Ледник

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Ледниците съдействат за изменение на земната повърхност наред с другите външни фактори. Сега те покриват около 10 % от сушата. При плеистоцена обаче те са заемали големи пространства от сушата. Тяхното образуване зависи от измененията на климатичните условия и преди всичко от понижението на температурата. В полярните страни и по- високите планини обикновено температурата е под 0оС. Затова там валежите падат под формата на сняг, който се задържа през цялата година, така че новият сняг заварва стария. Това са области на вечните снегове. Онази височина в планините, която служи за долна граница на вечните снегове, се нарича снежна линия. Положението, което заема снежната линия в дадена планина, зависи от температурата и количеството на валежите. При изменение на климатичните условия тя може да се покачи / при повишаване на температурата / или да слезе по- ниско / при понижаване на температурата и увеличение на снеговалежите /. Съществуват редица методи за определяне положението на снежната линия.

  Като се знае височината, на която се намира фирновото поле и предния край на ледника, може да се определи снежната линия. Тя представлява средно аритметично число между двете височини. Положението на снежната линия се   определя често практически по най- ниското положение на снежните петна, които се запазват по планинските върхове през лятото.
  Абсолютната височина, на която се разполага снежната линия по високите планини, зависи от климатичните условия и географската ширина. В тропическите страни тя  е най- висока – над 5000 м / на Хималаите – 5200 м /, докато в страните с умерен климат тя е от 2700 до 3000 м. Снежната линия на вр.Килиманджаро / Африка / е най- висока 5800 м. Установено е, че при отдаличаване от екватора и приближаване към полярните страни снежната линия непрекъснато се понижава. На известни места в полярните страни тя слиза дори до морското равнище.
  От продължителните снеговалежи по стръмните склонове на високите планини се натрупват големи снежни маси, които понякога надвисват като “ козирки”. Поради частичното разтопяване от слънцето или при по- силен вятър тези снежни маси немогат повече да се задържат и се струпват с шум надолу, като образуват лавини, които носят със себе си скални късове, дървета и помитат по пътя си всичко, каквото срещат. Лавините могат да затрупват селища, пътища , хора, добитък, жилища и др. Големи лавини се образуват в Алпите. У нас снежни лавини се срещат по стръмните склонове на Рила / Мусаленски дял / и Пирин, които са станали причина за не малко човешки  жертви.
  Снегът се събира и натрупва обикновено в подножието на високите планински върхове, където се разполагат закръглени вдлъбнатини, наречени циркуси. Обикновено те са заградени от три страни със стръмни склонове, а към едната страна са отворени. От действието на слънчевата топлина пре деня снегът, натрупан в циркусите, започва да се топи на повърхността. Водните капки проникват надолу и като замръзнат, се образува зърнеста маса, наречена фирн. От следващото стопяване отделните зърна се спояват, уплътняват се от натиска и се получава еднородна ледена маса. Под действието на собствената си тежест тя започва да се хлъзга по наклона надолу, като образува ледник / глетчър /. Ледникът има форма на език / ледников език /. Той може да има различна дължина. На всеки ледник могат да се различават две части: област на подхранване – фирново поле, и област на топене.

Когато ледникът се спусне по – ниско от снежната лавина, той започва да се топи, а масата му намалява.

   Ледниците, които имат по- голяма област на подхранване, могат да слязат доста под снежната линия. Според външните си белези ледниците се разделят главно на покривни / континентални/ и планински.
   
     Планинските ледници се образуват обикновено в долините и затова се наричат още долинни ледници. Ледници, които имат добре развити и ясно разграничени фирнови полета и ледникови езици, са от алпийски тип. При други ледници / туркестански тип / липсва фирново поле, а подхранването се извършва от лавини или направо от снеговалежите. На ледниците от Скандинавския полуостров границата между фирновото поле и самия ледник не е ясно изразена / скандинавски тип /. Някои ледници се разполагат  и надвисват по стръмните планински склонове, затова се наричат висящи.
   Планинските ледници не се движат с голяма скорост. Това зависи от наклона на дъното, от мощността на леда и от сезона. За алпийските ледници скоростта е от 0,20 до 0,5 м  в денонощие. През лятото скоростта се увеличава, а през зимата е по- малка. Ледникът притежава пластичност и тече подобно на река, но сравнително бавно. При това той не се движи като еднородно твърдо тяло. В средата движението е по- бързо, а в краищата поради по- голямото съпротивление – по-бавно. Вследствие на такова неравномерно движение по ледника се появяват пукнатини. Те могат да бъдат ориентирани напречно, надлъжно или косо, а някои от тях представляват цели пропасти.

     На дължина ледниците достигат средно няколко килиметра. Ледникът Алеч в Алпите е най- дълъг 26,5 км. В Хималаите се срещат ледници с много по- големи размери / до 60 км дължина /.
   В развитието на ледницитее могат да се забележат три фази: настъпване, задържане и отстъпване на ледника. Когато от областа на подхранването постъпва повече лед, отколкото се топи, ледникът напредва и се спуска доста  ниско. Ако настъпи изравняване между притока на лед и топене,  той се задържа по- продължително време на дадено място. Ако поради намаляване на снеговалежите ледникът получава по- малко лед, отколкото се топи, тогава започва неговото съкращаване и оттегляне назад. Ледниковата маса постепенно намалява, като се освобождават онези райони, които по- рано са били заети от ледника.
  Ледниците при движението си извършват значителна и разнообразна работа. Тя се изразява в разрушаване на скалите, пренасяне на разрушения материал и неговото отлагане. Разрушителната дейност на ледниците се  означава като ледникова ерозия или екзарация.

    В резултат на ерозионната дейност на планинските ледници скалите често са издраскани и полирани, а съществуващите долини и понижения – разширени и преудълбани. Разрушеният материал, който носят ледниците, се нарича морена. Натрупаните в страни на ледника разрушени скални материали образуват странични морени. Кагато два ледника се съединят,  съседните им странични морени се сливат и образуват  една обща средна морена. На повърхността на ледника се натрупват късове, които образуват повърхностна морена. Попадналите в пукнатините на ледника късове образуват вътрешна морена. На дъното на ледника се натрупва разрушен материал, които образува основна / дънна / морена. При задържане на ледника по- дълго време на едно място на предния му край се натрупва моренен материал във вид на вал, като образува челна / крайна/ морена. Районите, в които се срещат основна и челна морена, имат хълмисто- моренен релеф.
   Характерно за морените е това, че материалите, от които те се състоят, не са сортирани и липсва наслоеност. Моренният материал – чакъл, пясък, песъчлива глина, между които се срещат и валуни, е размесен безразборно.
  Предният край на ледника, като слезе под снежната линия, започва да се топи. Често се образува ледникова пещера, от която изтичат буйни мътни потоци или река. Река Рона например води началото си от топящия се Ронски ледник в Швейцарските Алпи. Носеният от потока или реката моренен материал постепенно се отлага в речното корито, при което се образуват ледниково- речни наслаги. Те се различават от ледниковите по това, че материалите при тях са сортирани.
   При своето движение ледникът постепенно еродира скалите, като удълбава съществуващите понижения и изработво ледникова долина / трог /. Включените в основата на ледника остри скални късове спомагат за усилване на ерозионната дейност. Издрасканите и полирани скали, по които е минал ледникът, се нарича овчи гърбици. Те представляват удължени възвишения от коренните скали с елипсовидна или овална форма. На повърхността си са покрити с щрихи и са ориентирани по посока на движението на ледника.
   Ледниковата долина  има характерен напречен профил във форма на латинска буква и. Надлъжният профил на ледниковите долини е стъпаловиден. Напречните прагове на долината носят името ригели. Долината е наклонена обикновено по течението надолу, но на места се срещат и обратни наклони. Когато страничните долини са разположени по- високо от главната, те образуват висящи ледникови долини.
  Образуването на ледниковите долини се обяснява по два начина. Според някои учени / Дригалски/ ледникът не може да извърши дълбочинна ерозия, той само разширява съществуващите преди това V- образни речни долини. Други учени / Пенк, Филипсон/ смятат, че в началото ледникът заема най- дълбоката част на бившата речна долина, в която изработва коритообразна долина. С увеличаване мощността на ледника дълбочинната ерозия се усилва и в изработената по- рано долина се образува друга по- дълбока, а от останките на първата се оформят трогови рамена. На известни места се наблюдават две, три и повече ледникови долини, вложени една една в друга. 

    В районите, в които се срещат долинни ледници, е характерно присъствието на циркуси / кари/. Тези вдлъбнатини, разположени в подножието на планинските върхове, могат да имат различни размери. Като се съединят стените на съседни циркуси, получават се изострени гребени, наречени карлинги. При това общата площ на циркусите нараства.
   Циркусите се образуват във високите планини вследствие на физическо изветряне, свързано със замръзване на водата. Обикновено дъното им се заема от фирново поле. Те се разполагат на нивото на снежната линия. Ако снежната линия се издигне нагоре или слезне по- ниско, тогава и циркусите се преместват. По преместването на циркусите може да се направи заключение за съответно издигане или понижение на снежната линия. При условие, че снегът и ледът в циркусите се стопят, образуват се циркусни езера. При по- нататъчно развитие дъното на циркусите може да се запълни с наноси. В Алпите има много циркусни езера.
   В полярните страни се срещат ледници от континентален тип. В Гренландия например такива ледници заемат обширни площи. Те се спускат от най- високите части на острова радиално към всички страни. Мощността  на  ледената покривка там е около 1500 м. Като достигнат морския бряг, от ледниците се откъсват грамадни ледени блокове, наречени айсберги, които плуват и се носят от студените морски течения. По- голямата част от тях е потопена във водата. Те създаваат известна опасност за корабоплаването. През време на ледниковия период обширни области от равнините на Средна и Северна Европа са били покрити с континентални ледници. Имало е няколко заледявания, разделени с междуледникови епохи, през време на които ледниците се оттегляли или намалявали размерите си. Леднициите отложили огромни количества моренен материал. От натрупването на основните и челните морени бил създаден съвременния хълмисто- моренен релеф в Германия, Полша, на територията на Русия и Финландия. Ледниците донесли от Скандинавските планини също и огромни валуни, наречени ератични блокове. Такива се срещат в равнините на Германия, Полша и Русия. През четвъртия период били заледени и високите планини в Европа  /Алпите, Карпатите, Пиренеите и др./
   На високите планини от Балканския полуостров също е имало ледници. Установено е, че през последното заледяване Рила и Пирин са били покрити с ледници. Като доказателство за това служат: 
          

1.коритообразната форма на речните долини на реките Урдина, Бели Искър, Мальовишка река, Рилска, Дамяница и др.;

2. челните и страничните морени в долините на реките Бели Искър, Леви Искър, Урдина, Марица, Рилска и Дамяница;

3. многобройните следи от циркуси, заети сега от циркусни езера. Такива са Урдините езера, Седемте рилски езера, Рибните, Маричините и др. в Рила. На Пирин планина по – известни езера са Валявишкото, Поповото, Карагьол, Тевното, Бъндеришките и др.