Иван Владислав

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Иван Владислав цар на България

Роден:	10 век
Починал:	1018 край Драч

Иван Владислав е български цар в периода 1015-1018, последния от владетелите на Първото българско царство. Син на Арон, племенник на Самуил, единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито семейството му. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир (976 г.). Стреми се да отстрани от престола наследниците на цар Самуил, по внушение на Василий II (според хрониките). През август 1015 година става цар, след като (според Скилица) убива Гаврaил Радомир по време на лов. Убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му. Убива и княз Иван Владимир[[1]] - васал и зет на цар Самуил, който след гибелта му е почитан като светец (Йоан Владимир). Опитва се да спре с всякакви средства инвазията на Василий II и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците избира Битоля за главен град. По негово нареждане е изсечен Битолският надпис за строежа на крепостта (1015-1016), в който се зове "блъгарiнъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь". Предприема поход за да върне Драч (1015-1016). Съюзява се с Кракра Пернишки (1016-1017). Прави опити да привлече като съюзници печенегите, но безуспешно. Обсажда през февруари 1018 г. крепостта Драч, където е убит в боя с византийците, а по други сведения от ръката на заговорници. След смъртта му България пада окончателно под византийска власт. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия - съпругата му Мария, синовете му Пресиян, Алусиан, Арон, Траян и Радомир и шестте му дъщери, от които известна по име е само Екатерина.