на трупа по принцип става навън, на някое по-прикрито място. Къпачите са възрастни хора, винаги от същия поя като покойника. Тях даряват с кърпи. За къпане полагат трупа на дъски, често ритла (леса) от колата или друг предмет, който не се внася в къщи. Вода за къпането топлят в голям котел (харания), който след това захлупват и оставят с дъното нагоре до погребението или до третини. При къпането се използува нова, неупотребявана за друго кратунка. Нея заедно с гребена и сапуна слагат след това в ковчега при мъртвия. Във водата за къпането наливат вино и слагат босилек. На мястото, където е къпан труп, избягват да стъпват. То е нечисто. Правят опит да го „очистят", като поръсват там ечемик (или друго зърно), който кокошките да изкълват.Така злото отивало заедно със зърното у кокошките.

Обличат трупа с подходящи за възрастта му дрехи. Най-отдолу винаги е мъртвешката риза — съдовището. Сега именно се облича дрехата, запазена от сватбата, или се слага накитът, носен по време на венчаването. Ако дрехата не може да се облече, тя се поставя по-късно в ковчега. Облечения покойник полагат в къщи, обикновено в помещението, където ще става прощаването с него. Още след смъртта затварят очите на покойника, а след къпането завързват устата, ръцете или краката му, ако това е необходимо, за да заемат нормално положение. Когато сандъкът още не е готов, облечения покойник полагат на земята върху ателче, така че после заедно с това ателче да го сложат в ковчега.

Едновременно с подготовката на самия покойник и даже преди това в къщи се извършват някои изисквани от традицията действия. Веднага се запалва свещ (макар че по принцип свещ се стараят да запалят преди настъпването на смъртта), изливат водата, която има в къщи, покриват огледалата, прибират котките (понякога дори ги захлупват под коритото). Има вярвания, че водата е „нечиста"; ако огледалото е открито, може да умре още някой в семейството; котките прибират, защото, ако котка прескочи трупа, той ще се превъплъти и ще пакости на живите.

Започва и подготовката за погребението. Обикновено къщата е почистена още преди настъпването на смъртта, защото обичаят забранява да се работи (нещо, несвързано с погребението), когато в къщи има покойник. В къщи готвят, правят жито (куча), омесват обредните хлябове и пр. Сандъка, фенера и дървения гробен паметник изработват веднага. Треските, останали след това, се изгарят. Понякога от треските избират една, „поправят" я малко и с нея пъстрят хлябовете за погребението и след това до 40 дни.

Най-близките роднини на умрелия избягват да правят кръст и ковчег за него, да му копаят гроб. Мярка за сандък се взема от трупа при къпането. Всъщност вземат мярка два пъти: веднъж за ковчега (с черен конец, който остава в ковчега) и втори път за свещ - бой с конец, същия като фитил на свещта. Свещта се пали на погребението и на всички следпогребални обреди, така че да изгори на равненето на гроба на 40-ия ден от смъртта. Капакът на ковчега се покрива с черен плат (ако покойникът е възрастен) или с червен (ако е ерген, дете или мома). От същия плат приготвят и жалейка, като изшиват на него бял кръст и инициалите на покойника. Тази жалейка се заковава на дворната врата.

Гроб изкопават в семейния гробен участък съседите или приятелите. Гробът се изкопава обикновено в деня на погребението, за да не „нощува" празен. Смята се, че нощуването на празен гроб е лош признак — евентуално за още една смърт в семейството. Ако това се наложи, покриват го с тъкан, рогозка и пр., които след това не се използуват. С копачите винаги отива поне една възрастна жена от домашните на покойния. Тя носи мярката за гроба, кадилница, свещ, стомна с вода. Нейно задължение е да посочи мястото, да запали свещ, да припуши и прелее с вода. Тя носи и платно, за да се съберат костите от по-рано погребания на това място.

Полагат покойника с лице на изток. Върху скръстените му ръце слагат икона или „чиста" пара, върху която със свещи е направен кръст. Освен кратунката, гребена, сапуна и кърпата, използувани при къпането, в сандъка слагат: на възрастен човек — бастун и очила, на жена — игла, на дете — играчка, на пушач — лула (цигари), на музикант — инструмента, на занаятчия — някой по-дребен и характерен за занаята му инструмент. В миналото, когато венчаването е ставало с венци от трендафил, те се запазвали и се слагали при умрелия. Така се постъпва, ако пешкирът с брадата от „бръсненето" при сватбата е запазен. При мъртвия слагат винаги и цветя. Предпочитат сухите, защото на мъртвец трябват цветя, които да не миришат. Задължително при мъртвия се слагат и пари. Капанците осмислят това с общата представа, че мъртвият има същите нужди като живия или, по-конкретно — да си плати дълговете, ако е останал длъжен някому.

При мъртвия в специална чаша или под мишниците му слагат сол, а понякога и жито, докато свърши опелото в църквата. След това се вземат. От солта слагат в кърмата на добитъка, а където слагат и жито, обикновено от него заедно с щипка от солта слагат в кучата, приготвена за помените до 40 дни. Солта, сложена в кърмата, предпазва добитъка от измиране. До главата на покойника поставят съд със сурово жито, в което забиват запалените свещи, а някои слагат ябълки и свещник, донесен специално от църквата.

Мерки срещу евентуално превъплъщаване на покойника се вземат през цялото време, докато той не е погребан. Вече се изтъкна, че грешните, лошите хора, които умират трудно, както и починалите през „русалската неделя" и през „мръсните дни", са по-склонни към превъплъщаване. Според вярването освен тях може да се превъплъти и всеки мъртвец, над когото подадат нещо, когото прескочи котка (друго животно или птица, например кокошка). Затова именно затварят котките, не оставят никога мъртвия сам (без човек), дори когато нощува в къщи. По същата причина при трупа винаги гори свещ или кандило. Мъртвия винаги „пазят", особено нощем, възрастни хора.

Предпазните мерки продължават и след изнасянето на мъртвия от къщи. Пазят го и по пътя. Смята се, че ако през гроба (независимо дали мъртвият е вече в него, или не), докато е незаровен, се подаде нещо, мъртвият също може да вампиряса. Превъплътеният се нарича вампир и донася неприятности на живите.

Щом мъртвият е готов и положен в ковчега, може да започне задължителното обредно оплакване, наричано от осенчани нареждане. Не улаканият мъртвец не е погребан нормално. Затова често старите хора още приживе уговарят някоя от роднините си да ги оплаче хубавичко. Задължението да оплачат мъртвия се пада преди всичко на онези от роднините му, които живеят заедно с него. У осенчани няма наемни оплаквачки. Самото оплакване обикновено има няколко традиционно определени части. Живите се окайват за голямата загуба, изтъкват добрите качества на покойника и т. н. Оплакването продължава до спускането в гроба. По обратния път вече не бива да се нарежда. Освен домашните и роднините могат да оплакват и други, „които имат за оплакване". В тези нареждания по-голямо място заемат заръките за други, по-рано починали родственици на оплакващите. Оплакванията от чужди или по-далечни роднини обикновено стават по време на прощаването с покойника.

[редактиране] Обичаи и обреди около погребението

Щом мъртвият е подреден и църковната камбана извести втори път за смъртта, започва прощаването с него. Да се простят с мъртвия, са длъжни всички негови роднини, съседи и връстници. Изключение правят бременните и младите булки. Те или изобщо не ходят при покойника, или отиват за малко, обикновено само в черква, когато той им е много близък родственик. В такива случаи те връзват на ръката си червен конец.

Прощаването на практика има три етапа. В последните години на периода обаче често се прави само едно прощаване. Това значи,че вместо да се прощава с мъртвия веднъж у дома му, втори път в черквата и трети, последен път при погребението, родственикът може да се прости само веднъж. Тази практика е жива и днес. При прощаване с покойника винаги се носят цветя, между тях задължително босилек, и свещ, която всеки запалва, след като му целуне ръката (а понякога и челото). Свещта поставят да гори в съд с жито, сложен до главата. Някои близки носят и дар за покойника — храна (главно плодове) и предмети, които искат да изпратят на свои по-рано починали роднини. Всичко това поставят до покойника, а поръченията си за другите роднини-покойници предават с нареждане.

У осинчани няма специален хляб, който да се меси и изяжда непосредствено след смъртта и при покойника. Яде се, каквото има. Названието пътнина, както обикновено се нарича този хляб, тук носи вареното жито, раздавано при погребението (същото се нарича и куча).

Мъртвия винаги изнасят из вратата с краката напред независимо от причината за смъртта и времето на настъпването й. Веднага след изнасянето на трупа на мястото, дето е починал и е бил положен мъртвият, забиват гвоздей. Понякога счупват керамичен съд или керемида и поливат на кръст с вино. Помитат помещението, като метат отвътре навън. Понякога сметта заедно с метлата хвърлят в реката. В къщи остават жени, които подготвят трапезата след погребението. Погребалното шествие се отправя към църквата. Редът му е определен от църковните изисквания. Ковчега носят или на специално носило, или откарват с кола. Обредният превоз с шейна не е познат у осечани през разглеждания период. По пътя за гробището процесията спира 3 пъти (на определени места, обикновено на кръстопътища), свещеникът чете, но народни обреди не се извършват.

На гробищата поставят ковчега от лявата страна на гроба. Сега оплакването става още по-емоционално. Близките и всички, дошли да „изпратят" починалия, се прощават отново с него и свещеникът го завива с покрова. Ако някои от крайниците му са били завързани, сега непременно ги отвързват. Ако мярката за гроб е била взета с конец, той (както и връзките, свалени от крайниците) се поставя в сандъка. Всички хвърлят по шепа пръст върху спуснатия в гроба сандък и си тръгват. На по-близките роднини пускат по малко от пръстта в пазвите, за да прежалят по-леко покойника. Те обикновено най-рано си тръгват.

Гроба подреждат тези, които са го копали. Те слагат дървения гробен паметник, цветята, оставят цяла и стомната, донесена още при копането на гроба. По принцип от гроба (с изключение на инструментите) не бива да се взема нищо. На изхода на гробището една жена раздава пътнина (варено жито — куча). Обикновено в миналото (докъм 20-те години на ХХ век) от житото вземали тези, които няма да ходят на трапезата в къщи. Оплакването спира. По пътя вече не бива да се плаче дори без глас, защото „не било добро за мъртвите". Същото обяснение се дава и за трапезата, където също не бива да се жали и плаче „. . .сълзите увеличавали реката, през която трябва да мине умрелият на оня свят, и той не можел да я премине".

Докато стигнат до къщата на покойника, където ще е трапезата, всички трябва да се измият. За трапезата е приготвен курбан. Колят животно според пола на покойника: за мъж — мъжко, за жена — женско. На една пита (обикновено тази, която наричат някъде господьова, боговица) поставят главата на животното. Питата и главата са за свещеника. Тъй като гостите по пътя са се измили, те сядат направо на трапезата. С курбана поднасят и просфорите, които не са раздадени на гробищата. Тук няма народни обреди. От питието отсипват за мъртвия на земята. Традицията не позволявала на поминални трапези да се употребяват чаши.

На погребение даряват близките и тези, които са помагали — къпани, копачи на гроб и пр., обикновено с кърпи; мъжете ги връзват на лявата си ръка, а жените — на пояса. С номиналната трапеза в дома на покойния същинското погребение завършва.Обичаи и обреди след погребението.

Следпогребалните обреди на капанците се наричат струване, слагане и се извършват на 3, 9, 40 дни, на 3, 6, 9 месеца, на 1, 3 и 5 години, а понякога и на 9 години. Освен това до 40 дни (т. е. докато според вярването душата още е на земята) се прави нещо като струване всяка събота. Струванията се еднотипни. Имат по-конкретизирани съставни названия от типа „струвам 9 дни на. . ." и по-рядко употребявани — третини, деветини.

За всеки следпогребален обред се месят хлябове като за самото погребение, но броят на просфорите е различен. С това се цели броят на всички хлябове да съответствува на броя на дните, изминали след смъртта. По обичай за всеки покойник се коли поне 3 пъти курбан. Затова на две струвания се коли и курбан. Едното почти винаги е на 40-те дни, когато равнят гроба и викат свещеник, а другото — на половин или на една година.

Следпогребалните обреди се правят най-често ,в събота (а не точно в определения ден) или във вторник или четвъртък. Това не се отнася за третините, които почти винаги са на сутринта след погребението. Оплакването на гроба, което обикновено се прави в това време, не е познато у капанците. На третините перат дрехите на покойника (без да ги обръщат наопаки) и започват да ги раздават," така че на 40-те дни да са вече раздадени (или раздават всичко при „равнене" на 40-ия ден). На всяко струване жени ходят на гроба, палят свещи, преливат, кадят и винаги пипват дървения кръст. Оплакват понякога с нарежда не.

На 40-те дни канят свещеник да равни гроба. Тогава и трапезата е по-обилна (обикновена има курбан и слагат вкъщи за повече хора). През първите 40 дни, докато според вярването душата на мъртвия е още на земята, всяка вечер палят кандило на домашния иконостас и ръсят с вино или с вода мястото, където е бил положен покойникът и където е забит гвоздей.

Траурът на капанците бил „бял". Кога точно е станала смяната, е трудно да се установи, защото процесът е постепенен и не е започнал едновременно във всички села. За Осенец също у трудно да се каже кога точно се сменя бялото с черно. Жените носели по две кърпи, вързани под брадата. Мъжете не се бръснели и докъм 30-те години на ХХ век те (както и жените) обличали горна дреха наопаки.

Траурът забранява веселия, „контене" и дори оглеждане (до 40 дни огледалата трябва да са покрити). До 9 дни не се работи в къщи, никой от къщата не ходи на гости (дори по време на празници, когато се правят обредни посещения), никой не ходи и в къща с траур. До 40 дни тези изисквания на траура са абсолютно задължителни. След 40-ия ден по-далечните роднини вече не се смятат в траур. Съпрузите следва да „жалят" до 1 година, но при специални случаи (например многодетно семейство без други възрастни жени в къщи) общественото мнение разрешава на мъжа да се ожени и по-рано. При такива сватби винаги гробът на починалата съпруга се прелива обилно поне с една кобилица вода. Това обаче прави не съпругът, а родственица на покойната — ако има жива майка, това е нейно задължение.

Каменен гробен паметник може да се поставя след равнене на гроба. Когато е починал вторият от съпрузите и ще се сложи семеен гробен паметник, дори да е готов, той се поставя не по-рано от 40 дни след смъртта. До една, а понякога и до 3 години, гробът се плеви и разкопава, садят се цветя. Винаги, ако в семейния участък няма, се сади и плодно дърво. Когато минат повече години, гробовете се почитат само за големи душници, когато общо се почитат починалите родственици.

[редактиране] Обичаи и обреди при особени погребения

Особените погребения и у осенчани се определят от „особената", неестествена смърт на покойника. В разглеждания период за „особени" покойници се смятат две категории:самоубийците, умрелите при тримирене и некръстените, т. е. нарушилите нормите на християнската религия или неприобщените към християнството. На тях църквата отказва опело. Погребват ги в края на гробищата и пр. Въпреки че и в тези случаи могат да се видят и по-стари предхристиянски представи и вярвания, по-интересни са погребенията на втората категория покойници, които са „особени" само от народна гледна точка. Това са погребенията на починалите, преди да са преминали през всички основни стадии на човешкия живот.

У капанците има следи от по-особеното погребение на младежи и девойки, починали, преди да встъпят в брак или скоро след сватбата, от т. нар. погребение-сватба. Те не са особено силни и са свързани с основни атрибути на сватбата: сватбения венец, сплитането (моминско и невестинско) и даването на дар. В началото на ХХ век всяка мома е погребвана с венец, понякога с було и оплетена по „булски". На погребението й изнасят на показ приготвения от покойната дар, дори раздават част от него. Роднински моми обличат част от нейните дрехи, като че ли влизат в ролята на зълви — засевки на сватба. Емоционалната атмосфера при такива погребения е по-сгъстена. В оплакването има нов елемент — винаги се нарежда за сватбата на покойната. С погребението-сватба е свързан и червеният траур на капанците. Ясно е, че по начало той е имал (както траурът въобще) чисто апотропейни функции.

[редактиране] Външни препратки

• Държавен ансамбъл за народни песни и танци „Лудогорие“