Източноправославна църква
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
| Част от серията статии за Християнство |
|
 |
|
|
Основи |
|
|
Библията |
|
|
Християнска теология |
|
|
История и традиции Източно християнство Западно християнство Деноминации · Движения |
|
|
Личности |
|
Източноправославната църква е един от основните клонове на християнството. Тя включва група църкви, признаващи първите седем вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични доктрини и традиции. Исторически те произлизат от четири от първите пет патриаршии на християнската църква — Александрийската, Йерусалимската, Антиохийската, Константинополската и Рим. Православните християни претендират за наличието на непрекъсната апостолска приемственост от времето на 12-те апостола чрез ритуала на ръкополагането. Така те базират своята църква директно върху учението на Христос, за разлика от повечето съвременни църкви, които са основани върху Библията. През 1054г. се стига до разделение на Църквата (Велика схизма) между папата в Рим и патриарха на Константинопол. Формалният повод е католическото учение “филиокве”.
През Средновековието отношенията между поместните църкви, които се стремят за независимост - и най-често я постигат - са сложни. Особено противоречива е тяхната църковна политика с Константинопол и Рим.
След падането на православните държави и Константинопол под турско владичество остава в действие византийското църковно, гражданско и обичайно право, но от тогава Вселенският патриарх става духовен глава на целия православен "милет", което води до ново обединение на Вселенската църква. Султански берат от 1454 г. закрепява неприкосновеността на Източната църква като гарантира на Вселенския патриарх в Константинопол неприкосновеност на личността, данъчна необлагаемост, свобода на разпространение и обезпечение на православното учение. Светият синод продължава да носи отговорност по всички отнасящи се до догмата въпроси. Патриаршеските съдилища получават правото да отсъждат по църковни и светски дела, засягащи християните. Източноправославните християни и патриаршии, доколкото още съществуват, запазват своята литургия, но се намират под юрисдикцията на Цариград, което не винаги е било във византийско време.
Около 1416г. Търновската патриаршия е била вече подчинена на Цариградската патриаршия. През 1766г. е била ликвидирана и самостоятелността на Сръбска патриаршия, а през 1767 г. и Охридската архиепископия. През 19 век поробените народи водят борби за автокефалност. Например едва през 1870г. с ферман на султан Абдул Азис е основана Българската църковна екзархия като полузависима от Вселенската патриаршия в Цариград. През 1945г. Вселенската патриаршия признава “Св. Православна Автокефална Българска Църква”. Възстановявената през 1953г. Българска патриаршия е била веднага призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, а от Вселенската патриаршия едва през 1961 г. Македонската православна църква, провъзгласила се за автокефална през 1957г. не е призната от никоя автокефална цъква и до сега.
В Православната църква, която се гради на каноните и традициите, днес има 14 автокефални поместни църкви с право на пълна административна независимост. Те се признават официално взаимно, като между тях съществува йерархия на почит. От тях патриаршии са Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Българската, Сръбската, Руската и Румънската. Автокефални архиепископии са Кипърската, Гръцката, Албанската и Чехословашката. Автокефална митрополия е Полската. Автономни църкви са Финландската и Японската. Предстоятел на поместната църква може да бъде в зависимост от местната употреба патриарх, митрополит или архиепископ. Израз на единството на Вселенската Църква е Вселенският патриарх в Константинопол, чийто диоцез е малък на брой, но който се почита като пръв между равни, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския Изток.
