от Уикипедия, свободната енциклопедия

Цанко Христов Дюстабанов е български революционер и участник в Априлското въстание през 1876. Той е син на богат бегликчия и роднина на Васил Априлов и Николай Палаузов. Учи в Габрово, а от 1872 до 1873 — в Робърт колеж в Цариград. Членува в дружество „Напредък“, а от 1873 е търговец в Габрово. Той става член на революционния комитет в Габрово и главен войвода през Априлското въстание. Предаден, ранен, съден и обесен в Търново. Дарител на читалище „Зора“.

[редактиране] -=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-

На 13 май 1844 година в семейството на втория по богатство габровски чорбаджия Христо Цанков Дюстабанов - внук на най-силния някога човек в Габрово - Станьо чорбаджи и син на Кера Априлова - сестра на най-великия в освободителното дело българин Васил Евстатиев Априлов, се ражда момче, което наричат Цанко. Детето расте под благотворното влияние на своята майка Радка Досева - близка роднина на Николай Палаузов и твърде интелигентна за онова време жена. Още от малък Цанко се отличава от своите другарчета и съученици с острия си ум и любов към книгите. Той е мълчалив, сдържан, не обича много да говори, а повече слуша и се учи. Надарен с особени природни дарби и силна памет, с лекота изучава чужди езици. Когато завършва прочутото Габровско училище, той вече добре си служи с френски, турски и италиански език. Като ученик проявява твърд характер и силна воля. Никой не е в състояние да изтръгне от него думичките „ох" или „олеле". Веднъж другарите му решават да го измъкнат от чина против желанието му, но той, въпреки силните удари по ръцете му, по¬нася болките, но не допуска да бъде изтеглен навън. Друг път гс изхвърлят от чардака на Дечко-вото училище, пада на двора, но, въпреки причинената болка, не охва. Така, още от детството си той гради своя самостоятелен характер. Чорбаджийски син, а никога не разчита на връзките и привилегиите на баща си, не търси защита и препоръки, за да се наложи, а залага дори в детските си игри на собствената си твърдост и издръжливост. Нито за ден не прекъсва самообразованието си. В годините на възмъжаването му настъпва голяма промяна - от затворен и скрит, предпочитащ повече да слуша и да гледа, отколкото да говори, той се превръща в открит, разговорчив, контактен млад човек. Сега Дюстабанов започва да се намесва не само в юношеските „сражения", в които отстоява волята и твърдостта си, а и в разговорите между интелигентните - учители и адвокати, в кафеджийското бистрене на политиката, както и в моабетите на тежките габровски „фабриканти", притежатели на воденици, тепавици, грьнчарници и дъскорезници. Тази промяна учудва мнозина - как навъсеният и потаен юноша се превръща в готов за разговори и спорове млад човек, който винаги говори последен, „отсява зърното от плявата" и слага „капак" на моабетите. В малкото габровско общество, което по своите замисли и предприемчивост съвсем не е малко, влиза човек, с когото по-късно трябва да се съобразяват. Рязката промяна в характера си той сам обяснява с думите: „Досега купувах - затова мълчах. Сега мога и да продавам!" По това време в съгласие с габровските икономически правила е трябвало вече, макар и чорбаджийски син, сам да изкарва хляба си. Баща му го изпраща да управлява имотите му край р. Росица, близо до Севлиево, където имал ниви, ливади, гори и воденици, от които печелел добре. Макар и много млад, Дюстабанов модернизирал воденицата, направил я с 10 камъка и увеличил многократно производството. Но вместо да се отдаде на икономически подобрения и печалби, той продължава да се самообразова. Изучава френски език при Захари Даскалов и го усвоява така добре, че десетина години по-късно го канят да преподава този език в най-висшето тогава училище в България - Априловската гимназия в Габрово. Той отказва, защото по това време вече се ползва със славата на голям познавач на турския закон и бил член на съда. На учениците, обаче, винаги е помагал. Един от тях след години бележи: „...дотолкова владееше френски, щото, гледайки във френската книга, направо четеше на български." Дюстабанов знае великолепно турски език, затова в кръговете на мюфтии и улеми той бива единственият „гяур", който ползва езика не просто за практически нужди, а и културни разговори и спорове, за тълкуване на правни положения, защото той добре е изучил османското законодателство при турския мюфтия в Севлиево, който се славел като „вещ познавач на турските закони". При този мюфтия, с когото се сприятелил, той прекарва голяма част от времето си, както, за да го наблюдава как решава делата, така и за да разговаряме него. Разговорите и наблюденията на мюфтийските дела са били само съдебната практика на Дюстабанов, а останалото той| сам е научил от книгите. Горд и свободен, той не иска да се чувства задължен никому, затова плаща на мюфтията за всеки урок. „За всяка фетфа" (съдебен съвет), която нарича рецепта, той плащал по 100 пари - повече мюфтията не искал, а на слушателя му (един вид секретар на мюфтията) - два пъти повече, за да се радва". Така Дюстабанов става всепризнат познавач на Шериата, така си спечелва правото да бъде член на съда, така прибавя много кьм авторитета си, както сред българите, така и сред турците. През 1870 година Цанко Дюстабанов отива в Цариград. Там се сдружава с видния адвокат Христо Арнаудов от Габрово, с когото превеждат наполеоновия кодекс от турски и гръцки на български език. След смъртта на д-р Никола Н. Априлов през 1872 г. той посещава за втори път османската столица, като един от законните наследници на починалия. Почти една година прекарва в Цариград, където чете новите книги, периодичните списания и вестници и се занимава с изучаването на английски език. Според твърденията на съвременници, той е редовен посетител на Робърт колеж, където слуша лекции по английски и гръцки език, а също и на Лулчевото кафене, от посетителите на което за пръв път се запознава с новите тенденции на национално-освободителното движение. През 1873 г. той се връща в Габрово и се отдава изцяло на обществена и родолюбива дейност. Втори по богатство и първи по влияние в Габрово, той е ценен от властта заради лоялността и заради искрената си убеденост в общото бъдеще на двете нации и уважаван от българите заради чувството си за справедливост и богат ум. Почитан от селяните в десетки балкански села и колиби, заради безплатните съвети и защита, които им дава в съда, при него идват за съвет дори адвокатите по някои заплетени дела и той не взема пари от тях, но при условие, когато им препоръча някой беден гражданин, те да го защитават безплатно. Славата на Дюстабанов като законовед се разнася по целия окръг. Дори турците говорят за него, че е човек благороден и по душа, и по дела. Старият чорбаджийски дом на Дюстабанов се превръща в читалище и библиотека, а когато читалището се премества в друга сграда, той обявява част от своя дом за училищен пансион, в който настаняват учениците от различни краища на българските земи, дошли да учат в Габрово. През 1875 г. е избран за член на училищното настоятелство и на Габровския казалийски съд. Цанко Дюстабанов живее и работи в служба на своя народ. В самия край на 1875 г. организира градско събрание в Габрово, за да изготви то махзар (петиция) до правителството и да поиска три основни неща: а) премахване на стария позорен данък „бедел" - данък, който само българите плащали, заради военната охрана, която им осигурявало правителството; б) признаване на българския език като втори официален език на империята; в) признаване правото на българите на редовна военна служба. Енергичен, убеден в аргументите си, той се надявал, че правителството в Цариград, което преживява непреодолими трудности навън, поради въстанията в Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора, и когато вътрешната нестаоилност става катастрофална, поради големите дългове на империята, ще приеме исканията. Но цели месеци минават и отговор не се получава. Дюстабанов познава турската мудност, консервативност и страх от реформи, затова не се изненадва. Той е уверен, че колкото повече проблемите на държавата се увеличават, толкова повече неговите идеи ще се оценяват. Сигурен в силата на ума и познанията си, винаги проповядва това, което мисли, в което вярва дълбоко и искрено, към което се стреми и винаги налага със своя „железен характер" волята си до такава степен, че бива чуван чак от самия мютесариф в санджака. В своите проповеди пред революционно настроената младеж през лятото и есента на 1875 г. (пък и след това) в Севлиево той призовава: „Да постьпим като Херцеговци, да се въоръжаваме, ние имаме сили да направим чудо". Революционният полъх през пролетта на бунтовната 1876 г. разпалва сърцата на родолюбивите габровци. Членовете на комитета засилват своята дейност и подготвят въоръженото въстание. Идва денят, в който трябва да определят войводата. Всички са убедени, че по-достоен от Цанко Дюстабанов няма, че, ако той приеме, въстание ще има, защото той е човекът, който не греши, който с ум и слово постига всичко, който има огромен авторитет и пред него скланят глави и най-висшите турски чиновници. Но той не е посветен в революционната дейност и, ако откаже?! На Гергьовден 1876 г. тайният революционен комитет поканва Цанко Дюстабанов извън града в местността „Родевото" уж да отпразнуват най-хубавия пролетен празник. И тук, под сянката на клонатия бряст, Еким Цанков, председтелят на Габровския революционен комитет му разкрива тайната на въстанието. Казва, че за избор не може и дума вече да става, че изборът за въстание е направен не от тях, а от народа, че не трябва да се чака чужда помощ, а сами да възкрасят България, че, щом сърби и черногорци са успели, ще успеят и българите, че на Турция вече никой не вярва, че хатихумаюнът и хатишерифът не струват и пукнат грош в тази държава, тъй като не се изпълняват. Всички се изказват и разкриват своите мисли и чувства, а Дюстабанов слуша и мълчи. После запитва: „Какво сте приготвили? Колко и с какво ще въстанат?" Целият комитет е обнадежден. Един след друг започват да му разкриват подготовката. Когато замлькват смутени и смазани от твърдите му студени очи, той казва само две фрази, които ги засипват едновременно с лед и огън: „Оставили сте ми два пътя. Първият е да отида да ви предам: тогава ще бъда дважди по-почитан и трижди по-богат. Вторият - да дойда с вас и да загубя главата си. Идвам с вас!" За първи път в живота си той потиска разума, за да се подчини на нелогичната необходимост. Ясно е разбрал, че не той избира, а историята сама е избрала, че неговата идея за освобождението е вече мъртва, т.е. че с търпение и просвета няма да има свобода. Това е най-острата схватка между двете основни идеи на българската национална революция. Дюстабанов подписва смъртния акт на българския еволюционизъм и залага не на победата, а на поражението, защото е убеден, че не качествата на един народ решават, за нещастие, понякога съдбата му, а стратегическите особености на земята, която той обитава. Заклетият еволюционист по разум и състояние се превръща във въстанически водач, който е казал, че „с въстанието ние не ще освободим България: в това съм твърдо убеден, но ще научим българина поне да знае как да мре..." Цанко Дюстабанов се отдава с цялата си енергия на всенародния бунт. От този миг неговият живот е обречен изцяло на народното дело и той се хвърля в неравната борба. Никой в Габрово и Габровско не е могъл да направи повече за разрастването на въстанието от този най-тясно свързан с турското управление човек, чорбаджия, заклет противник на борбата с оръжие, който се присъединява към борците и неговото име става знаме, под което от всички посоки се стичат въстаници, убедени, че той знае какво върши, че никога не греши, че успехът е сигурен. Той е челеби Цанко, кадията, син на Христо чорбаджи, племенни на всеизвестния и общопочитан Васил Априлов, сайбия на ниви, ливади, гори и воденици не само в Габрово, но и в Севлиево, училищен настоятел, дал сграда за пансион на гимназията, богат и умен, който се сочи за пример не само от българите, но и от турците. Той привлича и завладява хората не само с неизброимите си качества, но и с външната си красота. Дюстабанов е едър и снажен, широкоплещест, с чисто лице, с големи, но не контешки засукани нагоре мустаци, а спуснати свободно покрай устните му. Има високо чело, тънки вежди, сериозни, едновременно и търпеливи и настойчиви очи. всяка черта по тялото и лицето му природата е отляла с рядко старание, сякаш за да създаде образ на мъж, колкото красив, толкова и умен. Духът и физиката у него не се разминават, но се надмогват: те съществуват в спокойна, забележима, но не предизвикателна хармония. Тая хармония най-невероятно се е съсредоточавала в очите му: те събират тялото и духа в общ образ. От погледа му се излъчва смайващо благородство и твърдост на душата. Това е поглед, взрян, колкото навън, толкова и навътре. Никакъв пламък, никаква френезия, нито парадност и поза не се четат в него: това е погледът на властника, на умния господар, на онзи, който едновременно мери себе си и другите. Властта му над духовете е основана на най-благородните предимства - доброволност, добронамереност, свобода на избора. Като войвода Цанко Дюстабанов проявява талант на военен ръководител и държи на своите принципи: доброволност и свобода на избора, затова още в първата си реч пред въстаниците той съобщава съображенията за започване на въоръжената борба: 1. Турция ни докара до оръжието. 2. Оръжието е последният начин да покажем нашето човешко достойнство. 3. Който е човек, трябва да го покаже. Завършва с една фраза, която не им оставя никакви илюзии. „Назад въже ни чака, напред -куршум и смърт. Работата не е шега, затова, който е решен геройски да умре за свободата на поробеното ни отечество, нека мине под тези саби" - и кръстосва своята сабя с тази на Тотю Иванов над главите им. Такъв тон на речта, такава суровост, такова съзнателно охлаждане на възторга, който само би му помогнал, не избира никой от водачите на въстанието. Дюстабанов запазва своя авторитет и достойнство до края, защото никой не се е оплакал, че му е обещавана победа, нито че е излъган, нито че са му създадени някакви илюзии от войводата, който е убеден, че само доброволната и съзнателна жертва може да бъде поднесена пред олтара на отечеството. Под негово ръководство въстаниците отблъскват десетки атаки на многочисления противник, но борбата е неравна и въстанието потушено. Войводата е сериозно ранен в ръката, но успокоява последните си четници, че като отмине вихрушката, ако оцелеят, за тях ще има още живот, но не и за него. Той се укрива в колибите Бойновци, но се намират предатели, бива заловен и откаран през Габрово в Търново, за да бъде съден, заедно със заловените въстаници от спецалния съд с председател Али Тефик бей - бивш съдебен чиновник от Стамбол. Дълбока, необяснима и неотразима сила се излъчва от Дюстабанов в дните на разгрома, дни, пълни със страх и озверяване. Всички разбират, че покрай тях в затвора и навън преминава необикновен човек, млад и красив, заслужил уважението на паши и бейове, който не се вайка, не проси милост и не охка от болките в раздробената си ръка, а гледа усмихнат и си чака часа. Всички затворници, били те въстаници или не, му ставали на крака, когато се връщат от разпити, на каквито често бил подлаган, и му давали най-почетното място да седне. Четниците му се държали с него като че ли не е затворник като тях, а войводата в Балкана след победни боеве. Всичко у него събуждало и налагало почит, уважение, предизвиквало възхищение. Съдии; те при разпитите само на него позволявали да седне и дори му поднасяли кафе и цигара. Правителството се опитвало да направи процесите в Търново огледало, на уж съществуващата законност, да им даде гласност и да покаже чрез тях строгост и справедливост. Целта на умния турски държавник Али Тефик бей била пълното морално дискредитиране на Дюстабанов, а не толкова осъждането му на смърт защото един разкаян е многократно по-ценен за държавнатг институция от трима или повече верни мъже. В този показен процес участието на Дюстабанов във въстанието трябвало да се представи като фатална грешка, за която той да се разкайва и да проси милост от падишаха, за това са по-внимателни към него и дори му разрешават да види майка си, като се надяват, че майчината жал и сълзи ще размекнат сърцето му. Тази среща с майката всъщност е най-финната духовна инквизиция, защото в този миг двама души изживяват смъртта -осъденият и майката, а може би този миг е по-тежък, отколкото последният - на въжето, защото в майката синът вижда своя огромен, неизплатен дълг към живота. Майката на Дюстабанов се държи твърдо като него. Тогава той развързва раната си Изважда една кости ца и я дава, за да я зарови , ако не й дадат тялото му и да има гроб, на който да изплаква отровеното си сърце. На едно от последните заседания на съда Али Тефик бей го пита: „Цанко ефенди, ти, като си такъв умен човек, който знае историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва на глава да се борите вие - една шепа хора, с такава силна държава като нашата? Чудно ми е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?" Отговорът на този въпрос може да се смята за най-високия полет на неськрушимия априлски бунтовник, и е всъщност предсмъртната заключителна реч на Дюстабанов, който казва: „Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме! Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола. Вие издадохте хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече - Европа, както казах, ще ви изпъди оттука". Това са едни от най-силните думи, произнасяни на съдебен процес в българската история. Без никаква видима възбуда -спокоен, като че не говори на; тези, които утре ще прочетат смъртната му присъда, Дюстабанов не просто отговаря на въпроса на Тефик бей, а хладно, сякаш го разчита по чашката с кафе, той предсказва бъдещето. Не крещи, очите му не хвърлят искри. Той говори като колега на колега, и в държанието му се долавя повече ирония, отколкото гняв. За председател на съда това е било вече непоносимо. Прекъсват заседанието на другия ден прочитат присъдата. Главната цел на процеса - да се покаже публично „блудният син" и всички да видят разкаянието му - остава неизпълнена. На 15 юни 1876 г. Цанко Дюстабанов сам застава под бесилката горд и величествен, като произнася последните си думи: „За мене бесилката не е страшна, защото знам, че през нея ще дойде свободата. Аз вярвам в бъдещето на своя народ!" В огньовете на Априлското въстание изгоря нашият любим патрон Цанко Дюстабанов, но той ни завеща вълнуващ пример на истинско родолюбив, на достойно изпълнен дълг към народа и отечеството.

Автор: Р. Ненчева(бивша учителка в 3-то Основно Училище "Цанко Дюстабанов" град Габрово) =-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-

Тази статия за личност от България е все още мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като я разширите. Просто щракнете на редактиране и добавете това, което знаете.