Орловец
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
Орловец е село в Северна България. То се намира в община Полски Тръмбеш, Област Велико Търново.
| Орловец | |
|---|---|
 |
|
| Данни | |
| Област: | Велико Търново |
| Община: | Полски Тръмбеш |
| Население: | 688 (13/09/2005) |
| Надм. височина: | 298 м |
| Пощ. код: | 5187 |
| Тел. код: | 061403 |
| Геогр. положение: | 43° 22' сев. ш. 25° 45' изт. д. |
| МПС код: | ВТ |
| Кмет или наместник | |
| Виолета Маринова | |
Съдържание |
[редактиране] География
ГЕОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ
Село Орловец, Великотърновски окръг, се намира в централната част на Дунавската равнина. Простира се на 9 километра източно от река Янтра и почти на еднакво разстояние от река Дунав и Средна Стара планина. Землището на селото има площ над 30 000 декара, от които 18 000 декара обработваема земя, около 8 000 декара гора и 4 000 декара пасища. Границите на с. Орловец със съседните селища са разположени както следва: на изток ниви и гори на село Виноград, а на юг на село Стрелец и гора на село Раданово; на запад - гори на гр. П. Тръмбеш и с. Раданово, на северозапад – ниви и гори на село Каранци; на север и североизток граничи с гори на селища от Русенски окръг – село Полско Косово, гр. Бяла и село Дряновец. Теренът на землището на село Орловец е хълмисто-равнинен, със средна надморска височина около 360 метра. Землището е разделено на две части – със западно и източно изложение. Това разделяне се оформя от хълмовете Доорукбаши, Старите лозя /гробищата/ и Баладжилъка /Новата махала/. Тия три хълма образуват хребет, от който се спускат много други хълмове на запад и изток. Самото село е разположено в подножието на двата хълма – Баладжилъка и Старите лозя и има източно и южно изложение. Най-високият от всички хълмове е Доорукбаши, където се намира и триангулачната кула – на 385 метра надморска височина. И от трите хълма при ясно време се откриват далечни простори към В. Търново, Арбанаси, Петропавловския манастир, върховете Шипка и Ботев, а на север към гр. Бяла и река Дунав. От тези хълмове водят началото си много извори, чиито води протичат по образувалите се дерета и се вливат на запад в река Янтра и на изток в река Черни Лом. От по-големите извори със стопанско значение трябва да се споменат двете чешми под селото - Българската и Турската, чешмата в местността “Папазартлук”, двете чешми в Юренджик и двете в местността “Еничешме”. Най-голям интерес представлява местността “Гюрген бунар”, около новата чешма. От терасовидно разположените ниви е каптирана водата за снабдяването на селото, а същите извори подхранват и язовира, който е имал стопанско значение. Климатът на селото е умерено континентален със следните особености: през цялата година духат северни и западни ветрове, особено на “Бостанлъка” над селото. Там през 1918 година братятя Александър и Атанас Драгиеви построяват вятърна мелница . При големи застудявания температурата в село Орловец е с 4-6 градуса по-висока в сравнение с поречието на река Янтра. Освен това мъглите много рядко се задържат около селото, а тия условия са подходящи за курорт и лечение. Климатът влияе благотворно върху боледуващите от астма и други белодробни заболявания. В миналото много хора са се ползвали от този природен дар, а от 1935 до 1941 година училището от селото организира всяка година детски лагер в местността “Буровското”. Валежите са нормални за района, но падат и градушки, затова селото е класирано като средноградобитен район. Засушаване се наблюдава през август и от части през септември, но почвата е издържлива на сушата, като запазва определена влажност. Земята е от типа сиви горски почви. Добре виреят и дават високи добиви пшеницата, ечемикът, овесът, ръжта. Същото може да се каже и за фуражните култури – люцерна, детелина, суданка, царевица. Култури с високо качество са се получавали още в миналото – за това говори полученият от Горан х. Христов сребърен медал на изложението в Лондон през 1910 година. От 1926 до 1958 година много от стопаните в селото са определени за семепроизводители на пшеница, царевица и други култури. От окопните растения най-масово се отглеждат слънчоглед, картофи, лук, бобови и други растения. Поради по-високото надморско равнище на терена реколтата закъснява с 10-15 дни в сравнение с поречието на река Янтра. Най-голямата част от терена на селото преди Освобождението е била покрита с гори. Най-разпространените видове са дъб, липа, габър, клен, мъждрян, явор и др. В девствените масиви на времето са се развъждали в голямо изобилие вълци, лисици, глигани, сърни, зайци, язовци и др. Сега макар в по-малки количества, се срещат лисици, глигани, зайци, а под грижата на човека се появиха фазани и изчезналите преди време сърни. От стопанските животни се отглеждат крави, овце и кози. Най-близкият град до село Орловец е град Полски Тръмбеш – на 10 км. На 16 км се намира гр. Бяла, но с него селото няма пряка пътна връзка. Горна Оряховица е на 40 км., а до гр. В. Търново разстоянието е 47 км. През селото минава асвалтиран път от гр. П. Тръмбеш за село Виноград в посока град Стражица, град Попово.
[редактиране] История
НАЙ-РАННИ СВЕДЕНИЯ ЗА СЕЛОТО
През 1993 г., след проведени археологични разкопки, в местността “Ада-кузу” на с. Орловец, е намерено селище /VІІ – VІ в. пр.н.е./, обитавано през най-ранния, средния и късния неолит, открити са вкопани жилища, пещи, глинени оръдия на труда и посуда. Кулминацията на разкопките е човешки скелет (хохер), погребан през средния неолит. [http://www.bg-science.info/view_bg_his.php?id=48 До този момент за ранните фази на неолита на север от Стара планина се знае твърде малко преди разкопките на неолитните селища край Копривец и Орловец. На север от потока, ляв приток на р. Бранински Лом, възниква раннонеолитно селище върху втората тераса. В последствие, най-вероятно поради разрастване на населението в него, то се е разпростряло върху две по-малки съседни южни тераси, както и върху срещуположната североизточна такава. Проведените през 1993 год. археологически проучвания, установяват наличието на останки от жилище. Характеризират се с останки от пода на жилището и също така останки от еднократно преправена пещ. След продължителен хиатус е установено ново строително ниво, от което ясно се отличават останки от ново жилище. Най-вероятно жилището е било наземно, но то е било опожарено. Няма известни повече данни за неговата структура и начин на градеж на стените. С продължаването на разкопките, година по-късно, се установиха нови два строителни хоризонта – ІІІ и ІV. Тук отново има хиатус между втория и третият хоризонт. В третият е установено наличието на жилище, наречено жилище №1. в четвъртия строителен хоризонт няма открити останки от жилищна архитектура. Поради недостатъчното информация от разкопките на жилищния комплекс от Орловец, не можем много точно да определим вида на жилищата или планировката на селището. При установяването си на това място, заселниците построяват първите си жилища вкопани в земята. Те не са били с големи размери, което подсказва за временния им характер. Най-вероятно вкопаните жилищни постройки са били временна мярка, докато се построят „нормалните” наземни постройки. Вместо пещи в жилищата е имало огнища. Това също може да говори за временност на жилищата. Обитателите на това раннонеолитно селище от фаза Орловец А2 са спазили същата планиграфия. От тук е разкрито едно жилище в субструкция. Това са малкото данни с които разполагаме за планиграфията на селището от тази фаза. То също било разположено върху втората незаливна тераса на площ от около 10 дка. Тук данните също са оскъдни, но по всяка вероятност архитектурата на тази фаза не се е различавал съществено от предходната. Следва фаза А3, която най-вероятно се е доближавала до фазата Самоводене А. Тук отново се сблъскваме със същата планиграфия – селището е върху втората незаливна тераса отново, площта му не е по-голяма от 8 – 10 дка. Жилищата тук са били наземни, но след първоначално вкопаване в земята, приличали са на тип землянки. Най-добри представи за планировката на жилищата от комплекса Орловец можем да добием от фаза А2 на селището. Тук е известно едно двуделно жилище. По време на разкопките са разкрити две ями, които са наречени жилище №1 и жилище №2. повод за това дават останките от огнище в една от ямите. През следващата година 1993 се откриват и дупки от колове, които маркират план на наземно жилище. Наред с тях е открита и запазена основа на пещ, находяща се в югоизточната част на жилището. След по-прецизни проучвания и почиствания на ямите, бе установено, че това всъщност е едно жилище с две помещения. Едната яма №1 е вкопана и това всъщност е първоначално изграденото жилище. След известен период от време е изградена и втората №2. Тя е наземна. Всъщност вкопаното жилище е служило повече като склад за инвентар, храни и други подобни битови предмети и хранителни запаси. То се намира в североизточна посока. Другото помещение е било наземно и е било предимно за живеене. Имало е ориентация на югозапад. Изграденото огнище във вкопаната част на жилището е било изоставено, защото след изграждането на втората част от него е била изградена пещта. Най-вероятно запазването на „временното” жилище е планирано още при замислянето на наземната конструкция. Открита е също така и още една яма, която започва на около 0.20 м. източно от вкопаната част на жилище №1. Няма достатъчно данни за нея, но ако се установи, че тя е част от второто жилище ще можем да внесем яснота в планиграфията на самото селище от фаза Орловец А2. (обр. 4) Жилище №1 има следните размери: дължина североизток – югозапад 8.05 м. максималната дълбочина на вкопаното жилище е 1.80 м., като вкопаването от запад започва от 0.10 – 0.20 м., а на изток постепенно се увеличава. Там вкопаването завършва с дълбочина 1.80 м. ямата е елипсовидна по форма. Диаметърът и в посока изток – запад е 1.55 м., а в посока север – юг – 2.75 м. На самото дъно на ямата се откриха 3 дупки от колове. Тяхната дълбочина е около 0.20 м., а диаметърът им – 0.15 м. по всяка вероятност тук се е съхранявало зърното. Недалеч от нея са открити следи от огнище, което има размери изток – запад 0.80 м. и север – юг 1.25 м. Вкопаната част на жилището има дължина 4 метра и 70 сантиметра и ширина изток – запад 4.50 м. В двата му края са открити дупки от носещи греди. Наземното жилище не е много голямо. От запад и юг е вкопано в льоса на 0.20 м., а на изток с 0.40 м. Самото жилище е ориентирано по посоките на света. Размерите му са следните: западна стена – 3.40 м., южна – 2.90 м., източна – 3.40 м., северна – 3.20 м. Пещта се намира в югоизточната част на жилището. Нейните размери са: изток – запад 0.54 м., север – юг 0.37 м. пещта е изградена направо върху пода на жилището, без подложка. На почти цялата площ на жилището се намират дупки от носещи подпори, които са поддържали покривната конструкция. Различната им дебелина говори за различни размери, а от там и за различна важност във функцията им. На около 0.20 м. от вкопаната част на жилището започва втора яма, която е наречена жилище №2. неговата дълбочина е 1.40 м. според съвременния терен. То обаче не е толкова голямо, колкото предното. Квадратни жилища са проучени от Х. Тодорова, имащи размери 4 х 4, по време на проучването на Поляница – платото през 1974 год. (Станев, 1995 год.) Д-р Петър Станев, археолог от Великотърновския археологически музей, открива в Орловец предмети, с датировка от ранния неолит – т. е. най-отдалечените във времето, сред които е най-старото датирано изображение на пентаграм в света, което е известно. Може да има и други – още неоткрити, още необявени. – казва специалиста по най-древна история. "Орловец е неолитен комплекс – едно от най-ранните селища в Европа. Тук открихме и запазено окопано жилище от две части и, както ще прочетете от книгата ми "Орловец – неолитен комплекс", която е под печат и скоро ще излезе, налице е паралел с подобни находки от Предна Азия – Анатолия. На дъното на керамична купа е открито най-старото изображение на пентаграм в света The oldest pentagram dated was found at the bottom of a red ceramic bowl [1]http://www.parisvesti.com/?u_s=3&u_a=314&sid= [2]http://www.pr-office.org/ Из интервюто на Румяна Николова с д-р Петър Станев, единственият жив археолог, който е открил в Самоводене от онези прословути знаци от културата Винча – предписменост, създадена около 2000 години преди шумерската, отнасящо се до разкопките в Орловец. ”Археологията е труд, интуиция и късмет. И да не си страхлив, като откриеш нещо – да го кажеш” – казва археологът. Визитка: Д-р Петър Станев завършва с отличие Софийския университет през 1965 г. Автор на над 100 научни съобщения, статии и студии, повечето от тях преведени и на други езици. Счита себе си за късметлия. Верую: Когато си честен с това, което правиш, сякаш Господ ти помага - Какво е усещането да държиш в ръцете си археологически находки от такова значение за науката? Смятам себе си за късметлия – през ръцете ми са "минали" първите 5000 години от историята на великотърновския край. И все открития от значение за световната археология и култура. През 1972 година започнах разкопки в местността Качица, то си е във Велико Търново. Там откритията са от късния неолит – ранния енеолит, така да се каже "най-близко" до наши дни. След това от 1974 до 1994 – двадесет години работих на разкопките на неолитната селищна могила Самоводене. А в Орловец открих предмети, с датировка от ранния неолит – т. е. най-отдалечените във времето. - В момента под печат е книгата Ви "Орловец – неолитен комплекс" – там публикувате резултатите от проучванита си на терен. Едвам се сдържам да попитам за пентаграма... свързан ли е с религиозен култ? - Пентаграмът е изобразен на дъното на червена керамична купа. Много красив съд. Можем да правим предположения за предназначението му, вероятно е свързан с някакъв религиозен ритуал, но никой не би могъл да каже с точност какъв. Има доста суеверия покрай него. По-важното е, че е най-старото датирано изображение на пентаграм в света, което е известно. Може да има и други – още неоткрити, още необявени. - Споделихте, че сте имал късмета да намирате доста запазени находки? - Така е. Но да знаете само колко търсихме главата на една женска фигурка, апликация – според мен най-ранната за Европа пластика, за съжаление само фрагмент. Орловец е неолитен комплекс – едно от най-ранните селища в Европа. Тук открихме и запазено окопано жилище от две части и, както ще прочетете от книгата ми "Орловец – неолитен комплекс", която е под печат и скоро ще излезе, направил съм паралел с подобни находки от Предна Азия – Анатолия. Ако пентаграмът е приблизително на 8200 години, свастиката, открита в Деветашката пещера от Васил Миков е на 8000, а най-ранното изображение на кръст, пак аз съм имал късмет да го открия в Самоводене – на 7800 – 7700 години е. В околностите на селото има пет могили с височина до 10 метра, а в основата - до 20 метра в диаметър. Тези могили се намират на запад, северозапад и север от селото. За съжаление, археологически разкопки и проучвания не са им правени. Предполага се, че това са обекти, останали от периода на римското владичество по нашите земи и са имали военно предназначение като наблюдателни постове. Това се подкрепя и от факта, че при ясно време от тях се вижда в посока към град Бяла чак до река Дунав. Иманяри са разкопавали две от могилите –Рашковата и Дъбравата, но не са намерили нищо съществено. За по-сетнешните заселници по нашите земи ни говорят останките от шест стари селища, намиращи се в землището на село Орловец. Първото е Папазюртлук и се намира на около 3 километра, югозападно от днешното село. По наименованието, което получила и цялата местност, личи, че то е било село на българи християни и турците го нарекли “Попско село”. Има предания, че то е съществувало още преди турските нашествия на Балканския полуостров, а това се подкрепя и от факта, че в близост до селото е имало манастир, чиито зидове личат и сега, обрасли с трева сред старата гора. Преданията говорят, че селото и манастирът са разрушени от турците, но не се знае кога точно. Предполага се, че е извършено при помохамеданчването на българското население. Други следи от старо селище има в стността “Чанаджика” – на около 1 км. северно от с. Орловец. Там и сега могат да се намерят останки ог глинени предмети. През 1928 година, при извършване на канализационни работи за водоснабдяването на селото, е разкопана една могила. В резултат на това са разкрити останки от пещи. Предполага се, че в тях са изпичали глинените съдове, които се намират в изобилие наоколо. В местността “Ескиюртлук” също са открити останки ог глинени съдове и древни оръдия на труда. Тя се намира на около 2 километра източно от селото. Такива следи са намерени и в местността “Ениюртлук” – на около 3 километра западно от Орловец. Старо селище е имало и в местността “Землището” на 3 километра югоизточно от селото. Сега тя е покрита с гора. На около 3 километра западно от село Орловец, по дола към село Раданово, се намира местността “Юренджик”. Построеното там село е просъществувало близо до 1730 година и останките от него са най-добре запазени. По него време из нашия край се появила чума, която вероятно е причината за напускането на селото. За да се спасят от страшната болест, жителите се разбягали и се заселили в местностите “Копторлука”, “Мандагьол” и сегашното село. Освен преданията тая версия се подкрепя и от други доказателства. Така например при строежа на шосето от П. Тръмбеш до село Орловец, при прокопане на моста при Юренджишката чешма, се установи следното: при домашните огнища се разкриха гробове, а се знае, че обикновено умрелите от чума се погребват под огнището, след което останалите живи напускат жилището. Данните, с които разполагаме относно възникването на сегашното село, сочат, че когато върлувала чумата, жителите на село Юренджик се разбягали и се заселили в горите на посочените места. До неотдавна там имаше следи от временни жилища от типа на землянките. По това време в цялата турска империя върлували различни разбойнически банди като кърджалии, даалии, еничери и други. На преживелите бедствието не останало нищо друго, освен да се съберат в по-голямо селище, за да могат да се защитават по-успешно от нападенията. Така постепенно хората се съсредоточили на мястото, където е днешното село. Това вероятно е станало към 1735 година. Изборът на мястото се оказва много сполучлив, като се имат предвид природно-икономическите условия. По онова време местните селяни се занимавали основно с животновъдство, дърводобив и по-малко със земеделие. Първоначално селото е заемало дола около сегашното училище. Мястото е запазено между двата хълма от ветровете, предлага достатъчно изворна вода, в близост е до горите и е на равно място. В последствие селото се разраства и заема и двата хълма. По този начин се оформят двете махали – Горна и Долна, с граница Рашковото дере. Горната е с източно изложение, южно от сегашното училище, наречена още Българската махала. Долната махала е с южно изложение – тя е Турската махала. През 1920 година, когато се застроява и Баладжилъка, се образува и трета махала, наречена Новата махала. Първите заселници са били турци и те са дали турски наименования на селището и местностите. Селото са нарекли Ердованлий. Не се знае как точно турците са писали и изговаряли името му. Според едни твърдения в турски документи е било записано Ердуганлий /Ран изгрев/, а според други източници – Ергованлий /Люляка/. Стари хора, живели по времето на робството, твърдяха, че те са го нарекли “Ердованлъ”, което в превод означава “Място, където гнездят орлите”. Действително някои хора смятат и са разказвали, че в Горната махала са гнездели множество орли. т. е. където са дворовете на Марко Ненков, Добри Ангелов Акиванов и Тодор Маринов е имало гора-мешелик, а и сега някои го наричат Мешелик махала. През 1934 година, когато се преименуваха селищата с турски наименования, селото получи новото име Изгрев. Това наименование съответства на първия посочен от нас вариант. Сегашното си име селото получава през 1950 година по предложение на комисията при Министерския съвет, тъй като в страната имаше прекалено много села с името Изгрев. След обстойно обследване на общоселско събрние бе възприето името Орловец, т.е превода на турското Ердованлъ. Наименованията на местностите също са турски, а в последствие някои са заменени с български. Ето няколко примера: “Текерлек- “Баладжилъка”, “Чанарджика”, “Курткувисъ”, “Ада-кузу”, “Ешил-гьол”, “Али чаир” и други. Първите заселници са турци, но постепенно се заселват и българи. Първите са дошли след като поутихнали нашествията на турските банди, т.е. около 1825 българите започнали да слизат от балкана и да търсят по-плодородни земи. За да се засели нов българин в селото е било необходимо да има гарант – някой, от по-рано установилите се българи или пък турчин. Този гарант е бил покровител на новодошлия и първом го представял на турските аги – чорбаджии. Преселникът трябвало да купи една ока захар и кафе, която да предаде в одаята /зимника на кмета/. В други случаи е купувал червени чехли и ги е давал като подарък. Не спази ли тези правила той не е можел да живее в селото, защото срещу него насъсквали хайдутите. Одаи /зимници/ са имали по-богатите турци, които са ставали кметове /муфтари/, а те са били в селото трима – четирима. Зимникът е представлявал стая към къщата на турчина, в която всяка вечер си посрещал приятелите. Там се черпели с кафе, ракия и други подаръци, донесени от някой българин. Освен това новодошлият е бил длъжен да уважава агите и да им работи безплатно – меджия. В селото са пристигнали българи от Тревненския, Габровския и Еленския балкан. Първите заселници са от Габровския, а някои от фамилиите са: Гоцевци, Филевци, Ненковци. Когато решили да останат в землището на нашето село се свързали с някой си Янко от село Каранци. Той имал кошари в Лъжковия трапца – 100 метра западно от Юренджишката чешма. Този Янко си спечелил прозвището дядо Лъжко, а цялата местност пък нарекли Янка-къшла /Янкови кошари/. Понеже бил в добри отношения с турците, те му разрешили да си направи кошара в тая местност. Именно той станал гарант за заселването на посочените фамилии. По същото време са дошли и Геновци, преселници от село Драганово, а малко-по късно – около 1835 година и Радевци, Фучиджиевци и др. Или към 1835 година е имало около 40-50 турски и 15-16 български къщи. Към 1850 година идват Колимечковци, а още по-късно се заселват Суванджиевци, Ганьовци, Пеньовци, Йорговци. В 1870 година българските къщи наброяват около 40-50, а турските около 60. Отначало българските заселници не са били приемани благосклонно, но понеже между тях имало занаятчии, необходими на турците, те ги допуснали в селото. Измежду първите български занаятчии бил ковачът Петко Ненков, чиито инструменти са запазени и днес от внука му Марко Ненков. Дворът и работилницата на дядо Петко са се намирали където са дворовете на Константин Гацов, Димитър Савов и Здравко Стоянов. Други занаятчии са били: Никола Фучеджиев, бъчвар, преселник от Поликраище; Карастоян Радев, кожухар, преселник от село Куцина; ковачът Стоян Ковачев; дърводелецът Матю Колимечков, Добри Цанев – брадвар и железар и др. Сред турците е имало само един занаятчия – Мехмед Кадиреолу. Независимо от излизането на Хатихумаюна през 1856 година, положението ставало все по-тежко. Когато управител на Русенския вилает станал Мидхат паша през 1854 година започнало преустройството на турската администрация по западно-европейски образец. На следващата година вече е избран първият помощник - кмет българин. По това време българските къщи са вече към 40. Кмет е бил Мехмед Кадиреолу, а помощник кмет – Карастоян Радев. Той е бил строг, но справедлив и умен човек. Ползвал се е с авторитет сред населението, за което говори фактът, че до Освобождението си останал на тази длъжност.
РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Главният поминък на населението на с. Орловец през турското робство е бил дърводобивът, скотовъдството и в по-малка степен земеделието. Обработваемата земя е била ограничена около старите селища, а именно: Папазюртлук, Юренджик, Гюрген бунар и Ескиюртлук. Горите са граничели непосредствено със селските дворове. Например на мястото на Новата махала и местността Куза срещу селото е имало гора; дворовете на Суванджиевци и Въльовци били до гората. Сеело се е предимно пшеница, ечемик, а от пролетните култури царевица и боб. Голяма част от нивите оставали незасяти /угари/, било за да се възстанови почвата, било поради това, че не са успявали да я засеят. Земеделският труд се отличавал с примитивност – оранта се извършвала с дървени рала, сеитбата – на ръка, жетвата със сърп, вършитбата - с влякове и дикани. Отвяването на зърното се извършвало с помощта на вятъра. Веялки са се използвали в селото чак след Освобождението и са ги наричали “макини”. Повечето от турското и българското население се е занимавало с дърводобив. Сечали са на определени сечища и откарвали дървения материал по полските села. От там пък са донасяли жито и други продукти. По-добре било развито отглеждането на животни. Отглеждали са кози, крави и биволици в селската мера и горите. Богатите пастбища в района давали възможност да се отглеждат големи стада, а от търговията получавали добра печалба. Ходенето в чужбина “на градина” също е било средство за препитаване от една част на населението. Отначало са отивали на работа предимно в Румъния, Русия и Австроунгария, а по-късно и в цяла Европа. В Орловец не е имало турски бей. Повечето от турците били бедни, а само 4-6 семейства от тях живеели по-заможно. Нямало е и български чорбаджии – почти всички били безимотни преселници. Те отбивали своята ангария на Виноградския бей. Когато идвало време за жетва всички се вдигали да ожънат нивите на бея, след това давали меджия на по-богатите турци от селото и чак тогава женели своите ниви. По онова време в селото не е имало и мелница за брашно. Мелели са на ромели. На воденица са ходели в селата Копривец, Баниска и Чилнов, сега Русенски окръг. Когато тръгвали българи на воденица се събирали няколко човека, като обезателно някой турчин трябвало да дойде с тях. Извиквали го за да им помага, ако ги нападнат башибозлуци или други разбойници, тъй като българите нямали право да носят оръжие. На турчина, който ги охранявал, се отплащали с признателност по най-различни начини. Например като заправи сватба, българинът го дарявал с плешка от агнето или пък за Гергьовден, освен за муфтарина, заделял от хубавата мръвка и за него. Занаятчийството в селото се е развивало до степен да задоволява местните нужди. Работело се е само по поръчка. Нямало е стоки за пазара. Някои от занаятите преди Освобождението си запазили формата и до сега, а някои са западнали: като сапунджийството, коларството, терзийството, кожухарството. Селото е отдалечено от по-големите градове. Сравнително близо са градовете Г. Оряховица и В. Търново. Но те не са били тогава търговски центрове, какъвто е бил тогава Свищов. Така най-близкият пазар за нашите селяни бил Свищов, отстоящ на около 60 километра. Ходенето на пазар за обикновения селянин е изисквало много труд, сили и средства, затова е ставало два пъти в годината – през май и октомври. Пазаруването в Свищов е траело една седмица и се е пътувало с волска дървена кола – три дни насам, един ден пазар и отново назад. Свищовският пазар е бил известен почти в цяла Северна България. Първият дюкян в селото е открит няколко години преди Освобождението от х. Стефан Цанев, председател от Свищов, женен за Стояна Йоргова от Орловец. Дюкянът се е намирал на площада, между дворовете на Георги Гацов, Илия Ганев и Кочевите. Продавал е напитки и бакалски стоки. След освобождението той премества заведението в новата си къща, където е днес пивницата. Сградата е била много модерна за времето си – по градски образец, с балкон. Поради поръчителство кредиторите продават къщата и двора на Стоян Кочев, а х.Стефан Цанев построява нов дюкян. Той има същата участ и преминава в собственост на Костадин Гацов. През землището на селото е преминавал един черен коларски път, който сега е разоран. Той е водел от Свищов за Попово и минавал покрай Еничошме, през блоковете в “Съртърлакузу”, край гората в “Чаир кузу” и “Буровското”. Пътят е известен като “Караджиолу” и на много места покрай него са разкопавали иманяри.
ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО
След Освобождението болшинството от турското население го напуска и заминава за Турция. Според клаузите на Берлинския договор, както изселниците, така и останалите турци запазват собствеността върху имотите си. Някои от заминалите се върнали, за да ги продадат, а други направили това чрез пълномощници. Покупките се извършвали на безценица – за една коза се купувала нива, а за чифт волове – няколко ниви. По-заможните българи се възползвали от момента и са “закупили” големи площи. Буровци от гр. Лясковец завладели около 2 000 декара земя в нашето землище. Те купили от бея на Полско Косово около 800 декара гора, дадена му да поддържа яз на река Янтра. При оформяне на документите обаче, вписали неверни граници: “на юг – дере, на север – път, а от запад – ниви”. Чрез тази машинация имението им нарастнало на 2 000 декара. Така например и Дончопопниколов закупил турски ясаци, които впоследствие разширил от общинската мера до 400 декара. И други селяни използвали притесненото положение на турците, за да се снабдят с повече земя. Христо радев си купил около 400 декара, Марко Ганев – около 300 декара, Вълю Попниколов – 500 декара, Пенчо Русев – около 200 декара. Освен това, някои се възползвали от безвластието и суматохата и заграбили от общинската земя. След Освобождението започва изкореняването на горите за ниви в местността “Якъкая”, “Бакарджиалън”, “Чемлекчиолу”, “Синеводата”, “Дъбравата” и др. Увеличаването на обработваемата земя привлякло идването на преселници от други села като Гацовци, Делинешевци, Джонговци и др. Независимо от разширението на обработваемата земя, през периода след Освобождението и до 1900 година, хората живеели все така бедно. За това говори и фактът, че през 1902 година правят изложение до съответното министерство да им се разреши да изкоренят нови 3 000 декара гори. Още същата година се получава разрешение и гората е раздадена – по 9 декара на семейство в местността “Съртала-кузу”, “Топраклъка”, “Копторлука” и “Ада-кузу”. Непосредствено след Освобождението се подема уточняване на границите между селата. Започват дълги и нескончаеми спорове за повече и по-хубави земи. Първата препирня е с гр. Бяла е за "Синодата”, “Бакърджиалън” и “Дъбравата”. Спорът започнал още при разкореняването на тези места. Когато орловчани работели, белянчани ходели да ги гонят. Заместник-кметът на Орловец издал до всички селяни поквиквателни заповеди с печата на общината, за да ги мобилизира за бой с беленчани. В завързалия се бой, беленчани отстъпили, като дали двама убити и няколко ранени. Сред орловчани имало само ранени – Йордан Петков и Йордан Ковачев. Този бой останал в паметта на старите хора “Беленското мурабе”. По този начин селяните от Орловец завладели “Синодата”, “Бакържиалън” и “Дъбравата”. Остава спорна гората в “Карадере”, за която започват съдебни дела. През 1898 година съдът решил спорната гора да бъде разделена между гр. Бяла и с. Орловец. И двете страни останали недоволни и продължават делата до 1925 година, гогато се съгласили да я разделят помежду си. Спорело се е със село Виноград също за гора. През 1898 година съдът решил как да бъде разделена гората, но окончателно споразумение било постигнато едва през 1924 година. За местността “Папаз-кузу се водило дело със село Раданово. Делото спечелило село Раданово, което си приобщава спорната земя. Дела за граници се водят и по-късно, през 1920 година, за местността “Янка-къшла” срещу село каранци, който спор се рещава, чак през 1930 година в полза на Каранци. Такива противоречия е имало и със селата Климентово и П. Тръмбеш, но делата са загубени. Усвояването на нови земи продължава и по късно, през 1920-1923 година се разкореняват фондовите земи в местността “Мослоолукованлъ”, “Баладжилъка”, “Лескалака”, част от “Янка-къшла” и край старите лозя. През 1937 година се извършва оземляване на малоимотни селяни в местността “Акема” и “Ейкъна”. Независимо от разработването на земята, раздробеността на стопанствата си остава и към 1929 година по статистически данни в Орловец е имало: 96 стопани със земя 1-5 декара, 62 стопани със земя 5-10 декара, 84 – със земя 10-20 декара, 65 – със земя 20-30 декара, 50 – със земя 30-40 декара, 48 със земя – 40-50 декара и 65 стопани със земя над 50 декара или всичко 470 стопани. Ходенето “на градина” в чужбина станва все по-масово. Освен в Румъния, Австроунгария и Русия, след Първата световна война излизали още и в Полша, Германия, Чехия и др. Някои са ходили да търсят работа чак в Америка, където и останали. Всяка пролет от селото емигрирали по 300 – 400 човека на възраст от 20 до 40 години, т.е най-работоспособното население. По-прочути газди-градинари са били – Кольо Поп Желев, Георги Маджаров, Трифон Бойчев, Пенчо Лечев и др. По-къдно, след 1920 година, известни бяха Георги Карастоянов, Даско Поп Желев, Борис Милков и др. Обработката на земята не се променя за дълго време. Основните оръдия на труда останавали ралото, мотиката и търнокопът. Подобрение се почувствало едва след 1990 година, когато започнали да внасят плугове, а по-късно и вършачки, задвижвани с парни машини. Особено след Първата световна война са внесени много плугове, редосеялки, вършачки, задвижвани от трактори. Към 1929 година в селото е имало 400 плуга, 100 редосеялки и 8 вършачки. Вносът на този земеделски инвентар бил предимно от развитите западноевропейски страни и Америка. Средствата селяните заемали от българската Земеделска кооперативна банка, като по времето на кризата през 1929-1930 година, много от тях идпаднали в неплатежоспособност. До 1920 година в селото са се произвеждали периодично зърнени храни –пшеница, ръж, овес, царевица и др. Едва след Първата световна война се внедрили нови пролетни култури – освен картофи, боб и дини, се сеело още слънчоглед, захарно цвекло, соя и др. Разширило се и производството на зеленчуци и семена. Овощарството не е било застъпено в селото. Събирали се предимно плодове от сливи-кумболи, диви круши и по-едри присади, орехи и необлагородени череши и праскови. От тях са варели маджун или са ги сушали за ошав. Скотовъдството е имало по-добри корени и се е запазило като основен селскостопански отрасъл. Към 125 година стада кози имаха Кочовци, Косю Хубев – стария, Ангел Рачев, Марин Костов, Паруш Недев, Стефан Мургазлията, Станю Станев и др., общо 7-8 стада. Имаше още 2 стада крави, воловар, биволар, телчар, и около 15-16 стада овце. Експлоатацията на горите също се увеличава. Освен дърводобива се развива и горенето на въглища. С тях селото снабдявало всички занаятчии по поречиета на река Янтра и към Свищовско. С въвежданета на газоженните мотори много мелници от района разчитаха на нашите въглища. Занаятчийството запазило своя растеж, но само за местни нужди и услуги. Особено добре бил развит коларо-железарският занаят. Например след 1930 година най-известните работилници на Георги Станчев, Йордан Тодоров, Григор Трифонов, Никола Филипов, Михаил Дасков и др. Шивашкият занаят също бил добре застъпен. Като шивачи са работили Ковачевите, Никола Стоянов, Борис Петков, Никола Костов, Стоян Пенчев, Кирил Марков Ганев, и др. Грънчарство работеха Иван Дудев, Цвятко Иванов и Петър Цвятков. Бъчвари бяха Христо Тонев, Идирис Касъмов и др. Непосредствено след Освобождението Митю Колимечков направил като дърводелец воденица-долапкиня на дерето на Сулуджилъка. След време я продал и построил нова такава. Воденици били построени и от х. Георги х. Дончев. Водениците са мелели както фураж, така и брашно. Идвали са и мливари от други села да ги ползват. Тези воденици са работили до 1925 година. През 1914 година Ангел х. Дончев построи моторна мелница. Тя се намирала на Сатма бунар и работи чак до 1950 година. Тя беше небетчийска валсова мелница. Мелеше се стандартно пшенично и царевично брашно, както и ярма. На нея идваха мливари от много околни села. Трябва да се отбележи и вятърната мелница на братя Драгиеви. Тя е била с четири перки и се е въртяла на всички страни по посока на вятъра. Неизвестно откъде са взели модела, но сами са я построили. На нея селяните са млели фураж до 1922 година. Получава тласък и развитието на търговията. Откриват се нови заведения – смесени кръчми с бакалници – на Стоян Кочев, Никола Бояджиев, Драган Иванов, Костадин Гацов и др. Към 1930 година имаше около 12-13 кръчми в селото. На 30.01.1906 г.в селото се изгражда Земеделска спестовно- заемателна каса. Председател на учредителното събрание бил Косю Хубев – стария, а Иван Ангелов Колимечков разяснява устава. Избран бил Управителен съвет в състав: председател Иван Ангелов Колимечков и членове Трифон Ангелов, Иван Петров, Марин Русев и Доню Петров. В Контролния съвет са избрани: председател Христо Димитров Ганев и членове Ангел Рачев, Георги Киров, свещеник Никола Николов и Косю Хубев – стария. Първи членове са Марко Христов Филев, Христо Пенчев Вълев. Кооперацията бързо се стабилизирала, развила дейност и към 1915 година разполагала със значителни собствени средства. Това позволило да се осъществят различни инициативи: В протокола от годишното събрание за 1915 година четем: “ ... По т. 4 от дневния ред събранието по вишегласие РЕШИ: Да се направи чешма в местността Гюрген бунар. За тази идея определя сумата 1 000 лева от фонда “Полезни начинания” за направата и. Събранието възлага на Управителния съвет да замоли общинското управление да нареди на жителите на селото да превозят и доставят камъни за чешмата. След Първата световна война касата разширява дейността си и във връзка с това е преименувана в “Кредитна и потребителска кооперация”. Основната дейност на касата е била до момента да отстъпва на селяните заеми при по-нисък лихвен процент. За да се противопостави на частно-търговската система през 1926 година кооперацията открива потребителен магазин с магазинер Косю Хубев. За няколко години магазинът успя да овладее цялостното снабдяване на населенето със стоки от първа необходимост. Въпреки конкуренцията на частните търговци кооперацията печелеше все нови и нови привърженици. Например за закупени стоки от магазина се даваха премии за великденските празници. През 1930 година тази премия беше до 6% върху извършената покупка. Разширяваше се и членския състав на кооперацията, като към 1930 година наброяваше 259 члена. По същото време се организира изкупуването на селскостопнски п роизведения като яйца, птици, кожи и др. През 1935 година се откри работилница за консервиране на плодове и зеленчуци. Голяма част от домакинствата ползваха тая услуга. Добре се посрещна и откриването на фурна към кооперацията през 1937 година. Фурната работеше преди всичко “ишлеме” /хората дават брашно и си вземат хляб при определен рандеман/. В скоро време фурната привлича голяма клиентела, понеже се прави икономия на гориво и се улесняват домакинствата. Евтим Хубев, който ходи в София да ангажира майстор-хлебар, узнал, че нашата фурна е четвърта в страната от такъв тип. Независимо от увеличението на обработваемата земя, излизането на гурбет в чужбина и известното подобряване на земеделския труд в техническо отношение, селяните живеят оскъдно. При частичната стабилизация през 1925-26 година нашите селяни задлъжняха към банката.
[редактиране] Културни и природни забележителности
КУЛТУРНО РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО
До 1870 година в с. Орловец не е имало училище. Грамотните хора се брояли на пръсти и това били предимно преселници, които са учили в други села. Това положение обаче не съответствало на общонационалния подем сред българския народ. През съответните години сравнително нараствало и българското население на селото. Поставен бил въпросът за българско училище. За учител спазарили Кольо Вълев. Той учителствал една година и обучавал предимно по-възрастни хора. Преподавал им Часослова /Наусницата/ и църковно пеене. След изтичане на едногодишния срок той се върнал в Драганово, откъдето бил дошъл. На следната година се спазарили с Никола Николов, преселник от колибите Липов път, Еленско. Преподаваният материал бил същият, но повечето от учениците били вече деца. За училище е служела стая, доброволно отстъпена от някой селянин в къщата му. В класната стая не е имало нито маса, нито чинове, като ролята им изпълнявали сложени върху камъни дъски. През студените зимни дни всеки ученик е бил длъжен, отивайки в училище, да носи по една вършина за отопление. Никола Николов учителствал само една година. След 1872 година в селото са преподавали Панайот Христов от град В. Търново, Черньо Кръстев от гр. Котел и др. Излизането на султанския ферман през 1870 година, с който се признава самостоятелността на българската църква, е голям успех за национално-освободителното движение. В селото се поема инициативата да се построи черква. До тогава на мястото на днешната църква е имало параклис, наречен “Св. Атанас”. В него на някои празници е идвал свещеникът от село Каранци, но по принцип от нашето село са ходели на черква в Каранци. През 1872 година завършил строежът на черквата. Финансирането му осигурили самите селяни чрез доброволния си труд и от събраните помощи. Камъните се извозвали от естността “Зрелището” /старото турско гробище/. Кои са майсторите строители не е известно, а иконостасът и иконите са дело на майсторите от Тревненската школа. Наред с построяването на сградата трябвало да се помисли и за свещеник. Кандидатите са били двама – учителят Никола Николов и синът на Ганчо Желязков – Стефан. Вторият бил изпратен от баща си да учи за свещеник още след откриването на строежа. Баща му бил по-стар заселник, по-богат и приближен до властта човек. За да отклони кандидатурата на Никола Николов за свещеническото място той използвал влиянието си и настройвал селяните да не го спазаряват за учител следващата година. Никола Николов станал учител в село Чатма /Босилковци, Русенско/. Много от селяните обаче все още държели за него. Приближените на Гено Стоянов прибягнали и до други средства. Паднал убит вуйчото на Никола – Димитър, както си пасял добитъка в местността “Козлуене”. Противниците му пуснали слух, че е убит от Никола николов за пари. Властите задържали Никола Николов и го върнали в селото, но като установили, че е невинен, го пуснали. Черквата е завършена окончателно през 1874 година. При освещаването и от митрополит Иларион Макариополски е наречена “Света Троица” и за пръв свещеник е бил ръкопожен Стефан Генов. През същата година Никола Николов е ръкопожен в село Дряновец. Не след дълго Стефан Генов умира и на негово място става свещеник Никола Николов, който служи в черквата до 1928 година. Населението в селото е преобладаващо турско, а съседните села – Стрелец и Виноград – били чисто турски, отдалечено е от населените места, които са станали революционни центрове, но независимо от това българското население от селото е намерило начин да участва в национално-освободителните борби на своя народ. Никола Фучеджиев бил участник във Велчовата завера. Ценни сведения съдържат спомените на Марко Пенев във връзка с подготавката на Априлското въстание. В селото е пребивавал организатор на въстанието, отговарящ за нашия край. Проведено било събрание в дома на Драган Димитров, на което са присъствали още Тодор Димитров, Йордан Ковачоолу, Митьо Ганев и др. Комитата дошъл от село Каранци, но под какво име не е известно. Извършени били някои подготвителни действия, но предварителното избухване на въстанието и други фактори попречили на участието на селяните в него. В Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година от селото са участвали като опълченци: Йорго Минчев Акиванов, Паруш Вълев, Ангел Маринов, Семо Минчев и Иван Дудев. Първите трима били градинари в Румъния и се записали в опълчението още там. Всички те са участвали в боевете при Шипка и Шейново и до края на войната. На стари години Иван Дудев и Йорго Минчев Акиванов получиха поборническа пенсия. Наследниците на Ангел Маринов бяха запазили сабята му, а в музея на гр. Бяла се намират някои вещи на Иван Дудев, живял след Освобождението там. През село Орловец руски войски не са минавали, а само отделни разузнавателни отряди и групи. Източният отряд на рускате войски се насочил към Русе и Бяла. Турците от Свищовско и Беленско са отстъпвали към Попово и Шумен. През селата Чаир /Камен/, Ломчерковна /Бойка/ и Чапаево се организирал фронт от отстъпващите башибозуци. Окопали се по височините над Камен с цел да задържат настъплението на русите. Сблъсъкът бил кратък и завършил с бягството на турците, а при това целият обоз паднал в ръцете на победителите. Старите хора наричат това събитие “Ямата”.
ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ
Жилищата и стопанските постройки преди Освобождението , а и до 1900 година, са изграждани само от дървен материал. Главният строителен материал бил дървеният плет, измазан с кал, а камъни и тухли не са употребявани. Къщите се строяли ниски – 2-3 метра над земята и без мази. Имали са най-общо такъв вид: пруст /предверие/, одая /кухня/ и една или две стаи за живеене, в зависимост от големината на семейството. Към къщата бил прилепен обор за добитъка, дори в някои случаи входът му е съседствал с тоя на кухнята. Къщата и оборът се правели заедно, за да може стопанинът да пази добитъка си от крадци, които са били чести “гости”. Вратата на входа била дъсчена, дебела и отвътре се заключвала с напречно дърво. По-късно, след 1990 година, се изменили както строителните материали, така и общата конструкция на къщите – оборите се строяли отделно. Кухнята на нашия селянин на времето е била бедна. Постоянното меню съдържало бял боб. Основно се ядяло хляб, затова все още се казва “хайде да ядем хляб”, когато се сяда на масата. Хлябът бил на почит и уважение, едва ли не култ. От старо време са останали изразите: “Заклевам се в хляба”, “Да не си по-голям от хляба” и др. Маса за хранене не е имало, а вместо тях са ползвали софри. Софрата е кръгла, ниска дървена масичка. В зависимост от големината на семейството тя има диаметър от 60 до 110 см., и е висока около 30 см. Мъжете сядали около нея на трикраки мешови столчета, а жените и децата коленичали. Цялото семейство се хранело от един общ съд /гювеч/. Както навсякъде, лъжиците били дървени, а съдовете глинени. Това положение се запазва до 1944 година, след което хората заживяват при други условия. Облеклото на селяните се е отличавало със своите характерни елементи. Горната дреха на мъжете била от домашно тъкан шаяк, от който се правели още и потурите, салтамарките и т.н., а за жените – сукмани, елеци и т.н. Освен вълнен широко са използвали памучен и ленен плат, също тъкан на домашни станове. Облеклото за празник се е шиело с украшения. На абите и потурите слагали гайтани от сърма, аркениците били набрани ситно, а долния им край обвит със сърма. От кожи са правели кожуси – дълги и къси, а също така и калпаци. Ежедневните обувки били цървули, а на празниците обували чехли и кундури. Този начен на обличане се запазил дълго след Освобождението. Празниците на селото ставали на площада при Илия Ганев, Кочевите и Константин Гацов. Гъдулката, гайдата и кавалът са били инструментите, с които са се веселили, а когато не е имало музика са пеели сами и играели. Любимата песен на хората от селото била “Юнак върви през горица зелена”:
“Юнак върви през горица зелена, тютюн пуши със лулица червена, няма дума с кого да си продума, конче има, с конче ще си продума.
Върви, конче, върви, байно, да вървим, дето бяхме снощи вечер на конак. Там си има до три моми хубави: първата е хубавица не твърде; втората е – продай конче, вземи я; третата е – сам заложи се, открадни я.”
Песента е на преселниците, дошли от Балкана. Освен нея и подобни на нея жителите на селото са обичали и по-бързи мелодии – ръченица, бутовската и др. Според информация, публикувана в последно време в Интернет /2006 година/, с името на селото се свързва и песента “Хайдушка смърт”, чийто текст е приложен по долу: http://liternet.bg/publish/tmollov/index.html Вардили ми са Стояна, между два пътя, два друма, вардили, уловили са го. Черни му върви режеха, опак му ръце вържеха, че си Стояна подкарват. Пътя им беше край село, те го през село прекарват, прекарват, ще го обесят. Груда на порти седеше. Стоян на Груда продума: - Грудо ле, любовничке ле, на ти, Грудо ле жълтица ризата да ми опереш, кога ме Грудо обесят, да ми се белее ризата. На ти, Грудо, и друга - да ми перчема разчешеш, кога ме, Грудо ле, обесят, да ми се ветрей перчема. Кат вървят из пътя хората край мене като минават, всеки ще каже, Грудо ле, какъв е Стоян млад юнак, каква му е бяла ризата, какъв му е вчесан перчемът, като че на годеж отива, а не на турско бесило.
Орловец, Великотърновско; СХА (Арх.КБЛ-ВТУ).
Текстът е препечатан от електронното издание : БЪЛГАРСКИ фолклорни мотиви /Състав. Тодор Моллов. - 1 изд., електронно. - Варна : ЕИ "LiterNet, 2006 ТОМ IV. ХАЙДУШКИ ПЕСНИ ISBN-10: 954-304-229-2 ISBN-13: 978-954-304-229-6 Съставителят Тодор Моллов е роден през 1958 г. в гр. Долна Оряховица, Великотърновско. Завършил “Българска филология” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1985). и от 1989 г. е асистент по “Български фолклор” в Катедра “Българска литература” на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Празниците в селото се свързвали, естествено, с благополучието и плодовитостта на земята и топанството. Ето някои такива обичаи, запазили се до еотдавна: “Миши празници”, които жените са празнували през есента след Димитровден. По време на празника не се работи памучно и конопено, за да не го ядат мишките. През “Вълчите празници” не се работи вълнено, за да омилостивят вълците, да не нападат стадата. “Празникът на змиите и гущерите” се празнува през пролетта, на Благовещение, когато се прескача накладеният на двора огън с викове –“Бягайте змии и гущери !”. Много празници са свързани със здравето на домашните животни. Тодоровден и сега е празник на конете. За здравето им се устройвали надбягвания. Гергьовден се посрещал така: през нощта срещу празника изпращали стадата на паша и там дочаквали утрото. После се заколвало младо агне за курбан на Св. Георги, занасяло се на черквата и чак тогава се ядяло на обща трапеза. Къщи, обори и врати се накичвали с глог – за здраве. Младите си правили люлки. На 15 януари се празнува Силвестър – за здравето на едрия добитък. Този празник също е бил запазен в селото до скоро. Ергените образуват групи и си разделят селото на части. Към полунощ тръгват по къщите с музика и песни посещават всеки дом. Свири им обикновено една гъдулка, а песните са подходящо подбрани за домакините. Някъде почистват и обора на стопанина. Във всяка къща ги даряват с пари, месо и други продукти. От събраните средства най-първо се запалва свещ в черквата за здравето на животните, друга част се заделят зя нуждите на читалището, а с останалите се прави обща трапеза, на която момите донасят и баница. Този обичай е запазен до преди 40 години. Имало е и обряди, свързани със здравето на хората. Например интересно е какво се е говорело за шарката. Наричали са я “Баба Шарка” или “Баба Писанка”, пазели са да не я разсърдят, да не кажат лоша вест за нея, защото като се разлюти разболява децата. Интересни са и средствата, които са използвали за лечение. Така за да не урочасат детето го “заплюват” при среща, защото някой може да има лоши очи. Ако все пак го хванат “уроките” трябва да му се бае. Бае се срещу “урадисване” – когато човек е минал през нечисто място или през вихрушка от нечисти духове. За уплаха се дава въртяна вода със сажди от дъното на чер котел и се лее куршум. Оздравяването от тежка болест се празнувало с курбан, предварително обещан за някой религиозен празник. По този начин светията закрилял и пазел от зло болния. Навремето ставали много курбани на Петковден, Димитровден и Арахангеловден. А на Никулден почти във всяка къща се правели рибни курбани. Причините за природните бедствия за хората като суша, градушка, наводнения, болести и вредители по растенията също са предмет на различни обичаи и обряди. При голямо засушаване се прави “пеперуда” и молебен. “Пеперудата” се прави от момите, които се събират на групи, тръгват из селото и пеят песни за дъжд, танцувайки с по два бъза в ръцете, и се плискат с вода. Накрая правят Герман и го погребват в някое дере. За молебен селяните, начело със свещеника, излизат на нивите. Отслужва се молебенът, след което хората и земята се ръсят със светена вода. Молебен може да се направи за спиране на големи дъждове и по-други поводи. Средство за борба против вредителите по растенията е светената на Трифоновден светена вода, с която при нужда се ръсят посевите. На Великия четвъртък не се работи, за да не пада градушка. Избягва се през този ден всякакво хранене, чукане и дори запрягането на коли. И ако някой селянин сгреши и все пак впрегне колата да работи, съседите му обръщат колата и правят всичко възможно, да го върнат обратно. Съществуват още редица обичаи, свързани със здравето и плодородието на стопанството – къденето на Бъдни вечер, Коледуването, суровакането на Васильовден, зарязването на лозята на Трифоновден, лазаруването, раздаването на кравай от новата реколта и др.
КУЛТУРНО РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО СЛЕД ОСБОЖДЕНИЕТО
Непосредствено след Освобождението сред населението на селото се повдигнала инициативата да се построи училищна сграда. Липсата на такава представлявала голяма трудност и за учителите и за учениците, чийто брой непрекъснато нараствал. Още по време на Освободителната война най-ентусиазираните се събрали под ръководството на Петко Друнков и изнесли по хубавите дървета от ясаците на богатите турци. Материалът за училищната сграда бил складиран в двора на черквата. След сключването на Санстефанският мирен договор строежът започнал със съдействието на руската административна власт и за кратък срок е завършен – през 1979 година. От къде са били майсторите на строежа не е известно. Училищната постройка била двуетажна, с четири класти стаи. Входът и е откъм западната страна – откъм двора. Долният етаж се е ползвал като салон, а входът му е бил откъм улицата. Няколко пъти е извършван ремонт на сградата, като последният е през 1937 година. За училище служеше до 1928 година, когато беше завършен вторият етаж на сегашното училище. От тогава се ползва за общинско управление, а след това в тази постройка се помещава кметството. За пръв учител в новата сграда бил назначен Петко Христов от с. Бодирлий /Градина/, Търновско. До 1885 година учителите са все другоселци: Йордан Пенков от с. Самоводене, Иван Тончев и Стоя Минчев от с. Драганово. През 1885 година, бил назначен Марко Атанасов от с. Орловец, завършил третокласно училище в Горна Оряховица. Той работи като учител до 1900 година, когато се пенсионира. След това стават учители Иван Ангелов Колимечков и Христо Димитров Ганев, също от нашето село. Главен учител е Колимечков до излизането си в пенсия през 1925 година. В началота на века училището става тясно и трудно побира всички ученици. През 1905 година при кметуването на Косю Хубев – стария започнал строеж на нова сграда. Само за една година бил построен първият етаж и през 1906 година част от децата били вече в новото училище в удобни класни стаи. След Първата световна война се наблюдава подем в образователното дело. През 1920 година в селото се открива прогимназия, а прогимназиалното образование е вече задължително. Директор на прогимназията от откриването и до сливането и с основното училище през 1923 година е Георги Рашков. След преместването и от старото училище в новопостроения втори етаж на новото през същата година директор на училището става Михаил Иванов Колимечков, който остава на това място до 1946 година. От 1923 година в Полски Тръмбеш се открива непълна гимназия и много от завършилите прогимназията в село имат възможност да продължат образованието си там. Висше образование до 1930 година са завършили само трима човека от селото: Методи Марков, завършил архитектура в Германия и право в София; Ангел Генов, завършил право във Франция и Георги Рашков – химия и математика в София. До 1944 година завършват висше образование още 12 души: Борис Ангелов х. Дончев – медицина във Франция, Петър Фучиджиев – в Белгия, Николай х. Дончев и Димитър Иванов – стоматология в Полша ; Евтим Хубев, Михаил Станчев и Георги Алексиев – право в София, Иван Д. Първанов – финанси и Павлина Кочева – медицина в София. Тя е първата жена от село, завършила висше образование. От 1944 година средно образование в село бяха навършили около 40 човека. С цел разпространение на знания сред възрастните, по инициатива на учителите, през 1885 година се основава читалище и е наречено “Възпитател”. Дейци на читалището са учители и младежи. На първо време то се помещава в читалището. Там е библиотеката, от която се дават книги за прочит. Подготвят се и се изнасят по 2-3 представления на година. С това се ограничава дейността му през първите години. Едва след Първата световна война читалището започва да разширява дейността си. Наемаше се за дейността му някое дюкянско помещение, което беше открито и достъпно за младежите, а и за всички желаещи. От самодейна група и от завърналите се през ваканциите ученици, с помощта на учителите, всяка зима се подготвяха и изнасяха театрални представления, които масово се посещаваха от селяните. През 1923 година ръководството на читалището реши да се издава местен вестник – “Изгрев”. Вестникът излизаше в продължение на четири години. Главните му списвачи са учители: Иван Атгелов, Методи Марков, Ангел Генов и др. Вестникът се отпечатва в печатницата на Цанко Колев в Полски Тръмбеш и се разпространява освен в село, още в страната и в чужбина. Получавали са го наши съселяни чак в Америка. Съдържаше новини, съобщения и др. В него се отпечатваха и много интересни статии от различни специалисти – по земеделие, животновъдство, здравеопазване, възпитание на децата и т. н. Заслужава внимание статията на Евтим Хубев в бр. 10 от 1931 година “Колективизация, а не комасация”. В нея се дава отговор на тия, които бяха за комасирането на земята, разяснява се и аргументирана се пропагандира колективното земеделие. Вестникът се използва и в борбата за трезвеност. На 05.06.1932 година се проведе референдум за затварянето на кръчмите в село. В резултат на това бяха закрити 12 кръчми – съотношението на гласовете бе 600 “за” и 250 “против”. На тоя референдум за първи път в селото са гласували и жените. През 1937 година в читалището беше доставен и радиоапарат. През 1927 година Георги Станчев Йоргов бе закупил собствен малоформатен прожекционен апарат. С него прожектираше филми в нашето и околните села. След Освобождението и празниците на хората се промениха. Новите условия стимулират изявата, творчеството, самоутвърждаването. Сватбите вече се правят по три дни – от събота до понеделник . В събота вечер се правят засевки, в неделя е венчавката, а в неделя се празнува радостта. Играят се много хора – пред кръстника, пред трапезата, пред сватбата и т.н. След 1900 година сватбата се характеризира с голям чеиз на булката за даряване на сватовете и роднините. По-късно, след Първата световна война, започнали да дават и зестра – пари, ниви, добитък. Прочути гъдулари от село са били Ангел Маринов – Комитата, Иван Бояджиев, Пеню Марков, Марко Иванов – Балканджията, а гайдари – Александър и Атанас Драгиеви. След 1910 година имало и цигулари – Петър Маринов Радев, Димитър Марков Ганев, Георги Марков Ганев и Илия Маринов Мурджев, както и кларинетист – Никола Маринов – Чакъра. През 1922 година се сформира и духова музика в състав: Георги Атанасов Армейков – басфлигорна, Ангел дончев Станков – цуктромбон, Марин Трифонов – флигорна, Куман Ангелов и Григор Милков – кларинет и Димитър Ганчев Добрев – барабан. По-късно свиреха още Матей Йоргов и Марин Ненов – флигорна, Атанас Добрев – кларинет и др. През периода на частичната стабилизация на икономиката се довършват някои по-рано започнати дейности. През 1926 година – 1927 година е завършен пътят от Полски Тръмбеш до Виноград с помощта на трудовите войски. Това беше голяма придобивка, защото селото се свърза с пазара и гарата на Полски Тръмбеш. Завършена е също и новата училищна сграда. През 1928-29 година се идвърши каптиране на водата за снабдяване на селото. През 1924 година в Орловец бе прокарана телефонна връзка, а през 1926 година бе открита здравна служба с фелдшер Петър Брънзелов. Пощенската станция бе открита през месец декември 1941 година и за началник бе назначен Деню Митев от Виноград. До автоспирката на село Орловец е изграден малък паметник на загиналите във Втората световна война, обграден от градинка с красиви цветя. Паметникът е регистриран от националното движение "Българското наследство".
[редактиране] Редовни събития
Съборът на селото е на 27 октоври Петковден.
- Христо Бойчев, драматург, (р. 1950 г.) www.hristoboytchev.com
Христо Бойчев е драматург с постановки в 30 страни в света.
[редактиране] Други
Един от най-старите родове в селото, дал началото на много други фамилии и потомци в селото и извън него е Колимечковият. Негов потомък, ревностен изследовател и организатор на родови срещи е д-р Лювен Костадинов Хубев, лекар дерматолог, който е получил завещани от баща си архива на рода и заръката да пази живи спомените за него. Той е изготвил родословното дърво на Колимечкови потомци в София към 01.01.1989 г. и знае много любопитни подробности за началото на рода, което възлиза към 1720 година. Потомците на рода пазят спомена за най-отдаления във времето свой прадядо Радко, който около 1720 година, под заплахата за потурчване, напуска Одринска Тракия с цялата си челяд, преминава Балкана и се заселва в село Беброво, в Еленския балкан. Съгласно посочената по-горе родова схема, към този род принадлежи и едно име в българската поезия, известно с псевдонима Владимир Русалиев /1899-1973/, баща на не по-малко известната актриса Мария Русалиева и дядо на нейната дъщеря Елена Русалиева. Истинското име на ВЛАДИМИР РУСАЛИЕВ е Ангел Маринов Пенков. Заедно с родовата схема на потомците на Колимечковци в София пазя и една изрезка от публикация във вестник /за съжаление не мога да различа в кой/, в която под надслов Любовта в българската поезия, авторът Стефан Любенов прави кратък творчески портрет на Владимир Русалиев, който искам да споделя с читателите на Уикипедия. Творческият път на Владимир Русалиев започва от Перник, но в душата си пази спомена за китния край, където е роден – с. Драганово, В. Търновско. Сред многобройните му търсения се открояват три биографични книги, написани искрено и проникновено. “Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов” (1936), “Мадона в черно. Екатерина Ненчева” (1944), “Българският славей. Христина Морфова(1958). В ранните си изповеди от стихосбирките “Кръст и знаме” и “Песни от мансардата” поетът дава израз на социалните си вълнения, но в тях постепенно-започва да навлиза и образът на любимата. В “Благословение”, преклонението му пред нея е изразено ярко и неподправено: “И аз от теб очи не снемам и унесен в забрава шепна ти: Бъди благословена”. Любовта е поставила своя отпечатък върху всеки ден и час: “Не са ми вече дните тихи, ведри и спокойни, нощите ми са дълги, безутешни и без сън ... “. В редица стихове на Русалиев – “Копнение”, “Пролет”, “Опиянение”, “Сънят на младостта”, “Елегия”, се надига дискретното изображение на любовната страст. Красноречиво е неговото признание: “Не помня нищо сякаш съм сънувал вълшебен сън сред рози и лъчи и в тоя сън съм чакал и бленувал една жена по нежна от цветятя... “. Любимата му има “божествено лице”, необикновена е силата, с която привлича. Несъмнено влияние върху изразните средства на Вл. Русалиев са оказали символистите, не случайно той с такава обич пише за Дебелянов и за изящната и болезнено-динамична лирика и съдба на Екатерина Ненчева. Книгите “Песен за безсмъртната любов”(1942), “Нощна песен”(1947), “Лирика"(1971) са доказателство, че любовното чувство винаги придава на словото неотразима красота и сила.
ПОД ЗВЕЗДИТЕ
Като видение яви се и отмина, далече някъде от мене отлетя, но ти душата ми превърна на градина с най-хубави, с най-нежнодъхави цветя. Бе в дивна звездна вечер първата ни среща. Очи в очи и тих, сърдечен топъл зов, честит целунах аз ръцете ти горещо и пламна чудото на нашата любов. Какво ми каза ти тогава – аз не помня, аз гледах само как очите ти горят и как във тях изчезва мойта скръб огромна. Сега е вечер пак и бавно пада мрака, звезди опсипват свода тъмен и блестят и аз те виждам в тях, бленувам и те чакам.
КОПНЕНИЕ
Очите ти са пълни С чудни светлини, От тебе дъх kа теменужки се разлива, uато небесна песен твоят глас звъни и нежно гали ме, омайва и опива. Не ми е ден денят, не ми е нощ нощта – все тебе чакам аз и все за теб копнея. В огньове буйни ми изгаря младостта и сякаш само в странни сънища живея. Да би могло да бъде все така безкрай – живота ми в бленуване За теб да мине, да нямат радостта и щастието край! Да бъдеш все при мене – най-дивната в света – и в песен да отлитат моите години сред сънищата и омаите на любовта.
/Представяне и подбор Стефан Любенов/.
[редактиране] Външни препратки
