Йосиф I (екзарх)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
- За селото в Североизточна България вижте Екзарх Йосиф (село).
Тази статия се нуждае от подобрение.
[редактиране] Йосиф I (екзарх)
1840 г. — 1915 г.
На 24 април 1877 г. е избран и провъзгласен за екзарх младият ловчански митрополит Йосиф I от импровизираният „Избирателен събор“ в Екзархийския дом в Ортакьой.
Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912 г.) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от екзархийски наместници.
[редактиране] Външни препратки
Екзарх Йосиф (Лазар /Лальо/ Йовчев) (Калофер 5 май 1840 - София 20 юни 1915)
Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи там калоферци се учи във Великата народна школа на Фенер в Цариград, след това във Френския Колеж. Пак с подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен постъпва през 1864 год. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а три години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.
Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без да има духовно образование, новоположеният монах Йосиф за по-малко от три месеца в края на 1872 год. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 год. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война през 1877год. Заставайки начело на българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.
Открива българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-13 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители. През 1902 год. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовнодружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд илюбов е смазано и опустошено. На 27.11.1913 год. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното со здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът се явява църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
