История славянобългарска
от Уикипедия, свободната енциклопедия
История Славянобългарска е първото произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в периода 1760–62 г.
Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).
Съдържание |
[редактиране] За "Историята"
"Историята" на светогорския монах Паисий с право е сочена като основен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите са загубили чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Композиционно "Историята" се състои от няколко части - два предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.
[редактиране] Структура и особености на творбата
Първо Предисловие - "Ползата от историята". Представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на "любомъдрия" читател. Историята като наука, се определя като извор на знания и надежда.
Второ Предисловие - "Към ония които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история". Втората част е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци, и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.
Същинска част - Представлява компилация от трудове на различни историци, най-вече византийски. Състои се от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светийте и славянските първоучители. Основното достойнство е не във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Последслов - Последната, най-кратка част на историята е авторски текст, който представя лични данни за Паисий и изяснява мотивите, поради които е написал История Славянобългарска.
[редактиране] Жанрова Характеристика
История Славянобългарска е синкретична творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните характеристики ние можем да отнесем това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От дуга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на прост български език и налага собствени идеи за необходимостта за национално самоосъзнаване.
